Определение № 32 от 20.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 692/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД, [населено място] и Община Пловдив срещу решение № 271 от 30.11.2020 г. по т. д. № 527/2020 г. на Пловдивски апелативен съд. Касаторът „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 293 от 09.07.2020 г. по т. д. № 371/2016 г., с която изцяло са отхвърлени предявените от него срещу Община Пловдив главни искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за приети строително-монтажни работи по договор за обществена поръчка № 33 от 07.11.2007 г. с предмет „Инженеринг-комплексно проектиране и строителство на обект – Покрит пазар за плодове и зеленчуци с подземно паркиране в УПИ I-пазар, кв. 177 по плана на втора градска част на [населено място]“ в размер на сумата 614 922.74 лв. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава на първата сума в размер на законната лихва за периода от 01.06.2013 г. до 01.06.2016 г. в размер на сумата 203 522.86 лв., както и в частта, с която предявените от него срещу Община Пловдив евентуални искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени съответно: искът за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на равностойността на конкретно посочени видове и количества приети строително-монтажни работи е отхвърлен за разликата над 259 954.34 лв. до 614 922.74 лв. и изцяло е отхвърлен акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава на първата сума за периода от 01.06.2013 г. до 01.06.2016 г. за сумата 203 522.86 лв. Касаторът-ищец поддържа неправилност на акта в обжалваната от него част поради противоречието му със закона. Твърди, че са налице предпоставките за уважаване на главната претенция за заплащане на възнаграждение за извършени и приети допълнителни строително-монтажни работи по процесния договор за обществена поръчка, която претенция следва да се квалифицира на договорно основание, а не по правилата за неоснователно обогатяване. Другото му оплакване е за допуснато процесуално нарушение, свързано с неточно отразяване на извършените от страните и съда съдопроизводствени действия, изразяващо се в това, че в протокола от съдебно заседание на 28.03.2017 г. не са вписани задаваните въпроси към свидетелите и вещите лица, а само техните отговори, като при произнасянето си по искането за поправка и допълване на протокола първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, е отхвърлил това искане, без да изслуша звукозаписа. Касаторът „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД моли за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поставя въпросите: „ 1. Дали искова претенция (вземане), представляваща неплатено възнаграждение за надлежно извършени от ищеца /изпълнителя/ строително-монтажни работи, които са фактически и документално приети от ответника /възложителя/, като са извършени при действието на сключен между страните по делото договор за обществена поръчка (при режима на ЗОП, в редакцията му към датата на сключване на договора – 07.11.2007 г., със съответната приложимост на ЗЗД), без да попадат в обхвата на предварително договорените дейности, включително при отсъствие на допълнително сключен договор, анекс или споразумение, но същевременно са извършени извънредно и задължително – по и във връзка с възможността за цялостно изпълнение на процесния ДОП, следва ли да се претендира и правно квалифицира на договорно основание (вземане, основано на сключения между страните процесен ДОП) или евентуално на извъндоговорно, по правилата на неоснователно обогатяване; 2. Отговорът на горния въпрос налага ли други изводи, ако така сключеният договор е с предмет „Инженеринг-комплексно проектиране и строителство на обект“; 3. Следва ли при съставянето на протокола от откритото съдебно заседание по чл. 150 и сл. ГПК да се отразяват задаваните от страните и съдията в ОСЗ въпроси към свидетелите и назначените вещи лица или е достатъчно да се запишат само техните отговори; 4. Съставянето на протокола под диктовката на председателя по чл. 150, ал. 2 ГПК дава ли възможност на съдията по своя преценка да не записва въпросите на страните към свидетелите и вещите лица, или евентуално други техни твърдения и становища, а ако е възможно – в кои случаи, вкл. записването на въпросите на страните, зависи ли и от желанието на страните или не; 5. При заявено искане на основание чл. 151, ал. 1 и сл. ГПК – за допълване, включително при наличие на допуснати грешки и поправка на протокол от проведено ОСЗ с направен звукозапис, следва ли компетентният съдия по делото да призове страните в ОСЗ и да изслуша звукозаписа, преди да се произнесе по евентуалната негова основателност, вкл. като го отхвърли като неоснователно; 6. Следва ли въззивният съд в ОСЗ да изслуша звукозапис, за да се произнесе по евентуалната основателност на искането по чл. 151, ал. 1 и сл. ГПК, ако първоинстанционният съд, пред който първоначално е направено искането, се е произнесъл за неговата основателност, като го е отхвърлил, с призоваване на страните в ОСЗ, но без да е изслушал звукозаписа от съответното заседание“. Касаторът Община Пловдив обжалва въззивното решение в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, предявеният от „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД срещу Община Пловдив евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на равностойността на конкретно посочени видове и количества приети строително-монтажни работи е уважен за сумата 259 954.34 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.06.2016 г. – до окончателното й изплащане. Общината-касатор поддържа, че в посочената му част решението е недопустимо поради допуснато нарушение на диспозитивното начало на процеса, изразяващо се в това, че в присъдената сума е включена стойността на дейности, които не са претендирани от ищеца. В молба от 07.12.2021 г. заявява и допълнително основание за недопустимост – несбъдване на предвиденото в исковата молба условие за разглеждане на евентуалния иск за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване, а именно – отхвърляне на иска за репариране на даденото по унищожаем договор. Твърди, че доколкото такъв иск не е бил разгледан като самостоятелен от първоинстанционния съд, а поради липсата на жалба въззивният съд също не се е произнесъл по такъв иск, то не са били налице предпоставките за разглеждане на евентуалния иск. При условията на евентуалност, в касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му от общината част въззивният акт е неправилен поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. На първо място, изразено е несъгласие с дадената от Пловдивски апелативен съд правна квалификация на уважения евентуален иск като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вместо като иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, както е приела първата инстанция, с твърдението, че ищецът не е обосновал евентуалния си иск по т. 3 от петитума на исковата молба с неосъществено основание и не е претендирал връщане поради неосъществено основание, а заплащане на сума, с която той се е обеднил, а възложителят се е обогатил в резултат на извършени СМР. Освен това, развити са и подробни съображения в подкрепа на тезата, че в случая не може да се приеме за налична хипотезата на неосъществено основание, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.). Общината-касатор оспорва също извода на въззивния съд, че вземането за обезщетение за неоснователно обогатяване не е погасено по давност, като твърди, че неправилно за момент, от който тече давността, е определена датата на прекратяването на договора между страните, а не моментът, в който ищецът е изпълнил процесните работи. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на въззивното решение, а именно – необсъждане на всички събрани по делото доказателства и заявените от страните доводи и възражения. По-конкретно, според касатора, при определяне на дължимото обезщетение, респ. стойността на СМР, въззивната инстанция се е позовала единствено на заключението на техническата експертиза от 17.06.2019 г., изготвено от вещото лице Ж. и на заключението на счетоводната експертиза от 28.01.2020 г. на вещото лице Ш., без да анализира останалите експертни заключения. Освен с твърдението за недопустимост на въззивното решение в обжалваната от него част, касаторът Община Пловдив моли за допускане на касационното обжалване и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по отношение на процесуалноправните въпроси: „ 1. Произнесъл ли се е съдът свръх петитум, като е присъдил обезщетение и за видове и количества дейности, които не са включени в исковата молба на ищеца, респ. не са претендирани за извършени и да иска заплащането им, вкл. обезщетение за тях, а съдът се е произнесъл, като в присъденото обезщетение е включил и стойност на такива дейности, без да е налице изменение на заявения първоначално иск; 2. Допустимо ли е при липса на направено оплакване във въззивната жалба въззивният съд да измени правната квалификация на предявен иск, дадена от първоинстанционния съд, с оглед разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК; 3. Следва ли съдът да определи правната квалификация на иска съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и задължен ли е съдът да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба; 4. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения, защо не ги възприема; Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните“. Като релевантна съдебна практика общината-касатор посочва съответно: решение № 284 от 17.01.2014 г. по гр. д. № 2415/2013 г. на ВКС, I г. о. и решение № 102 от 02.11.2020 г. по т. д. № 1538/2019 г. на I т. о. (за въпроса по т. 1); решение № 267 от 15.05.2015 г. по гр. д. № 3225/2014 г. на ВКС, I г. о. (за въпроса по т. 2); решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т. о. (за въпроса по т. 3); решение № 69 от 23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, V г. о., решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о. (за въпросите по т. 4). Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено за материалноправните въпроси: „ 1. Предвид строго определения с императивни разпоредби в ЗОП ред за възлагане на обществени поръчки, може ли и основателно ли е изпълнителят по договор за обществена поръчка да очаква и да направи обосновано предположение, че е възможно сключване на договор за обществена поръчка за допълнителни работи, вкл. по реда на чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.), съответно, че не биха били налице императивните пречки по отношение на участието му в процедурата, респ. изискванията, че същият ще бъде избран за изпълнител, че няма да има обжалване на някое от решенията в процедурата и че съответно няма да бъде отменено, както и че не са налице и не биха били налице пречките, свързани със сключване на договора; С оглед на предвидения с императивни правни норми ред за възлагане на обществени поръчки, допустимо ли е и може ли да се прави обосновано предположение, че са били налице предпоставките за осъществяване на основание – провеждане на процедура по чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.) и сключване на договор в резултат на провеждането й; 2. Действа ли възложителят в условията на обвързана компетентност в случай, че са налице предпоставките за провеждане на процедура по чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.) и длъжен ли е да сключи договор; 3. Длъжен ли е съдът при преценка, дали са били налице основанията за провеждане на процедура по реда на чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.), респ. сключване на договор, да изследва всички кумулативно изискуеми предпоставки на закона, предвиждащи наличие на основание за провеждането на процедура по чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.) и сключването на договор, като изложи мотиви за наличието на всяка една от тях; 4. От кой момент се счита, че настъпва невъзможността за осъществяване на основание – провеждане на процедура по договаряне по чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.) за възлагане на обществена поръчка и сключване на договор; Относимо ли е към определяне на този момент това, дали работите, предмет на възлагане, са изпълнени; 5. Може ли да се открие процедура по чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.) и да се сключи договор, когато допълнителните работи, които следва да се възложат, са изпълнени; Откога започва да тече давностният срок при изпълнени работи, за които не е проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, вкл. процедура по реда на чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.) и не е сключен договор за тях; 6. При условие, че са били налице предпоставки за провеждане на процедура на договаряне по чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.) и сключване на договор в резултат от провеждането, докога е възможно да бъде възложено изпълнението на предмета на поръчката по допълнителното договаряне – до прекратяване на основния договор или преди изпълнение на допълнителните СМР; 7. Приложим ли е институтът на неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 2, пр. 2 ЗЗД в случаите, когато не е проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, вкл. такава по чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.), респ. не е сключен договор в резултат от провеждането й; Каква следва да бъде правната квалификация; 8. Непровеждането на процедура по възлагане на обществена поръчка по ЗОП и несключването на договор за обществена поръчка в резултат на провеждането й попада ли в хипотезата на неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 2, пр. 2 ЗЗД“. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор, съответно от 11.03.2021 г. – на Община Пловдив и от 02.03.2021 г. – на „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, в настоящия състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което са процесуално допустими. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Между страните е сключен договор № 33 от 07.11.2007 г. за обществена поръчка, съгласно който ищецът „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД е поел задължението, при условията на инженеринг по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3, б. “а“, предл. 2 ЗОП (отм.), да извърши проектиране и строителство на обект „Покрит пазар за плодове и зеленчуци с подземно паркиране в УПИ I – пазар, кв. 177 по плана на Втора градска част, [населено място]“; Изпълнителят е изготвил съответната проектна документация и е започнал изграждането на обекта, но в хода на работата с достигането на проектната дълбочина на изкопа за основите на сградата е констатиран нееднороден състав на почвата, което е наложило преработка на част „Конструкции“; Такава преработка по време на строителството е била надлежно извършена и във връзка с нея общината-възложител е представила допълнено разрешение за строеж, като изпълнителят е изградил вместо първоначално предвижданата основа с ивичен фундамент основа с фундаментна плоча; Наложените от тази промяна работи досежно основата на строежа не са били включени в първоначално съставената от изпълнителя количествено-стойностна сметка, одобрена от възложителя на 13.01.2011 г., а са включени в допълнително изготвена от него сметка; Тези допълнителни работи не са заплатени на изпълнителя, като общината-възложител отказва да ги заплати. Въззивният съд е споделил изцяло, в т. ч. и чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, извода за неоснователност на главния иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал.1 ЗЗД. Приел е, че с оглед конкретните клаузи на сключения между страните договор, на изпълнителя се дължи заплащане само на договорените СМР и при договорената тяхна стойност в рамките на лимитативно установена цена. По отношение на работите, които не са били предвидени в строителната документация и количествено-стойностната сметка, но чието изпълнение се е наложило с оглед надлежното извършване на строежа поради установената в хода на строителството необходимост от тях, съдебният състав е счел, че същите представляват допълнителни работи, като заплащането им е следвало да бъде договорено по реда на чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.). Доколкото, обаче, поради отказа на общината-възложител такова допълнително договаряне не е осъществено, претенцията на ищеца за заплащане на тези допълнителни СМР на договорно основание е преценена за неоснователна. Поради отхвърляне на главния иск, въззивният съд е разгледал предявения при условията на евентуалност иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на стойността на извършените допълнителни работи. Решаващият състав не е споделил, обаче, дадената от първостепенния съд правна квалификация на тази претенция като такава по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а е приел, че правната й квалификация е по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – за плащане на исковата сума като стойност на СМР, които са извършени от ищеца с оглед на неосъществено основание – несключването между страните на договор по чл. 90, ал. 1,т. 8 ЗОП (отм.), въпреки съществуващата възможност за това. Този извод е направен с оглед изложените в исковата молба твърдения за отправени от ищеца до ответната община искания за съответно договаряне и разплащане на изпълнените от него във връзка с изграждането на фундаментната плоча СМР; за обещания от отговорни служители на общината за намиране на подходящ начин допълнителните СМР да бъдат заплатени изцяло чрез допълнително възлагане; за отказа на общината в писмото от 12.07.2011 г. да ги заплати в рамките на вече сключения договор; за проведени срещи и преговори през месеците юни и юли на 2011 г. Според въззивния съд, при тези твърдения на ищеца, основани на специфично развилите се отношения между страните, а именно – наличие на договорна връзка по договор за обществена поръчка, изпълнение на СМР, които не са били договорени в нейните рамки, възможност за договаряне по специалния ред на чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.), непостигане на договореност – евентуалната претенция не следва да се квалифицира нито по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, нито по чл. 55, ал.1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Приел е, обаче, че макар окръжният съд неправилно да е квалифицирал тази претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, това не води до недопустимост на решението в тази негова част, тъй като в мотивите на акта са разгледани всички наведени от ищеца факти и обстоятелства, обосноваващи именно правната квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Решаващият състав е преценил така квалифицирания от него евентуален иск за доказан по основание. Счел е, че доколкото ответната община е получила облага във вид на извършените от ищеца допълнителни строително-монтажни работи, чиято стойност не е заплатила и отказва да заплати, в случая е налице неоснователно разместване на блага между страните, т. е. че ищецът се е обеднил, а общината се е обогатила за негова сметка. Взел е предвид, че тези СМР са изпълнени при спазване на всички нормативни изисквания, както и че строежът е приключил и общината го ползва така, както е изграден, включително процесните СМР. Въззивният съд е посочил, че за извършените СМР на извъндоговорно основание, за които обезвредата следва да се определи съгласно чл. 55, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, размерът на обедняването включва стойността на вложените материали и труд, както и други обичайни разходи, но без да се формира печалба за изпълнителя и без да се дължи ДДС. С оглед на това, позовавайки се на заключението на вещото лице Ж. от 17.06.2019 г. и на заключението на вещото лице Ш. от 28.01.2020 г., е приел, че стойността на допълнителните СМР, които не са предвидени в първоначалната К., одобрена от възложителя, но реално са изпълнени на място, е 259 954.34 лв., за която именно сума евентуалният иск е основателен и след частична отмяна на първоинстанционния акт същият следва да бъде уважен. Като неоснователно е преценено възражението на ответника за погасяване на тази претенция по давност. Съобразявайки задължителните указания във връзка с приложението на чл. 114, ал. 1 ЗЗД относно деня, от който настъпва изискуемостта и съответно започва да тече давностният срок за вземането в различните хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и при общия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, дадени в т. 7 на ППВС № 1/79 г., Пловдивски апелативен съд е приел, че в случая, доколкото претенцията на ищеца се основава на нормата на чл. 55, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, вземането за неоснователното обогатяване е изискуемо от деня, в който е настъпила невъзможността да се осъществи това основание, а именно – от датата 23.05.2012 г., когато общината едностранно е прекратила договора, тъй като след този момент вече не би било възможно да бъде извършено допълнително възлагане на СМР по реда на чл. 90, ал. 1, т. 8 ЗОП (отм.). С оглед така приетото начало на давността, е направил извод, че до датата на подаването на исковата молба в съда – 02.06.2016 г. – приложимият за настоящата хипотеза 5-годишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД не е изтекъл. Въззивната инстанция е преценила, обаче, за неоснователна акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забавата в размер на мораторната лихва върху сумата, дължима на основание чл. 55, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Приела е, че доколкото ищецът не е отправил покана до ответника за плащане след като вземането му е станало изискуемо, т. е. след датата 23.05.2012 г., то забавата следва да се счита настъпила от датата на подаване на исковата молба, поради което обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде присъдено само от тази дата, а претенцията за минало време е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационната жалба на „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД: Съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В случая, поставените от касатора-ищец въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на цитираната задължителна практика. Първите два въпроса касаят изцяло правилността на въззивното решение и по-конкретно правилността на извода за това, дължи ли се плащане на процесните СМР и как следва да бъде квалифицирана претенцията за тях – на договорно или на извъндоговорно основание. Отговорът на тези въпроси предполага извършването на тълкуване на клаузите на сключения между страните договор и анализ на събраните по делото доказателства за изпълнение на поетите с него задължения на страните, съответно – дали СМР, предмет на спора, са част от първоначално възложените с договора или имат характер на допълнителни работи, и дали договорът допуска последващо възлагане на СМР. Такава преценка, обаче, е възможна само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не е основание за допускането на касационния контрол. Що се отнася до въпросите, свързани с приложението на чл.151 ГПК, тяхната ирелевантност произтича от обстоятелството, че същите нямат отношение към решаването на правния спор по същество. Следва да се отбележи, че нито във въззивната жалба, нито в касационната жалба, респ. в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се съдържат аргументи как именно твърдяното от ищеца евентуално нарушение на съдопроизводствените правила при изготвяне на протокола от съдебното заседание на 28.03.2017 г. (невписване на задаваните от страните въпроси към свидетелите и вещите лица) се е отразило на първоинстанционния и на въззивния съдебен акт. Въпросите са поставени напълно абстрактно, без да са отнесени към конкретно оплакване за неправилност на обжалваното решение. Освен поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, ГПК, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради недоказаност на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е разяснено в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като задължение на самия касатор е да аргументира наличието на всяка от тях, което в случая не е изпълнено. Съдържащото се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК буквално повторение на оплакванията за неправилност на въззивното решение от касационната жалба не представлява надлежно обосноваване на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, посоченото основание не е осъществено, тъй като поставените от касатора-ищец въпроси са обвързани с конкретните факти и доказателства по делото. По касационната жалба на Община Пловдив: Преди всичко, следва да се посочи, че не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната от този касатор негова част, с която предявеният от „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД евентуален иск е уважен частично. На първо място, не може да се счете, че въззивният съд се е произнесъл "свръх петитум“, присъждайки обезщетение и за дейности, чиято стойност не е претендирана от ищеца, в какъвто смисъл е и поставеният процесуалноправен въпрос по т. 1. Това оплакване на общината-касатор е основано на твърдението, че при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд се е позовал „на приети заключения по допуснати експертизи, в които са включени и работи и съответно стойности за тях, които не са предмет на ищцовата претенция“. В диспозитива на обжалвания акт е посочено изрично, че присъдената сума 259 954.34 лв. представлява „равностойност на извършени и приети строително-монтажни работи, както следва: прекопаване до кота -4,60 м, изпълнение на обратен насип от трошен камък с уплътняване за достигане на проектно ниво и осигуряване на еднородна строителна почва за изпълнение на фундирането, укрепване на изкопа до кота -4,60 м. и полагане на подложен бетон“. Следователно, налице е пълна идентичност между строително-монтажните работи, посочени в исковата молба , от една страна, и строително-монтажните работи, чиято стойност формира присъдената сума 259 954.34 лв., от друга страна. Оттук и изводът, че решаващият състав се е произнесъл в рамките на заявения петитум и не е допуснал нарушение на диспозитивното начало. Що се отнася до това, дали в сумата 259 954.34 лв., посочена в експертизите като дължима, действително е включена стойността и на други СМР, този въпрос касае правилността на акта, а не неговата допустимост. На второ място, настоящият състав не споделя и становището на касатора Община Пловдив за недопустимост на въззивното решение поради произнасянето по евентуалния иск, без да се е сбъднало посоченото в исковата молба условие, при което същият може да бъде разгледан, а именно – отхвърляне на евентуалните искове за присъждане на исковата сума като обезщетение за неоснователно обогатяване поради унищожаемост на процесния договор. Видно от мотивите на първоинстанционното решение, Пловдивски окръжен съд е приел, че е сезиран с главен иск за присъждане на исковата сума на договорно основание като възнаграждение за изпълнените допълнителни СМР, обективно съединен с иск за присъждане на същата сума като равностойност на тези СМР, с която ответната община се е обогатила. Съдебният състав е приел, че доводите на ищеца за нищожност на целия договор или на отделни негови клаузи не обосновават предявяването на самостоятелни евентуални искове, а подлежат на обсъждане при разглеждане на главния иск (доводът за частична нищожност) и на евентуалния иск (доводът за нищожност на целия договор). По отношение твърденията за частична унищожаемост на процесния договор, поради това, че нередовностите на исковата молба в тази й част не са отстранени (не е формулиран петитум за унищожаване на договора или на отделна негова клауза), първостепенният съд е приел, че не е сезиран с такъв иск. При така очертания от първата инстанция предмет на делото (възприет и от самия ищец, доколкото същият не е поискал допълване на първоинстанционното решение с произнасяне и по останалите предявени от него евентуални искове, нито е заявил оплаквания в тази насока във въззивната си жалба), очевидно е, че след като главният иск е отхвърлен, условието за разглеждане на евентуалния иск за неоснователно обогатяване е изпълнено. Затова, постановеното по този иск въззивно решение не е недопустимо, както неоснователно се поддържа от общината-касатор. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от общината-касатор въпроси – както по останалите въпроси, за които е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (въпросите по т. 2 - т. 4), така и за въпросите, за които е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От въпросите от първата група обуславящ за изхода на делото характер има единствено въпросът по т. 2, касаещ правомощието на въззивния съд да промени правната квалификация на предявения иск, без да е налице изрично оплакване за това във въззивната жалба. По отношение на същия, обаче, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно в тази връзка касаторът се позовава на казуална практика на касационната инстанция, обективирана в посоченото от него решение по чл. 290 ГПК. Отговорът на така поставения въпрос се съдържа в задължителната съдебна практика и по-конкретно – в мотивите по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че: В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение; Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Правомощието на въззивната инстанция служебно да определи правилната правна квалификация е констатирано и в мотивите по т. 1 от цитирания тълкувателен акт, където изрично е посочено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С оглед на това, не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Останалите два въпроса от първата група (въпросите по т. 3 и т. 4) не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изводът, че същите не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС произтича от обстоятелството, че те са относими към правилността на обжалвания акт. Дали дадената от въззивния съд правна квалификация на иска „съответства на фактите по делото и твърденията на ищеца“, е въпрос, чийто отговор предпоставя проверка на правилността на въззивното решение. Доколкото неправилната правна квалификация не обосновава недопустимост на съдебния акт, евентуалното наличие на такава не е основание и за служебното му допускане до касационно обжалване. Като относими към надлежното мотивиране на решението, т. е. към правилността на същото, са и въпросите по т. 4. Преценката за това, кои от събраните по делото доказателства са допустими и релевантни към решаването на правния спор, е предоставена изцяло в правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, като проверката за нейната правилност е възможна само при произнасяне по основателността на касационната жалба, но не е основание за допускането й до разглеждане. Многобройните въпроси, по отношение на които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Напълно достатъчно за недопускане на обжалването, е обстоятелството, че това основание не е заявено надлежно. Както вече беше посочено по-горе, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая обаче, с твърдението си, че поставените от нея 8 въпроса са „от значение за точното прилагане на закона“, общината-касатор твърди наличие само на една от двете предпоставки, т. е. заявява част от основанието. При това, без да мотивира становището си защо счита, че разрешаването на въпросите са от значение за точното прилагане на закона. Изложените подробни съображения за неправилност на изводите на въззивния съд не покриват изискването за аргументиране на заявеното основание, в какъвто смисъл са указанията в т. 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Отделно от горните съображения, касационното обжалване на посоченото основание не би могло да бъде допуснато и поради това, че в преобладаващата си част въпросите, за които същото се поддържа, са поставени или хипотетично, без да са обсъждани в мотивите на въззивното решение, или с оглед конкретните факти по делото, поради което са относими към правилността на акта. Следователно, тези въпроси нито отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито могат да се преценяват като такива, чието решаване би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На последно място, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на заявеното от общината-касатор основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплакванията в касационната жалба на Община Пловдив за неправилност на решението, което обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК