Определение № 50632 от 24.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 330/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК, образувано по касационна жалба на „Х. 58“ЕООД, [населено място] и насрещна касационна жалба на К. Б. К. против решение № 260206 от 27.07.2021 г. по т.д.№ 226/2021 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът – К. Б. К. оспорва касационната жалба и обосноваността на изложените от противната страна основания за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставил е „ първа група въпроси“ – „ Какъв е редът за връчване на покана по чл.139 ТЗ?, При отказ на съдружника да подпише, че я получава, съответно кои са релевантните за отказа обстоятелства в производството по чл.74 ТЗ ?, В случай на лично връчване … извършено пред свидетели и отказ от страна на съдружника писмено да удостовери отказа си, кои са релевантните за отказа обстоятелства, които се доказват в производството по чл.74 ТЗ? Допустими ли са свидетелски показания на присъствалите при връчването лица, относно факта на връчване, а не относно самата покана?“ Общо е посочено, че тази група въпроси били решени в противоречие с практиката на ВКС, като са посочени решения на този съд и части от техните мотиви. В заключение е отбелязано, че поканата на съдружника К. била връчена лично и пред свидетели. Като втори въпрос страната е формулирала – „ Приложима ли е санкцията на чл.126 ТЗ по отношение на съдружника за действия, визирани в чл.126,ал.1, т.1-3 ТЗ, но извършени от него в качеството му на управител или отговорността му може да бъде реализирана по реда на чл.145 ТЗ?“ Въпросът буквално е възпроизведен от ТР ОСТК №1/20г. ,като страната е поискала спиране на касационното производство до произнасяне на ВКС, ТК по това дело. Поставен е трети въпрос – „ Длъжен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, да извърши самостоятелна проверка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвени от него мотиви на въззивния съдебен акт?“ Страната е развила оплаквания за неправилност на решението, така квалифицирани и от нея. Изброени са решения на ВКС, третиращи приложението на чл.272 ГПК., като е направено оплакване, че по делото липсвали всякакви мотиви защо съдът бил приел, че не били налице имуществени или репутационни щети за дружеството от действията на съдружника К.. Съдът, според касатора, не бил обсъдил твърденията за липса на продадената стока, като не бил обсъдил и това, че действията на ищеца били пряко свързани с това. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, в поддържаната от него хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид следното: Първата група поставени въпроси са фактически, а не правни- каквито следва да бъдат въпросите установяващи общо основание. Този извод се налага поради това, че са свързани/ и от касатора/ с конкретното доказване относно връчване на покана за общото събрание, което съставът съобразно представените доказателства е приел за недоказано. Същото се извежда и от цитираните части от мотиви на съдебната практика, която касаторът е посочил, с оглед поддържания допълнителен критерий- доколкото тези части определят, че законът не предвижда конкретен способ за връчване, като това може да се осъществи лично, по пощата или чрез нотариална покана и др., стига, обаче, да е удостоверено с подписа на съдружника и да е установено получаване на поканата по несъмнен начин. Третирането на свидетелски показания, като начин за връчване при отказ от извадката от мотивите на решение на ВКС е в хипотеза на многократен опит за осъществяване на такова връчване. Или всичките тези мотиви недвусмислено установяват, че самото връчване е въпрос на доказване по конкретното дело и съобразно представените по него доказателства, т.е. относим към фактически, а не правен въпрос. Не променя този извод и защитното твърдение на страната лаконично посочено в края, че, според нея, в случая фактът на връчване на поканата бил установен, тъй като това оплакване е относимо към втората фаза на касационното производство, но не и към основанията за допускане на касационно обжалване. Или, с така посоченото не се установява наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият от въпросите, по начало е относим към всеки правен спор, по който се произнася въззивен съд. За да е релевантен, обаче, страната следва да изложи конкретни доводи свързани с това, че възивният съд със своето процесуално поведение изцяло е заменил своите мотиви с препратка към фактическите и правни изводи на първата инстанция без да разреши спора по същество, както му налага въззивният характер на производството. В случая, нито е обоснован такъв довод, нито той би отговарял на действителния прочит на мотивите на постановения съдебен акт. Тъкмо обратното, въззивният съд изцяло самостоятелно е разгледал предявените искове, като е изложил свои мотиви и в частите, с които е потвърдил постановения от първата инстанция съдебен акт. В случая страната счита, че е налице бланкет по чл.272 ГПК, с оглед оплакването й, че няма изложени мотиви, че не са налице репутационни щети от действията на съдружника. Оплакване, което дори и да беше основателно, не би било от естество самостоятелно да мотивира различен от настоящия правен резултат. Доколкото не е обосновано основание за допускане на касационно обжалване по решаващите мотиви на състава, то това оплакване е ирелевантно. Само за пълнота, следва да се отбележи, че решаващият състав е посочил, че независимо от наличието на процедурно нарушение по свикване на общото събрание, достатъчно основание за отмяна на решенията, следва да бъде приета и недоказаност на фактическото основание за освобождаване на К. като съдружник. И това е обсъждано именно поради направените оплаквания във въззивната жалба. Т.е. съдът е разглеждал оплакването, с оглед упражняване процесуалните правомощия на ограничен въззив, но не е обвързал постановения резултат само с него. Вторият поставен въпрос, изцяло възпроизведен от образувано тълкувателно дело, все още висящо пред ОСТК е напълно ирелевантен тъй като липсва каквато и да било относимост на този въпрос към мотивите на въззивния съд, от които следва да бъде изведено общото основание / т.1 ТРОСГТК № 1 / 09./ Извън това, че както вече бе отбелязано наличието на фактическо основание за освобождаване на съдружника е разгледано само за пълнота и самостоятелно като правен извод не формира постановения правен резултат, то и липсва извод на съда, че нарушенията на съдружника са извършени в качеството му на управител / нито е налице бланкет към този извод на първостепенния съд/ тъй като въззивният състав изрично е приел, че обсъжда изключването на К. като съдружник във връзка с посоченото нарушение.Следователно, липсва основание за спиране по реда на чл.292 ГПК на настоящето производство. Съобразно изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване, като насрещната касационна жалба при този изход на спора не се разглежда – арг.287,ал.4 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение