Определение № 50447 от 11.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1148/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на СТОКОМ 3 ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 66 от 31.01.2022 г. по т. д. № 1122/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решението от 11.08.2021 г. по т. д. № 3494/2017 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав. С последното е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ срещу „Тера Айкон“ ООД /н./ и „Тера Брава“ ЕООД за установяване на несъществуването на следните приети вземания на „Тера Брава“ ЕООД в производството по несъстоятелност на „Тера Айкон“ ООД /н./: 187 759.68 лв. – наемна цена за периода 2013 г. – 2016 г. (по 46 939,92 лв. на година) по договор за наем от 11.01.2013 г. с нотариална заверка на подписите; и 38 839.73 лв. - законни лихви за забава върху всяка годишна наемна цена, считано от първо число на следващата година до 14.07.2017 г., както следва: върху наема за 2013 г. – 16 866.87 лв., върху наема за 2014 г. – 12 095.77 лв., върху наема за 2015 г. – 7 329.43 лв., върху наема за 2016 г. – 2 547.66 лв. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, материална незаконосъобразност и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд е бил длъжен, но не се е произнесъл по доводите му срещу наведените факти, от които ответникът – кредитор с оспорено вземане - черпи права. Оспорва и направения в решението извод, че в хипотеза на отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ, когато ищецът отрича съществуването на вземането на ответника поради това, че то не е възникнало, т. к. е резултат от нищожна поради абсолютна симулация сделка, именно ищецът следва да доказва несъществуването на вземането при условия на главно и пълно доказване, като счита, че тежестта за това се носи от кредитора с оспорено вземане. Изразява несъгласие и с приетото от въззивния съд, че ликвидаторът има право да включва в търговските книги на дружеството в ликвидация вземания на кредитор, които не са фигурирали в тях към момента на обявяването в ликвидация, респективно - да признава съществуването на тези вземания по смисъла на чл. 116, б. А ЗЗД. По подробно изложени съображения моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по заявените от страните доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства от значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи и в частност, при направени от ответника по отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ в отговора на допълнителна искова молба фактически твърдения за въвеждане на ново договорно основание за съществуване на вземането му, различно от основанието, заявено при предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, може ли ищецът да се защити с доводи по същество на спора относно обусловеността на предмета на производството по иска по чл. 694, ал. 3 ТЗ от правопораждащите факти, заявени при предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, респективно дали тази възможност е ограничена с преклузия; 2. Преклудира ли се възможността на ищеца да възрази, че частният документ е без достоверна дата, когато последният е представен от ответника по отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ с отговор на допълнителна искова молба, а възражението по чл. 181, ал. 1 ГПК е направено от ищеца преди провеждане на първото по делото заседание; 3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по заявените от страните доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства от значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи и в частност, при направени доводи за свързаност по смисъла на § 1, ал. 2 ДР на ТЗ на страните по материалното правоотношение, дължи ли произнасяне относно оборването на предположението, че свързаните лица са уговаряли условия, различни от обичайните, кой носи доказателствената тежест в случая и дали необорването на това предположение е индиция за възможна симулация; 4. Когато ищецът по отрицателен установителен иск в хипотеза на чл. 694, ал. 3 ТЗ отрича в исковата молба съществуването на вземането на ответника с възражение, че то никога не е възниквало, тъй като правопораждащият му факт е нищожна сделка /абсолютна симулация/, чия е доказателствената тежест за установяване на субективния факт – дали страните по сделката желаят или не желаят настъпване на нейните правни последици в обективната действителност; 5. Дали настъпилите след сключване на сделката обстоятелства имат значение за установяване на нейната симулативност или симулацията се установява само въз основа на обстоятелства, настъпили към момента на сключване на сделката; 6. Има ли ликвидаторът правомощия да включва в счетоводните книги на обявено в ликвидация дружество предявени вземания на кредитори, които не са фигурирали преди това в счетоводните книги към момента на обявяването в ликвидация, респ. има ли ликвидаторът правомощия да признава по смисъла на чл. 116, б. А ЗЗД съществуването на така включените вземания, доколкото при ликвидацията няма предвидена процедура за приемане на вземания на кредитори, респ. за разрешаване на спорове във връзка с предявени вземания на кредитори, а ликвидаторът няма правомощията на синдик. Допълнителните основания за достъп до касация по посочените въпроси са въведени, както следва – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – по първи, трети, четвърти, пети въпрос, като евентуално се обосновава и приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по трети, четвърти, пети въпрос; по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – по втори въпрос; по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по последния шести въпрос. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК насрещните по спора страни с писмени отговори изразяват становище, че липсват предпоставките на закона за допускане до касация на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по приложното поле на касационното обжалване и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови крайния резултат по спора, съставът на въззивния съд е намерил решението на първата инстанция за правилно и е споделил мотивите му, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях, а в допълнение и във връзка с оплакванията в жалбата е изложил следните съображения: С предявяването на иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ ищецът не оспорва сключването от ответниците на наемния договор от 11.01.2013 г., а твърди, че същият е нищожен на описаните в исковата молба основания (чл. 26, ал. 2 ЗЗД), а евентуално – че част от вземанията (за 2013 г. и 2014 г.) са погасени по давност. Във въззивната си жалба ищецът е изтъкнал и друго, ненаведено в първоначалната искова молба обстоятелство, а именно, че след сключване на наемния договор имотът е бил апортиран в полза на трето свързано лице - „Лофт Пропъртис“ АД. Това обстоятелство е наведено както във връзка с аргументацията за нищожност поради привидност на договора за наем, така и във връзка с ново възражение на ищеца за липса на титулярство на процесните вземания за ответника „Тера Брава“ ЕООД. Последното е прието от съда за преклудирано, тъй като е заявено за първи път с допълнителната искова молба, а съгласно чл. 372, ал. 2 ГПК с нея ищецът може само да поясни и да допълни първоначалната искова молба или да измени предявения иск. В случая с допълнителната искова молба не е направено искане за изменение на основанието на предявения иск, а новото материалноправно възражение не съставлява поясняване или допълване на първоначалния иск. Съдът е приел, че възраженията срещу съществуването на отричаното от ищеца право се преклудират с първото процесуално действие – с исковата молба при отрицателен установителен иск или с отговора на исковата молба при други видове искове. За ирелевантни са намерени постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС - ОСГТК относно отрицателния установителен иск за собственост. В случая правата, които ищецът отрича, са облигационни, и техният правопораждащ източник /договорът за наем от 11.01.2013 г./ е бил посочен в исковата молба, тъй като е станал известен на ищеца още в процедурата по чл. 685 – чл. 692 ТЗ. По тази причина не е имало пречка всички възражения на ищеца срещу съществуването на оспорените от него вземания да бъдат наведени още в исковата молба, респективно е прието, че допълнително наведените възражения не попадат в предмета на спора и не следва да се разглеждат. По-нататък във връзка с квалификацията на оспорването като такова за нищожност поради абсолютна симулация на договора за наем въззивният съд е изложил съображения, че привидна по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е сделката, при която се извършват външно изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но участниците в нея уговарят, че не желаят настъпването на правните й последици. Съдът е приел да съществува презумпция, че външно изявените волеизявления на страните съответстват на действителната им воля, тъй като това е и обичайното, нормалното в гражданския и стопанския оборот, а привидността е изключение. Поради това е заключил, че привидността не се предполага, а подлежи на доказване от този, който се позовава на нея, а с оглед горното не е споделена и защитната теза на ищеца, че не той, а ответниците трябва да докажат липсата на симулативност на договора. На следващо място съдът е посочил, че доказването следва да е пълно – да води до несъмненост в извода за съществуването или несъществуването на дадено релевантно за спора обстоятелство, и че може да бъде осъществено чрез преки и/или косвени доказателства. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, чрез които съдът може да направи логически извод за осъществяването на основния факт при наличието на система от други доказателствени факти (индиции), създаваща сигурност относно неговото възникване. В конкретния случай на доказване подлежи намерението на страните по договора да не бъдат обвързани от него, което според съда не е сторено по безспорен и категоричен начин, поради следното: Ищецът е обосновал претендираната симулативност на договора със: свързаността на страните – към датата на сключването му единият от управителите на ответника „Тера Айкон“ ООД е бил и съдружник в „Тера Брава“ ЕООД, а именно – К. К.; липсата на икономическа необходимост от наемане на имота за строителна площадка и газово стопанство, тъй като наемателят не е развивал дейност; липсата на фактическо предаване на имота за ползване; липсата на редовно водено от ответниците счетоводство по отношение отчитането на процесния наемен договор – не били издадени фактури за наема за 2015 г. и 2016 г., а за предходен период /2014 г./ фактурата била издадена и осчетоводена 3 години по-късно, а освен това не бил начислен ДДС във фактурите за 2013 г. и 2014 г., което било индиция, че наемните услуги не били реално предоставени. По тези обстоятелства въззивният съд е намерил, че свързаност между ответните дружества към момента на сключване на договора действително се установява, от вида на тази по § 1, ал. 1, т. 6 от ДР на ТЗ – между лица, чиято дейност се контролира пряко или косвено от трето лице /К. К. е можел да упражнява такъв контрол – в едното дружество като управител, а в другото - като мажоритарен съдружник/. Въпреки това тази свързаност не се изразява във формиране от едно и също физическо лице на волята на двете юридически лица, както поддържа ищецът, доколкото при подписване на процесния договор от 11.01.2013 г. ответниците са били представлявани от различни физически лица. Не се установяват и останалите наведени от ищеца обстоятелства – че липсвало фактическо предаване на имота за ползване и че нямало икономическа необходимост от наемането му. Съдът е приел, че от приетото заключение на СТЕ и разясненията на вещото лице в съдебното заседание на 09.07.2019 г., както и от показанията на разпитаните свидетели е видно, че наетият имот е съседен на поземления имот на „Тера Айкон“ ООД, като двата имота и през 2013 г. били оградени с обща масивна каменна ограда, а между тях няма ограда, с оглед накоето е формирал извод, че върху тях е била упражнявана обща фактическа власт. Доколкото собственият на наемателя парцел е бил в процес на застрояване по цялата му площ, а наетият съседен процесен парцел е бил незастроен, е очевидно, че наемателят също е упражнявал фактическа власт върху свободния парцел в рамките на общо ограденото пространство. Ето защо за недоказано е счетено възражението, че фактическата власт върху наетия имот не е била предадена на наемателя. Въз основа на същите доказателства съдът е приел за установена и причината за наемане на имота, а именно като обслужващ терен във връзка със строителството на „Шато Кукуряк“ в съседния парцел, собственост на наемателя „Тера Айкон“ ООД. Още от преди сключване на процесния договор този имот е бил използван като терен за временни строителни постройки и склад за строителни материали, а впоследствие е възникнала необходимост и за изграждането в него на част от съоръженията за газово стопанство, нужно за снабдяването на изграждащите се жилищни сгради в имота на наемателя. Действително, това второ предназначение на наетия имот не е упоменато в наемния договор, в който е посочено, че имотът ще се използва като склад и временна строителна площадка, но няма пречка страните неформално да уговорят друго предназначение за ползването, което не е част от същественото съдържание на договора за наем. Не се установява и към момента на сключване на договора /11.01.2013 г./ строителните дейности в парцела на наемателя да са били изцяло приключени. Според показанията на свидетелите, които няма основание да не бъдат кредитирани, строителни дейности са били извършвани поне до средата на 2013 г., докогато те са работели на този обект. Обстоятелството, че през 2010 г. са били съставени актове обр. 15 не означава, че строителството е окончателно приключило тогава. В самите актове са описани забележки, които е трябвало да бъдат отстранени, като са продължавали и довършителни работи. Освен това възникналата необходимост от изграждане на съоръженията на газоснабдителното дружество за снабдяване с газ на сградите в имота на наемателя, които технически е могло да се изградят само в съседен парцел, е достатъчна икономическа причина за наемането на процесния имот. Следователно, доказва се стопанската необходимост за наемателя от сключването на процесния наемен договор, както и че той фактически е ползвал наетия имот през 2013 г., което е аргумент, че атакуваният договор не е симулативен. Наред с това същият е с достоверна дата, тъй като е сключен с нотариална заверка на подписите и е вписан. Достоверната дата /11.01.2013 г./ предхожда датата на подаване на молбата по чл. 625 ТЗ /28.04.2017 г./, по която е постановено решението за откриване на производство по несъстоятелност спрямо наемателя „Тера Айкон“ ООД. Не се установява към 2013 г. спрямо дружеството да е имало висящо производство по друга молба по чл. 625 ТЗ, нито производство по неговото прекратяване – такова е било образувано по подадена от настоящия ищец искова молба от 04.12.2013 г. по чл. 517, ал. 4 ГПК, по която дружеството е прекратено с решение от 06.06.2014 г. по т. д. № 7980/2013 г. на СГС, и впоследствие е назначен ликвидатор, вписан на 01.08.2014 г. Доколкото договорът за наем от 11.01.2013 г. е сключен далеч преди образуването на тези производства, то това изключва мотивацията за уговаряне на симулация на договора, която би имала смисъл, ако чрез нея длъжникът цели чрез участието на привидни кредитори да си осигури контрол в развитието и крайния изход от това производство, вкл. с цел запазване на част от имуществото или паричната му равностойност при разпределението. Съдът е заключил, че съвкупната преценка на горните обстоятелства опровергава тезата на ищеца за привидност на процесния договор. Единствената индиция за това /свързаността на страните/ не е достатъчна за пълното доказване на твърдяната симулация. Всички останали изтъкнати от ищеца обстоятелства /начина и времето на счетоводното отчитане на този договор, последващото прехвърляне на имота, последващо сключени споразумения във връзка с това/ са ирелевантни към доказване на твърдяната симулация, която се преценява само към момента на сключване на договора, и не са в състояние да убедят въззивния съд в това. Същите са подробно анализирани от първата инстанция и този анализ е споделен изцяло от въззивния съд. За неотносим към предмета на доказване по иска е намерен доводът, че договорът увреждал кредиторите на наемателя, тъй като наемната цена надхвърляла средната пазарна наемна цена. След като е приел, че договорът за наем не е привиден по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, съдът е разгледал и възражението за погасяване по давност на процесните вземания, като е счел същото за неоснователно. Намерил е, че тригодишната давност относно вземанията е прекъсната и спряна с подаване на молбата с вх. № 107485/14.08.2017 г., съгласно чл. 685а, ал. 1 ТЗ. За главниците за наемна цена давността тече от датата на изискуемостта на всяка годишна вноска, падежът на която съгласно договора настъпва на 01.01. на следващата година. Главниците за периода 2014 – 2016 г. са с падежи в рамките на 3-годишния период, предхождащ 14.08.2017 г. /падежът на вноската за 2014 г. е настъпил на 01.01.2015 г./. Следователно, обективно давностният срок е могъл да изтече само за първата вноска – за 2013 г., чийто падеж е 01.01.2014 г. Правилно обаче СГС е приел, че за тази вноска давността е била прекъсната на осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД, тъй като вземането е било признато от длъжника преди изтичане на давността. Това е станало с уведомително писмо от 31.10.2016 г. /л. 101 от делото на СГС/, с което ликвидаторът на наемателя „Тера „Айкон“ ООД е потвърдил, че по договора от 11.01.2013 г. има задължение към наемодателя „Тера Брава“ ЕООД за 2013 г. в размер на 46 939,92 лв. Признанието е направено от законния представител на дружеството – длъжник и то е валидно. Не е споделена тезата на ищеца, че признаването на вземането е извън правомощията на ликвидатора, т. к. същите обхващат всички права и задължения на изпълнителния орган на дружеството /чл. 269, ал. 1 ТЗ/, а спрямо трети лица представителната власт е неограничена. Уведомителното писмо от 31.10.2016 г. е изявление спрямо трето лице и като такова е породило правни последици, част от които са и тези по чл. 116, буква „а“ ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице приложното поле на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, по следните съображения: По формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи въпрос съдът приема, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съдебен състав не е разгледал всички доводи на страната по причина, че е счел част от тях за ирелевантни за спора, съобразно предмета му, за което са изложени съответни съображения. Относно уточнението (втората част) на въпроса, доколкото същият може да се възприеме като правен, следва да се посочи, че липсва въведено ново основание от ответника – кредитор за съществуване на вземането му. Въведените обстоятелства са в отговор на нововъведеното основание за несъществуване на вземането от страна на ищеца, което е направено извън сроковете по ТЗ и ГПК, а по съществото си представлява и нов иск. Съответно втората част на въпроса не съответства на изразената от въззивния съд правна воля в решението му и отразява единствено оплакванията на касатора за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради което не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният втори въпрос е свързан с възражение за антидатиране на споразумение, което въззивният съд не е обсъждал по същите съображения – че касае отношение извън спорния предмет по делото, съответно не е обсъждано и самото оспорено от ищеца – касатор споразумение, поради което въпросът няма значение за решаването на делото. Освен това по този въпрос се релевира единствено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а трайната практика по приложението на посочената норма (освен че не изисква поставянето на правен въпрос) е, че очевидната неправилност като условие за допускането на касационно обжалване следва да може да бъде установена prima facie – само от текста на обжалвания акт, което условие в случая не е налице, видно от мотивите на въззивното решение. Третият формулиран въпрос също не покрива общата селективна предпоставка за достъп до касация, доколкото съдът изцяло е отрекъл възможността свързаността на лицата, сключили договора за наем, сама по себе си и то по косвен път да обуслови извод за твърдяната абсолютна симулация на договора. Въпросът отново е поставен така, че представлява единствено оплакване за неправилност, което е извън предметните предели на производството по чл. 288 ГПК. По отношение на четвъртия въпрос следва да се отбележи, че важат общите правила за разкриване на симулация, без значение дали искът е по чл. 694 ТЗ, отрицателен установителен и пр., поради което няма основание за тълкуване на закона, с цел осигуряване на точното му прилагане и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; а с цитираната от касатора съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (в частност ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС) не се доказва твърдянето противоречие с приетото от въззивния съд. Петият формулиран въпрос няма нужното значение за постановения краен резултат по спора съгласно общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съображението на въззивния съд, че обстоятелства, настъпили след сключване на сделката, са ирелевантни за установяване на нейната привидност, не представлява единствен и решаващ мотив за заключението му, че такава привидност липсва. Освен това становище на въззивния съд в решението е направено и препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, като е посочено, че втората инстанция споделя анализа на тези обстоятелства и изводите, направени от първата. Относно последния въпрос съдът намира, че същият е некоректно формулиран, доколкото в настоящия случай действията на ликвидатора не са идентични или аналогични с приемане на вземания на кредитори от синдик, освен това въпросът е относим изцяло към правилността на формираните от въззивния съд изводи и несъгласието на касатора с тях. Правомощията на ликвидатора са ясно разписани в закона и липсват предпоставки за тяхното тълкуване от страна на съда в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, не се установяват условията за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение