Определение № 1346 от 23.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4472/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Д. и Т. Х. Г., подадена чрез адвокат Л. Ц. срещу въззивно решение № V-12 от 26.03.2014 г. по гр. дело № 116/2014 г. на Бургаски окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 1680 от 15.10.2013 г. по гр.д. № 126/2013 г. на Бургаски районен съд, е уважен иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, като Д. и Г. са осъдени да заплатят на П. Г. М. сумата 12 500 евро, представляваща авансово плащане по предварителен договор от 15.05.2008 г. за покупко-продажба на недвижим имот, прекратен на 5.09.2012 г., поради неизпълнение на задължението на продавачите да прехвърлят собствеността върху недвижим имот- сграда, находяща се в [населено място], [улица]. В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въззивния съд се произнесъл по правни въпроси, които са обусловили решаващите извода на съда за уважаване на иска, като даденото разрешение е в противоречие със задължителната практика, разрешават се противоречиво от съдилищата, и са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Поставят се следните въпроси: за задължението на съда при противоречие между обстоятелствена част и петитум да прецени редовността на исковата молба, като в тази връзка при претендиране осъждане при условията на солидарност, а не на разделност, съдът обвързан ли е от това искане в съответствие с принципа на диспозитивното начало; въпросът за солидарността съставлява ли различно или самостоятелно основание за исковата претенция, наличието или липсата на което води до уважаване, респ. до отхвърляне; когато в исковата молба се претендира солидарност, а предвид материалното правоотношение е налице разделност на вземанията, съответно задълженията, следва ли съдът служебно да определи конкретния размер на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение или следва да се реализират действия по установяване редовността на исковата молба; следва ли съдът да остави исковата молба без движение, за да се посочи от какво произтича солидарност, с оглед липсата на твърдения в обстоятелствената част; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения; освобождава ли чл.272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество; длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Ответникът П. Г. М. в писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез адвокати Т. и Р. изразяват становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По поставените въпроси съдебната практика е уеднаквена, като даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с тази практика. Претендира разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., като взе предвид, че решението е въззивно, постановено по иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, с цена на иска над 5000 лв. намира, че касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Бургаският окръжен съд е приел, че с решението първоинстанционният съд е уважил иска, като жалбоподателите ответници са осъдени разделно, а не солидарно. Изложил е съображения, че основанието на иска е неоснователно обогатяване- връщане на даденото на отпаднало основание. Въпросът за солидарността само определя обема на отговорността на длъжниците спрямо кредитора - дали всеки от тях му дължи цялото или всеки от тях дължи половината. Приел е, че жалбоподателите дължат сумата 12 500 евро, с която неоснователно са се обогатили, представляваща част от авансово заплатената сума по предварителен договор от 15.05.2008 г. за покупко-продажба на недвижим имот, едностранно прекратен на 5.09.2012 г., поради неизпълнение на задължението на жалбоподателите- продавачи да прехвърлят собствеността върху недвижим имот, представляващ сграда, находяща се в [населено място], [улица], ведно със собствените им 5/24 ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 268 кв.м., представляващо парцел ІХ в кв.89 по плана на Ц. на [населено място]. Поставя се въпросът за задължението на съда при противоречие между обстоятелствена част и петитум да прецени редовността на исковата молба, като в тази връзка при претендиране осъждане при условията на солидарност, а не на разделност, съдът обвързан ли е от това искане в съответствие с принципа на диспозитивното начало. Поставят се и въпросите: солидарността съставлява ли различно или самостоятелно основание за исковата претенция, наличието или липсата на което води до уважаване, респ. до отхвърляне на иска; когато в исковата молба се претендира солидарност, а предвид материалното правоотношение е налице разделност на вземанията, съответно задълженията, следва ли съдът служебно да определи конкретния размер на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение или следва да се реализират действия по установяване редовността на исковата молба; следва ли съдът да остави исковата молба без движение, за да се посочи от какво произтича солидарност, с оглед липсата на твърдения в обстоятелствената част. По тези въпроси не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая въззивният съд е изложил съображения, че отговорността на ответниците-жалбоподатели е разделна, и че в рамките на правомощията му по чл.269 ГПК е да обсъди въпроса за солидарната отговорност, като му даде отговор. Приел е, че е налице разделност в задълженията на двамата ответници. Съдът не се е произнасял по въпрос касаещ редовността на исковата молба при противоречие между обстоятелствена част и петитум. Жалбоподателят е поставил и въпроси: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения; освобождава ли чл.272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество; длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. На поставените въпроси е дадено разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, включително и в цитираните от жалбоподателя. Прието е, че нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху изводите си по приложението на закона, които следва да намерят отражение в мотивите. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не го освобождава от задължението да мотивира решението, както и да отговори на доводите и възраженията на страните. Решението на въззивният съд съдържа съобразителна част, в която са изложени съображения даващи основание за уважаване на предявения иск, като са обсъдени изложените във въззивната жалба оплаквания. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото на ответника следва да се присъдят направените за касационното производство разноски в размер на 1000 лв.- заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.