Определение № 4682 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3627/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Е. Н. П., чрез адвокат М. Р., срещу въззивно определение № 12578 от 12.08.2024 г. на Софийския градски съд, постановено по ч.гр.д. № 7644/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Счита, че е навел надлежни твърдения за настъпили факти след приключване на съдебното дирене по см. чл. 439, ал. 2 ГПК. Неправилен е изводът на СГС, че твърденията му касаят законосъобразното принудително изпълнение на влязлото в сила решение. Смята, че надлежен факт по см. на чл. 439 ГПК е именно твърдението, че липсва уговореното с майката на децата предварително съгласуване относно извънкласните форми на занимания, които децата ще посещават; не е настъпил падеж на вземането, а дори и да се приеме, че началото на изпълнението е след влизане на решението в сила, то и след този момент не се е осъществил онзи факт, който да направи задължението изпълняемо. Посочва, че защитата на длъжника в изпълнителното производство е изключително ограничена и длъжникът е използвал единственото основание за обжалване на действията на съдебния изпълнител, но това му било отказано формално с оглед ограничените основания за прекратяване по чл. 433 ГПК. Така, остава му единствената защита с иска по чл. 439 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Изпълнителният лист е издаден за сума от 20 645, 65 лв., съставляваща сбор от единадесет месечни задължения от по 1600 лв. (17 600 лв.), натрупаната по всяка от тях лихва за забава, както и разноски по изпълнението. Искът по чл. 439 ГПК е за недължимост на сумите по изпълнителния лист – главници и лихва, а не само досежно сума от 1600 лв., както непрецизно е уточнил ищецът, т.е. касае се за граждански иск с цена над 5 000 лв. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Е. Н. П. е предявил иск против Н. Е. П. и Е. Е. П., представлявани от тяхната майка и законен представител И. П. И., за установяване в отношенията помежду им, че не дължи сумата по издадения изпълнителен лист № 127/08.01.2024 г. въз основа на разпореждане на съдия от СРС по гр.д. № 3477/2023 г. въз основа на утвърдено по същото дело в т. 5 споразумение, след прекратяване на брака между страните по взаимно съгласие, относно дължимите на родените от брака деца месечни суми от бащата Е. П.. Обосновава недължимост с това, че в споразумението родителите са уговорили суми от по 800 лв. месечно, а не по 1600 лв.; задължението е към децата, а не към И. П., както е отразено в изпълнителния лист; в него не се съдържа начален момент на задължението; паричното задължение е поето под условие, което не е настъпило. Въззивният съд, като потвърдил определението на първостепенния Софийски районен съд, намерил искът, предявен от Е. П., за недопустим. Обосновал се с хипотезата на чл. 439 ГПК, която урежда специален отрицателен установителен иск, чиято допустимост е обусловена от твърдения на факти, чието установяване би обусловило извод за недължимост на надлежно установено вземане поради причина, настъпила след влизане в сила на решението, за което е издадено изпълнителното основание. Съдът е приел, че ищецът по това дело е навел единствено твърдения, които касаят законосъобразното принудително изпълнение на влязлото в сила съдебно решение. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практика на ВКС по въпроса “относно задължението на съда при постановяване на съдебния акт да обсъди в съвкупност всички относими към спора доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК. Твърди се противоречие с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тьлк. д. № 1/2000 г.. ОСГК, ВКС, ППВС № 1 от 1953г., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. 78/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС II т. о.; решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ВКС, III г. о.; решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на ВКС, I г. о.; решение № 147 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 221 от 18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 91 от 5.11.2020г. по т.д. № 1040/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 217 от 9.06.2011 по гр.д. 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното определение; Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва първо да се изясни, че сам касаторът не поддържа касационен довод за допуснато съществено нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – необсъждане на конкретен довод или възражение от въззивната инстанция. Подобни оплаквания не се съдържат и в изложението. Цитирането на законови разпоредби не е равнозначно на обосновано и надлежно заявено оплакване по см. чл. 281 ГПК. Касационната инстанция е контролноотменителна и се произнася само в рамките на конкретните касационни доводи, не по бланкетни оплаквания. В случая, в касационната жалба, а и по-нататък в изложението, касаторът всъщност изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че наведените от него обстоятелства не са такива по см. чл. 439 ГПК, а това няма нищо общо с поставения правен въпрос. Съставът на ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК, за да прецени относимостта на така поставения въпрос към разрешението на въззивния съд, следва да има възможност да установи дали действително е обсъден или не конкретно посочен от касатора правен довод и/или възражение, съответно необсъждането, ако такова бъде установено, има ли значение за крайния резултат, постановен от второстепенния съд. Въпросът по тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е от значение по всяко исково производство, но във всеки случай следва да е ясно какво конкретно нарушение по приложението на цитираните разпоредби се поддържа да е допуснала въззивната инстанция. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване и поради наличие на някое от условията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното определение е валидно и допустимо и от съдържанието му не може да се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл, грубо нарушени основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, видимо от мотивите на обжалваното определение не се касае и за явно нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда. Съдът намира за необходимо да посочи, че касаторът, видно и от съдържанието на касационната му жалба, прави смешение между основанията по чл. 439 ГПК и всички други възможни пороци, водещи според него до неясност на изпълнителното основание, до незаконосъобразност на разпореждането за издаване на изпълнителния лист или на предприетите от съдия изпълнител действия, което няма никакво отношение към обстоятелствата, които водят до изменение или погасяване на надлежно установено вземане и защитата е по друг ред. Неяснотата на вземането по изпълнителното основание, а от там и в изпълнителния титул, липсата на изискуемост, са все твърдения, имащи отношения към възникване на вземането, съответно наличието на основания за принудителното му събиране, а не, че възникнало, съществуващо вземане, е междувременно изменено или изцяло погасено. В производството по издаване на изпълнителен лист се дава разрешение по процесуалните въпроси налице ли е предвиденото в закона, редовно от външна страна изпълнително основание, в случая – утвърденото от съда споразумение в т. 5; удостоверява ли то притезание в полза на молителя срещу лицето, спрямо което се иска издаване на изпълнителен лист и дали между същите страни и на същото основание вече не е издаден изпълнителен лист. Разпореждането се ползва със стабилността на решение, постановено в исков процес. То може да бъде обжалвано в указания от закона срок, да бъде допълвано, тълкувано или поправяно при очевидна фактическа грешка, и всичко това, както стана ясно, няма отношение към защитата по чл. 439 ГПК. Дали въведените от Е. П. доводи, че дължимото от него според изпълнителното основание е различно от записаното в изпълнителния лист, съответно, че то все още не е станало изискуемо, са основателни, е без значение, защото те по естеството си няма как да са факти по см. чл. 439 ГПК и не биха могли да послужат за основание на този иск. В заключение, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът