Определение № 50051 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. И. Я. от [населено място] срещу въззивно решение № 54 от 07.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1789/2021 г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд, след прогласяване нищожността на предходно въззивно решение от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане, е потвърдил решение № 169 от 09.04.2020 г. по гр. д. № 2469/2019 г. на Казанлъшкия районен съд, с което е прогласена нищожността на упълномощителна сделка - пълномощно с нотариална заверка рег. № 3 и № 4, том I от 18.07.2014 г. на Д. И. Г. - кметски наместник на [населено място], общ. О., обл. С. З., поради липса на волеизявление за упълномощаване; обявен е за недействителен на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД договор за покупко- продажба на недвижими имоти, обективиран в нот. акт № 136/24.07.2014 г. на нотариус П. И., рег.№ * на НК, поради липса на представителна власт; и е признато за установено, че М. А. С. /заместена от наследниците й по закон Д. Г. Д. и Д. Г. Д./ е собственик на нива с площ от 7,247 дка., находяща се в местността „З. с.“, в землището на [населено място], общ. О., съставляваща имот № * по плана за земеразделяне и на нива с площ от 7,001 дка., находяща се в местността „Д. г.“, в землището на същото село, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне и ответницата Н. И. Я. е осъдена да й предаде владението върху тях на основание чл. 108 ЗС. По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство М. А. С. се легитимира като собственик на процесните два имота по силата на земеделска реституция и два договора за делба на земеделски земи №№ 45 и 47 с нотариална заверка на подписите от 11.02.2000 г. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 136/2014 г., същата, действаща чрез пълномощника си М. П. К., е продала имотите на ответницата Н. И. Я. за сумата 3000 лв. При сключването на договора е представен официално заверен препис на пълномощно с нотариална заверка рег. № 3 и № 4, том I от 18.07.2014 г. на Д. И. Г. - кметски наместник на с В., общ. О., обл. С. З., с което М. А. С. е упълномощила И. Н. Й., И. Г. В., М. П. К. и Д. И. Д. заедно и/или поотделно да извършват всякакви правни и фактически действия, в т.ч. и подготовката и разпореждане чрез продажба, замяна или друг възмезден способ на процесните две ниви на когото намери за добре, при условия и начин на плащане - каквито прецени. В пълномощното за упълномощител ръкописно е изписано името М. А. С. и е положен подпис. Представени са и официално заверени преписи на декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК и декларация за гражданство и гражданско състояние по чл. 25, ал. 8 ЗННД, и двете от 18.07.2014 г., в които за декларатор ръкописно е изписано името М. А. С. и е положен подпис. Според заключението на изслушаната по делото съдебно-почеркова експертиза подписът за упълномощител и ръкописният текст М. А. С. в посоченото пълномощно, както и подписът за декларатор и ръкописният текст М. А. С. в двете декларации не са изпълнени от нея. Заключението е оспорено от пълномощника на ответницата, но същият е заявил, че не прави искане за назначаване на повторна или допълнителна експертиза и по делото не са събрани доказателства, опровергаващи изводите на вещото лице. При така установените факти, въззивният съд е приел, че искът за прогласяване на нищожността на упълномощителната сделка поради липса на съгласие /волеизявление/ за упълномощаването, е основателен, тъй като пълномощното не е подписано от ищцата М. А. С., а договорът за покупко-продажба, доколкото е сключен от лице, действало като представител, без да има надлежно учредена представителна власт, е в състоянието на висяща недействителност. След позоваването от страна на мнимо представлявания на недействителността, тя от висяща е станала окончателна, тъй като окончателно е отпаднала възможността договорът да бъде потвърден и да породи целените с него правни последици, като всяка от страните дължи на другата връщане на даденото по договора. Въззивният съд е посочил, че определената от районния съд неправилна правна квалификация на предявения иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД в случая не води до неговата недопустимост, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по спорното материално субективно право съобразно наведените фактически твърдения от ищцата в исковата молба и в уточняващата й молба. След като договорът за продажба е нищожен, същият няма вещнопрехвърлително действие и ответницата не е придобила правото на собственост по отношение на процесните два имота, нито упражнява добросъвестно владение върху тях по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. С оглед на това е направен извод, че упражняваната от ответницата фактическата власт върху имотите е лишена от основание, поради което за основателен е приет и предявеният иск по чл. 108 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени от въззивния жалбоподател възражения; Представлява ли съществено процесуално нарушение непроизнасянето от въззивния съд по направено възражение за пропуск на първоинстанционния съд да се произнесе по всички направени възражения и оспорвания, свързани с основанието на иска - в частност непроизнасяне за настъпила придобивна давност“; 2. „Трябва ли съдебното решение да съответства на действителното искане - така, както то е конкретизирано от ищеца“; 3. „При твърдяна недопустимост на първоинстанционното решение във въззивната жалба, длъжен ли е съдът да се произнесе поотделно по всяко от основанията за недопустимост, обективирани от страните“; 4. „Съществено процесуално нарушение ли е приемането на съдебна експертиза, която не е съобразена с поставените от съда рамки и е оспорена на това основание“; 5. „Длъжен ли е съдът да назначи повторна експертиза при направено оспорване от страна“; 6. „Допустимо ли е оспорване на официален документ чрез сравняването му с частни такива, за които няма категорични данни, установяващи авторството им“. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, предл.2 ГПК. Ответниците по жалбата Д. Г. Д. и Д. Г. Д. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторката, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика, още повече, че тя не сочи конкретно кои доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Вторият от поставените от касаторката въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си съдът да се е произнесъл извън предмета на спора, което не се установява от съдържанието на съдебния акт. Третият от въпросите е твърде общо формулиран и не предпоставя еднозначен отговор. По същество същият цели преценка на правилността на въззивното решение, с оглед обоснованост и съответствие на мотивите с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, каквато конкретна преценка не е предмет на настоящото производство, а се дължи във фазата след допускането му до касационен контрол, в производство по чл. 290 ГПК и на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Четвъртият и петият поставени въпроси също не обуславят допускането на касационно обжалване. Текстът на чл. 200, ал. 3 ГПК недвусмислено сочи, че назначаването на повторна съдебна експертиза е възможност, а не задължение на съда. По приложението на нормата на чл. 200, ал. 3 ГПК е налице практика на ВКС /решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г., IV г. о., определение № 284 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 6773/2014 г., ІV г. о./, според която не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. В случая по искане на първоначалната ищца е назначена съдебно-почеркова експертиза, като вещото лице е дало заключение, използвайки множество образци на подписа й и делото не е останало неизяснено относно въпроса дали подписът върху оспореното пълномощно е положен от нея. От обстоятелството, че изводът на експерта не удовлетворява тезата на страната не следва, че делото е останало неизяснено по отношение на твърдяните от нея обстоятелства. Поради това, че по тези поставени въпроси съдът не е процедирал в противоречие със съдебната практика, по тях касационно обжалване не следва да се допуска. Последният поставен въпрос също не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Според установената практика при изготвянето на графологична експертиза вещото лице може да ползва за сравнителен материал както частни, така и официални документи, които дават ясна представа за автентичния почерк на лицето. Неоспорените частни документи, които са представени по делото, също могат да се ползват за сравнителен материал, за такъв могат да се ползват и нотариално заверените документи, които не са били оспорени. Това не означава, че вещото лице е задължено да приеме, че положените върху тях подписи изхождат от техните автори. Освен това съдът има правото да възприеме или не заключението на вещите лица, съпоставяйки го с другите обстоятелства по делото, като изложи съображения за формираното си становище. В случая въззивният съд много подробно е мотивирал своите изводи и съображения и е съпоставил експертното мнение с останалите доказани по делото факти и с правилата на формалната логика. Извършените от него процесуални действия при назначаването, приемането и преценката на заключението са в съответствие със закона и формираната трайна съдебна практика. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това във връзка с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки никакви доводи не са изложени и същите по отношение на поставените въпроси не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, като доводите на касаторката за произнасяне по непредявен иск не кореспондират на данните по делото. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация Д. Г. Д. сумата 500 лв., представляваща заплатено от него адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Разноски в полза на ответника Д. Г. Д. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени пред настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,