Определение № 1820 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 448/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Ю. О. З. обжалва Решение № 577/21.08.2023 г. по в.т.д. № 141/2023 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 260701/28.11.2022 г. по т.д. № 829/2020 г. на СГС за отхвърляне на предявените от него срещу „ОЛД СКУЛ“ ООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 29, ал. 1 ЗДД, чл. 34 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 49 ЗЗД, чл. 59 ЗЗД и чл. 76, ал. 2 ЗАПСП за защита на права, произтичащи от сключения между страните договор за участие в телевизионно предаване „Игри на волята“.

Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Като нарушен материален закон се сочи разпоредбата на чл. 74 ЗАПСП. Според касатора тя изброява неизчерпателно възможните начини на представяне на едно произведение от артист-изпълнител и обхваща и съвременните съвременни художествени форми като риалити шоу, чиято легална дефиниция, дадена в ЗФИ, не изисква участие само на професионални артисти. Касаторът поддържа, че предаването „Игри на волята“ е реализация на сценарий, притежава елемент на оригиналност и е насочено към привличане на зрителски интерес посредством типизиране на образите на участниците съгласно предварително заложени сюжетни линии, така че да забавляват зрителя извън чисто състезателния характер на предаването, и в този смисъл наподобява театрална постановка. Допълва, че по време на участието си е следвал предварително начертаната от продуцента линия на игра и използвайки умствени и физически усилия, е интерпретирал правилата и сюжета по начин, позволяващ му да впечатли зрителите, целенасочено е моделирал поведението си в задаваните от продуцента физически и междуличностни конфликти и е изградил образ, различаващ се от реалния му. Заявява, че подчинеността му на решенията на продуцента личи от правото на последния едностранно да структурира и изменя събитията в предаването, както е сторил това с финалната битка. При тези съображения касаторът счита, че е изпълнявал произведение по смисъла на чл. 74 ЗАПСП и поради това му се дължи справедливо възнаграждение по чл. 76, ал. 2 ЗАПСП, каквото в противоречие на закона не е било уговорено с процесния договор. Наред с това се поддържа и оплакване, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност събраните доказателства и така е стигнал до грешни изводи по доводите за нищожност на договора поради заобикаляне на нормите на трудовото право, неравноправност и нарушение на добрите нрави предвид явната нееквивалентност на престациите и обусловеността на насрещната престация („голямата награда“) единствено от волята на продуцента, който може сам да променя правилата на играта. Касаторът допълва, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е допуснал служебно релевантни за спора експертизи, а в резултат от това е постановил необосновано решение в противоречие с логическите и техническите правила. Достъпа до касационен контрол касаторът обосновава с основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2, пр. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „ОЛД СКУЛ“ ООД заявява, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационните доводи по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК.

По два от исковете въззивното решение не подлежи на обжалване с оглед въведения с чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг – искът по чл. 59 ЗЗД за заплащане на паричната равностойност на обогатяването на ответника от участието на касатора в презаснемането на финалната битка след изтичане на срока на договора, извършено на 23.10.2019 г. и на 06.11.2019 г., е предявен като частичен за сумата от 5 000 лв., а искът, квалифициран от ищеца и съда по чл. 49 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от неправомерното поведение на ответника, свързано с едностранна промяна на правилата и презаснемане на финалната битка, е предявен частично за сумата 1 250 лв. Тези искове не са обусловени от исковете с цена над 5 000 лв., тъй като с тях не се предявяват акцесорни права или права, чието възникване е поставено в зависимост от възникване на правата по другите искове. В тази връзка следва да се посочи, че обусловеността с другите искове, за които касационният контрол е допустим, зависи не от волята на страната, а от съотношението на правата в обективната действителност. Поради това, независимо че горепосочените два иска са заявени в исковата молба „в евентуалност“ на искове с по-висока цена, те не се намират в подобна процесуална зависимост, тъй като такава не се наблюдава между материалните правоотношения, от които произтичат съдебно предявените вземания (неоснователното обогатяване от престиране след срока на договора и претърпяването на неимуществени вреди от неправомерното поведение на ответника при заснемане на предаването са все факти, необусловени от валидността/нищожността на договора, нито от качеството на ищеца като артист-изпълнител). Поради това, за да е допустим за тях касационният контрол, те следва самостоятелно да отговарят на изискването по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (и то с частичния си размер), а доколкото в случая това не е така, в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

По жалбата в останалата част съдът установи следното:

Касаторът е предявил срещу „ОЛД СКУЛ“ ООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално – чл. 29, ал. 1 ЗЗД, чл. 34 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 76, ал. 2 ЗАПСП, изброени според обективното съотношение на материалните правоотношения, както следва: за обявяване нищожността, а евентуално – за унищожаване поради измама на договор за участие в телевизионно предаване „Игри на волята“, и заплащане на реституционно вземане за получената от ответника без основание/на отпаднало основание непарична престация под формата на участие на ищеца в предаването; при действителност на договора – за заплащане на уговорената парична награда и за заплащане на справедливо възнаграждение, дължимо на ищеца в качеството му на артист-изпълнител в процесното предаване.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което всички искове са отхвърлени, въззивният съд е препратил към установената в мотивите му фактическа обстановка, а именно: между страните е сключен договор, по силата на който касаторът се е задължил да участва за определен период в заснемането на телевизионно предаване при спазване на правилата за участие и изискванията на продуцента, а ответникът е поел задължението да даде на ищеца парична награда, ако същият бъде обявен за победител, но без да му заплаща възнаграждение за отстъпените права за ползване на заснетите кадри и съпътстващи материали; според установените за предаването правила е следвало да се проведе финална битка, която да излъчи двама финалисти, а победителят сред тях да се избере със зрителски вот чрез кратки текстови съобщения (СМС); по метеорологични и технически причини са проведени три финални битки, последните две от които – на 29.10.2019 г. и на 06.11.2019 г. (след формално уговорения краен срок), като и в двете ищецът е бил излъчен за финалист; според данните, удостоверени от дружеството, отчело изпратените СМС към номерата на всеки от двамата финалисти, не се установява ищецът да е събрал повече зрителски гласове от другия финалист.

Въведеното с въззивната жалба оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в несъбиране на доказателства, е счетено от въззивния съд за неоснователно поради ирелевантност на поисканите от въззивника експертизи (това е послужило като основание за отхвърляне и на направените с въззивната жалба искания за изслушване на повторни експертизи и по чл. 192 ГПК). За правилен е приет и фактическият извод, че действителният брой на подадените за касатора зрителски гласове не е по-голям от гласовете за другия финалист. В тази връзка въззивният съд е аргументирал, че данните относно изпратените СМС като графични по смисъла на чл. 248, ал. 2, т. 1 ЗЕС не се съхраняват понастоящем, но е анализирал статистическите данни от мобилните оператори и е потвърдил, че същите сочат за победител другия финалист. По оплакването за нарушение на чл. 74 ЗАПСП въззивният съд е посочил, че нито една от формите на представяне на артист-изпълнителя, изброени в тази разпоредба (и в определението, дадено в приложимата конвенция), не съвпада с процесния случай, при който ищецът е участник в телевизионна игра, стремящ се да я спечели, и поведението му пред камера, дори да е било насочвано от ответника към определена линия, не съставлява съзнателно интерпретиране на сценарий или изпълнение на произведение. Като неоснователно е преценено и възражението за нищожност на договора поради явна нееквивалентност на престациите, тъй като договорът не е възмезден с предмет имуществени права. Допълнено е, че в случая е налице поето при разумен и допустим риск алеаторно задължение, което се дължи от ответника под условие. Според въззивния съд не противоречи на добрите нрави и правото на продуцента едностранно да изменя правилата, защото предаването е развлекателна програма, целяща да ангажира зрителски интерес, а за участника е предвидено право при несъгласие с променените правила да прекрати участието си. Отречена е нищожност на целия договор и поради евентуална нищожност на неустоечните му клаузи, както и поради това, че с него се прикрива трудов договор. Счетено е и че в полза на ищеца не е възникнало вземане по чл. 59 ЗЗД, тъй като участието на касатора в заснемането на съответните кадри е извършено по силата на валидно сключения договор.

При тези данни не се установява посоченото от касатора касационно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Последното предполага решението да е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила).

Първият довод, с който касаторът обосновава очевидната неправилност, е за противоречие с формалната логика на извършената от съда преценка относно характера на участието му в предаването. В касационната жалба обаче този довод е аргументиран чрез позоваване на конкретни факти, като подчиненост на сценарий, интерпретиране на зададена от продуцента роля и т.н., които са установими не от мотивите на съда, а от събраните доказателства, и в този смисъл не са очевидни.

Вторият довод относно очевидната неправилност на решението е свързан с погрешното според касатора игнориране на явната нееквивалентност като порок, относим към процесния договор. Очевидността и на този довод обаче не следва от мотивите към решението, тъй като изводът на съда е основан на съдържанието на договора и преценката за правилността му предполага анализ на договорените клаузи и тълкуването им, включително съобразно поведението на страните при сключване на договора и по време на неговото изпълнение.

Непроизнасянето от въззивния съд по въведени с въззивната жалба възражения също не води до очевидна неправилност на решението, а съставлява процесуално нарушение, което би могло да обоснове друго основание за допускане на касационно обжалване. Освен това този довод е свързан с оплакването за погрешна преценка относно липсата на предявен иск с правно основание чл. 59 вр. чл. 34 ЗЗД, каквато съдът действително е направил, но въпреки това е изложил и съображения за несъществуване на извъндоговорно вземане предвид установената договорна връзка между страните.

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Макар да се е позовал формално на противоречие с практиката на СЕС, касаторът не е посочил конкретен въпрос, за който поддържа това противоречие, нито конкретна практика на СЕС, спрямо която да се извърши проверката. Поради това посоченото правно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК не се явява изпълнено със съдържание и не може да осигури достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС е обосновано от касатора със следните въпроси:

1. Какви са критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави?

2. Кога договорът ще бъде нищожен поради накърняване на добрите нрави предвид неравностойността на насрещните престации?

3. Длъжен ли е съдът да спазва логическите, опитните или научни правила при формиране на вътрешното си убеждение?

4. Какво трябва да съдържат мотивите на въззивното решение и длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи с аргументи защо приема или отхвърля определена теза?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните?

6. Трябва ли съдът да укаже на страните, че за определени факти не сочат доказателства?

7. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?

8. В какво се изразява задължението на съда по чл. 7 ГПК и чл. 10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му?

9. Какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес?

Първият и вторият въпрос имат характер на правни – свързани са с довод, относим към един от исковете, и могат да получат абстрактен отговор. Те обаче не удовлетворяват допълнителния селективен критерий, тъй като при преценка относно съответствието на процесния договор с добрите нрави съдът не се отклонил от критериите, изведени от практиката на ВКС. Според Решение № 50062/01.12.2022 г. по к.т.д. № 278/2021 г. на ВКС, ТК, І отд., на което касаторът се позовава, „накърняване на добрите нрави е налице при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото разбиране за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните.“ Второто посочено от касатора решение – по к.гр.д. № 4277/2008 г. на ВКС, ГК, І отд., пък извежда като критерий за явната нееквивалентност практическата липса на насрещна престация. В случая въззивният съд е аргументирал, че е налице уговорена престация от 200 000 лв. (а като вторичен резултат от участието – и добиване на популярност) и че алеаторността на договора е обоснована от взаимно съзнаван, допустим и разумен риск, включващ и правото на продуцента да промени правилата на играта, но и правото на участника да напусне предаването при несъгласие с това. По този начин съдът не е излязъл извън допустимите критерии за оценка на съответствието на договора с добрите нрави, включващи преценка за цялостното съдържание на договора, а не само за стойността на двете престации.

Третият въпрос е поставен в контекста на оплакването, че въззивният съд е формирал противоречащи на логиката и на техническите правила изводи относно „статуса и предмета на задълженията на участниците в риалити формати, уредбата на сродните на авторски права, обстоятелството как се отчита зрителския вот при определяне на победителите в риалити формати, схемата на приходи, получавани от продуцентите на предавания и като цяло реципрочността на насрещните престации в процесния договор“. Всяко едно от тези оплаквания обаче е проверимо чрез анализ на събраните доказателства, т.е. във фазата на допуснато касационно обжалване, а не в селективната фаза. Наред с това не се сочи кое конкретно логическо или техническо правило е нарушено, поради което въпросът за задължението на съда да спазва опитните, логическите и техническите норми, макар и зададен абстрактно, не може да бъде свързан с конкретен решаващ мотив на въззивния съд. Ето защо и той не удовлетворява общия селективен критерий.

Четвъртият и петият процесуални въпроси (относно анализа на доказателствата и мотивиране на изводите) имат характер на правни, тъй като са насочени към изясняване на задълженията на съда, обуславящи решаването на всеки съдебен спор, и могат да получат абстрактен отговор. С това общият критерий е удовлетворен. Не се установява обаче противоречие с практиката на ВКС при решаването им от въззивния съд, който е спазил изискванията, изведени в цитираните от касатора решения: формирал е собствени фактически и правни изводи и е обосновал същите с позоваване на конкретни приети за установени по делото факти; дал е отговор на доводите на въззивника – относно валидността на договора и отликата му с трудовия договор, относно начина на отчитане на зрителския вот, относно липсата на неоснователно обогатяване на ответника и относно правомерността на действията по преиграване на финалната игра. Дали тези фактически и правни изводи са правилни, е въпрос, проверим във фазата на вече допуснато касационно обжалване, а несъгласието на касатора с тях не може да е основание за допускане на такова.

Шестият въпрос е поставен от касатора в контекста на твърдението му, че въззивният съд не е указал необходимост от доказване на конкретно поведение, попадащо в дефиницията на „изпълнение на произведение“ по смисъла на чл. 74 ЗАПСП. В този контекст въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като няма характер на обуславящ. Той би бил такъв само ако въззивният съд е отрекъл качеството на касатора на артист-изпълнител поради недоказване на твърдян от него конкретен факт, каквато хипотеза в случая не е налице. Напротив, въззивният съд при възприета пълнота на фактическата обстановка (а не чрез прилагане на последиците на неизпълнената доказателствена тежест), е стигнал до извод за липса на творческа интерпретация от страна на касатора. По същите съображения няма характер на правен и девети въпрос, тъй като нито един от изводите на съда не е формиран чрез приложение на санкцията за неизпълнена доказателствена тежест. В частност, спорът относно броя на зрителските гласове в полза на касатора също не е решен от въззивния съд (за разлика от първоинстанционния) чрез прилагане на тази санкция, а чрез формиране на собствени фактически изводи относно по-големия брой гласове, подадени за другия финалист, които изводи са базирани на анализ на събраните доказателства и чиято правилност е непроверима в настоящия етап от касационното производство.

Седмият и осмият въпроси нямат характер на обуславящи, тъй като в процесния спор няма факти, чиято служебна установимост да е допустима от процесуалния закон. Напротив, броят на зрителските гласове, подадени за всеки от двамата финалисти, е факт с доказателствено значение, но без отношение към приложението на императивна материална разпоредба, и искането на въззивника (касатор) за изслушване на повторни експертизи е отхвърлено поради липса на допуснати от първоинстанционния съд нарушения (изслушани са основна и повторна експертизи, изготвени на база възможните за установяване с оглед изтеклия период от време факти), каквото е именно и правомощието му според правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК, тълкувано нееднозначно от практиката на ВКС. Въпросът относно обхвата на задълженията по чл. 7 и чл. 10 ГПК пък би бил релевантен, ако съдът е уважил съответните доказателствени искания (за експертиза и по чл. 192 ГПК), но е отказал да окаже на страните съдействие по събиране на допуснатите доказателства, каквато хипотеза не е налице.

За да обоснове допустимост на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът е поставил следните въпроси:

1. Изчерпателно ли урежда чл. 74 ЗАПСП лицата, които могат да бъдат приети за артист-изпълнители, изчерпателно ли са описани всички хипотези на артисти-изпълнители?

2. Изчерпателно ли са изброени в чл. 74 ЗАПСП видовете произведения, които могат да бъдат изпълнявани от артист-изпълнители и чието изпълнение би превърнало изпълняващия в артист-изпълнител?

3. Изчерпателно ли са изброени в чл. 74 ЗАПСП начините, по които може да се изпълнява произведение, за да бъде определено изпълняващото лице като артист-изпълнител?

4. Какво означава, съответно какви действия се включват, в понятието използвано в чл. 74 от ЗАПСП - „изпълнява по друг начин произведение“?

5. Как артист-изпълнител изпълнява аудио-визуално произведение, представляващо телевизионно предаване - риалити формат?

6. В кои случаи може да се приеме, че участник в аудио-визуално произведение, представляващо телевизионно предаване – риалити, изпълнява произведението „по друг начин“ по смисъла на чл. 74 ЗАПСП?

7. Може ли да се приеме, че участник в аудио-визуално произведение, представляващо телевизионно предаване - риалити формат, изпълнява произведението в смисъла на чл. 74 ЗАПСП и може да бъде определен като артист-изпълнител, когато е заснеман, включително презаснеман, докато извършва поредица от целенасочени умствени и физически усилия по спазване на сценария и регламента на предаването, както и насоките и напътствията на авторите и продуцентите на предаването, целящи да направят предаването по-интересно за зрителите и победителят в предаването се определя чрез зрителски вот?

8. Лицата, които участват в заснемането на аудио-визуално произведение, като участието им се изразява това да бъдат заснемани, включително презаснемани, докато изпълняват определени нестандартни действия в изпълнение на замисъла на аудио-визуалното произведение, могат ли да се определят като артист-изпълнители по смисъла на чл. 74 ЗАПСП по отношение на въпросното аудио-визуално произведение?

9. Може ли да се приеме, че лицата, участващи в аудио-визуално произведение, представляващо телевизионно предаване - риалити формат, изпълняват произведението по смисъла на чл. 74 ЗАПСП и имат качеството артист-изпълнител по отношение на заснетите аудио-видео материали и предаването, в случай че участието им се състои в заснемането им, докато изпълняват сценария и регламента на предаването, както и насоките и указанията на авторите и продуцентите на предаването, а в случаите, когато заснетото не отговаря на планираното, регламента на предаването и указанията на авторите и продуцентите на предаването, заснетите действия се презаснемат?

10. Могат ли да се различават видовете произведения, които артист-изпълнителите изпълняват, и съответно видовете изпълнения на произведения, извършени от артист- изпълнители?

Всички тези въпроси касаят извършеното от въззивния съд тълкуване на приложимата към спора разпоредба на чл. 74 ЗАПСП и имат обуславящ характер за решаване на делото по иска, предявен за заплащане на справедливо възнаграждение, каквото касаторът твърди, че му се дължи на основание чл. 76, ал. 2 ЗАПСП при използване на създаденото с негово участие като артист-изпълнител произведение. Ето защо в тази част въпросите удовлетворяват общия селективен критерий.

За да обоснове допълнителния критерий, касаторът заявява, че е налице неяснота относно предметния обхват на разпоредбата на чл. 74 ЗАПСП и в частност – относно характера на извършеното в нея изброяване на видовете произведения и начините на тяхното изпълнение и относно приложимостта й към нови форми на художествена интерпретация като риалити форматите. Доколкото тази неяснота произтича от съдържанието на обществени отношения, получили развитие след приемане на разпоредбата (като например навлизането в телевизионната индустрия на понятието „риалити шоу“, дефинирано легално в § 1, т. 31 ДР ЗФИ), и липсва формирана практика на ВКС в горепосочения контекст, допълнителният селективен критерий на поддържаното от касатора основание се явява удовлетворен – отговорът на въпросите би бил от значение за развитие на правото.

Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените от касатора въпроси № № 1-10, но тъй като същите касаят различни аспекти на критериите за определяне на понятието „артист-изпълнител“, трябва да бъдат служебно обобщени, както следва: Може ли да се приеме, че участник в риалити шоу изпълнява аудио-визуално произведение като артист-изпълнител по смисъла на чл. 74 ЗАПСП?

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,