Определение № 50023 от 16.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2849/2022 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 45 086/15.07.2022 година, подадена от Н. Й. Н., против определение № 5617/15.06.2022 година на Софийски градски съд, V-4 състав, постановено по ч. гр. д. № 5220/2022 година. С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното определение № 1/01.01.2022 година на Софийския районен съд, 88-ти състав, постановено по гр. д. № 55 422/2022 година, с което е върната подадената от Н. Й. Н. срещу Министерство на земеделието, храните и горите гр. София искова молба с вх. № 59 740/27.09.2021 година, поради недопустимост на предявения с нея иск, като е прекратено производството по делото. В частната си касационна жалба Н. Й. Н. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 1/01.01.2022 година на Софийския районен съд, 88-ти състав, постановено по гр. д. № 55 422/2022 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането на спора по същество. Н. Й. Н. е уведомен за обжалваното определение на 08.07.2022 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 45 086/15.07.2022 година. Поради това е спазен установения в чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Софийски градски съд е приел, че предявеният от Н. Й. Н. иск е с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК като е недопустим поради липса на правен интерес. С този иск било допустимо да се установява истинността (неверността) само на документи, които съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК имали качеството на официален удостоверителен документ и притежавали обвързваща материално доказателствена сила по отношение на удостоверените в съдържанието им факти. Процесният документ писмо № година на Дирекция „Поземлени имоти и комасация“ на МЗХГ гр. София било издадено от орган на държавна власт, но нямало характеристиките на официален удостоверителен документ, защото не бил издаден с нарочна цел да послужи за удостоверяване пред неограничен кръг лица на извършени от или пред държавния орган действия в кръга на службата му, а имал за предназначение да доведе до ищеца становището (правните изводи) на сезирания от него орган. В писмото били посочени определени обстоятелства относно имот с площ от 12.000 декара, за който Н. претендирал правото на собственост, а именно, че той бил част от имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и е с площ от 121 748.0 декара, с начин на трайно ползване „насип, пасище“, като фактически представлявал находище на глина-табан; че преди изработването на плана за земеразделяне е установено, че върху него са проведени мероприятия за добив на глина, поради което по силата на чл. 10б, ал. 5 от ЗСПЗЗ оставал собственост на държавата; имотът не бил предмет на възстановяване и не подлежал на реституция, поради проведени върху него мероприятия и поради начина на ползване, защото представлявал кариера за глина-изключителна държавна собственост по чл. 18 от КРБ; имотът попадал в находище „Червен бряг“ с площ от 206 501.00 м 2, за което бил съставен акт за изключителна държавна собственост № 1076/13.01.2009 година, поради което на Н. правилно било отказано да се възстанови собствеността върху имота в реални граници; представените от Н. съдебни решения не установявали правото му на собственост, а обявявали за нищожни актове на ПК, като признаването на нищожността не водело до възстановяване на правото на собственост защото за това следвало да има произнасяне на административен орган. Стъпвайки на посоченото съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че посочените в писмо № година обстоятелства не са осъществени непосредствено пред издателя на документа, защото последният ги бил установил въз основа на изискани от други органи документи, въз основа на които била извършена проверка и бил формиран извод относно статута на имота. Нито една от съдържащите се в писмото констатации, съответно изводи на издателя, не притежавала удостоверителен характер по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, поради което не се ползвали с материална доказателствена сила. Затова то нямало качеството на удостоверителен, а на диспозитивен документ, тъй като отразявало становище на издателя си по конкретен правен въпрос. При спор за собственост писмото не било годно доказателства за наличието на фактите посочени в него. Диспозитивният документ не служел за удостоверяване на определено обстоятелство, защото материализирал изявление на своя издател, но не и възприети от него факти, поради което за такъв документ не можело да се повдига спор дали е верен или неверен. При евентуалното представяне на документа в исково производство и оспорването му, истинността на съдържанието му нямало да бъде проверявана по реда на чл. 193, ал. 2 от ГПК, доколкото съществуването на описаните в него обстоятелства не произтичали от документа. От това произтичала и недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК. Правната сфера на Н. щяла да бъде защитена по адекватен начин не с иск с горепосоченото правно основание, а с иск за собственост, в който щяло да се установи дали са налице предпоставките за възстановяване на собствеността върху имота в реални граници. Обжалваното определение № 5617/15.06.2022 година на Софийски градски съд, V-4 състав, постановено по ч. гр. д. № 5220/2022 година е такова по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в обжалвания съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Й. Н. не е формулирал правен въпрос или въпроси, които да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване, а наведените твърдения приповтарят тези от самата частна касационна жалба. Липсата на такъв въпрос или въпроси е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на определението на Софийски градски съд, в какъвто смисъл са дадените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС указания. Касационният съд не е длъжен да извежда правния въпрос или въпроси от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а може само да го уточни или конкретизира. Дори и да бъде прието, че съдът може да изведе конкретните правни въпроси от посочената в изложението на Н. практика на ВКС, за която се твърди, че не била съобразена от въззивния съд пак не са налице предпоставките за допускане на определението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд е постановил определението си като е взел предвид всички обстоятелства, които са от значение за спорния предмет на въззивното производство, а не е разглеждал само оплакванията в частната жалба срещу първоинстанционното определение. При това е съобразено, че не следва да бъдат разглеждани доводи, които са неотносими към конкретния предмет на производството и се отнасят до други спорни правоотношения между страните, доколкото последните не подлежат на разрешаване в настоящето производство.-Такъв довод е и това дали имотът, за който се отнася писмо № година на Дирекция „Поземлени имоти и комасация“ на МЗХГ гр. София подлежи на възстановяване или не, възстановен ли е на Н. и това дали държавата се съобразява с влезли в сила решения в негова полза. В последният случай пътят за защита на Н. Й. Н. е друг, а не иск по чл. 124, ал. 4, т. 1 от ГПК. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил и установената съдебна практика, че по този ред може да бъдат оспорвани само документи ползващи се с материална доказателствена сила по отношение на авторството си или на удостоверените с тях факти или волеизявления, но не и тези съдържанието на които се преценява от съда с оглед на останалите доказателства по делото. Доколкото правата на Н. Й. Н. върху имота по писмо № [№] година на Дирекция „Поземлени имоти и комасация“ на МЗХГ гр. София той разполага с друг ред за защита, при който посоченото писмо ще бъде преценявано с оглед на останалите доказателства. Дори в настоящето производство да се констатират твърдените от Н. права, то решението няма да се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на тях. Именно във връзка с този друг ред е и посоченото от Н. решение от 12.01.2016 година на ЕСПЧ, което обаче не се отнася до спора за истинността на писмо № година, в производството по който няма да бъдат установявани вещни права върху имота. Наред с това Н. не е изложил и твърдения за това, че обжалваното определение на Софийски градски съд е постановено в противоречие с практика на ВКС, КРБ или СЕС и не е посочил конкретни актове, на тези институции на които определението противоречи. Липсва и евентуална обосновка за това, че допускането на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид на това освен, че липсва формулиран правен въпрос, които да послужи като общо основание за допускане на въззивното определение на Софийски градски съд до касационно обжалване не може да бъде направен извод и за това, че е налице някоя от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки за това, като само посочването на правната разпоредба не е достатъчно в тази насока. Не е налице и предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване на определението на Софийски градски съд. Съдът се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите. Сочените от Н. факти могат да доведат до евентуална неправилност, но не и до недопустимост на обжалваното определение. Не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, тъй като изложените от Н. Й. Н. твърдения в тази насока предполагат извършване на проверка на начина на формиране на решаващите изводи на въззивния съд, което не може да бъде извършено на този етап от производството. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице само когато неправилността на въззивния съдебен акт, може да бъде изведена от самия него, при обикновения му прочит с оглед на изложеното в касационната жалба, но без да се налага проверка на начина на формиране на волята на решаващия съдебен състав. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 5617/15.06.2022 година на Софийски градски съд, V-4 състав, постановено по ч. гр. д. № 5220/2022 година, по подадената срещу него от Н. Й. Н., частна касационна жалба с вх. № 45 086/15.07.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение