Определение № 107 от 22.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 680/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу решение № 82 от 19.03.2010 г. по в. гр. д. № 672/2009 г. на Л. окръжен съд. С въззивното решение е оставено в сила решение № 262 от 02.07.2009 г. по гр. д. № 477/2008 г. на Л. районен съд в обжалваните части, с които дружеството - касатор е осъдено да заплати на [фирма] -[населено място] сумата 2 796.10 лв. - неплатена цена по договор за покупко-продажба на шпертплат от 28.04.2004 г., съгл. фактура № 7964/ 28.04.2004 г., на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.327 от ТЗ, ведно със законната лихва от 26.02.2008 г. до окончателното плащане; сумата 1 404.16 лв. - обезщетение за забава върху сумата 2 796.10 лв. за периода 28.04.2004 г. - 26.02.2008 г., на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, и 658.98 лв. - деловодни разноски, на основание чл.64, ал.1 от ГПК /отм./. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения срещу него осъдителен иск с правно основание чл.327 от ТЗ, и недопустимо - в частта относно акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Неправилността на решението е аргументирана с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на приетия от въззивната инстанция извод за основателност на главния иск за неплатена цена и за неоснователност на противопоставеното срещу иска възражение за прихващане с предмет насрещно вземане на касатора, произтичащо от трайните търговски взаимоотношения между страните. Тезата за недопустимост на съдебния акт е основана на твърдения, че съдилищата са разгледали иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, който не е бил индивидуализиран в исковата молба, а в хода на процеса е изменен недопустимо от ищеца без изменението да е допуснато с изрично определение по чл.116 от ГПК /отм./. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК със следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, по отношение на които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: Допустимо ли е да се извърши прихващане на задължения по фактури, издадени между едни и същи субекти, но през различни периоди от време; Наличието на редовно водени счетоводни книги и редовни записвания в тях може ли да се ползва като доказателство от страната, която е водила счетоводните книги по смисъла на чл.146, ал.1 от ГПК /отм./; Допустимо ли е в хода на делото да се допусне изменение на иска без определение на съда за приемане на изменението по реда на чл.116 от ГПК /отм./. Ответникът по касационната жалба [фирма] -[населено място], обл. Л., не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. За да потвърди постановеното от Л. районен съд решение по гр. д. № 477/2008 г. в частта, с която е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] осъдителен иск за сумата 2 796.10 лв., Л. окръжен съд е приел, че посочената сума се дължи от ответника на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.327 от ТЗ като неплатена част от цената на закупен шпертплат по сключен на 28.04.2004 г. договор за търговска продажба, съгл. фактура № 7964/28.04.2004 г. Като недоказано и неоснователно е преценено релевираното от ответника - купувач възражение за погасяване на претендираното с иска вземане чрез прихващане с негово насрещно вземане към ищеца, произтичащо от трайните търговски взаимоотношения между страните. Въззивният съд е посочил, че противопоставеното за прихващане вземане не е индивидуализирано по основание и по размер и не са представени доказателства от каква конкретна сделка произтича. След задълбочен анализ на писмените доказателства и на заключенията на съдебно-икономическата експертиза е направен извод, че не е установено в периода на трайните търговски взаимоотношения между страните 2000 г. - 2007 г. да е възникнало и да съществува непогасено задължение на ищеца към ответника, включително за неплатена цена на закупено котелно гориво, което да подлежи на прихващане с неплатената цена на доставения шпертплат по фактурата от 28.04.2004 г. Като се е позовал на констатациите в заключенията на съдебно-икономическата експертиза относно отразяванията на извършваните между страните разплащания в счетоводните книги на ответното дружество, съдът е приел, че счетоводството на дружеството е водено неизрядно, поради което счетоводните записвания за наличие на непогасени вземания към ищеца не могат да послужат като доказателство в подкрепа на възражението за прихващане. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която е уважен искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху сумата 2 796.10 лв. за периода от 28.04.2004 г. - датата на получаване на доставката по фактура № 7964/28.04.2004 г., до 26.02.2008 г. - датата на предявяване на исковете, до размер на сумата 1 404.16 лв. П. във въззивната жалба на ответника доводи за недопустимост на иска и на постановеното по повод на него решение са счетени за неоснователни по съображения, че искът е предявен надлежно с исковата молба, а неговият период и размер са уточнени в хода на процеса като е внесена и дължимата държавна такса за разглеждането му. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта относно главния иск с правно основание чл.327 от ТЗ за сумата 2 796.10 лв. поради отсъствие на предвидената в чл.280, ал.1 от ГПК обща предпоставка за достъп до касационен контрол. Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК материалноправен въпрос, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване, не съответстват на изискването на чл.280, ал.1 от ГПК - да е обуславящ за изхода на делото. При произнасяне по релевираното от касатора възражение за прихващане въззивният съд изобщо не е обсъждал дали е допустимо да се извърши съдебно прихващане с насрещни вземания на страните, отразени в издадени през различни периоди от време фактури. Решаващият аргумент, с който е отречена възможността за прихващане в конкретния случай, е липсата на доказателства относно основанието и размера на противопоставеното за прихващане вземане, т. е. недоказването на вземането. Доколкото решението не съдържа произнасяне по въведения материалноправен въпрос, неговият отговор няма да рефлектира върху разрешаването на възникналия правен спор и същият е извън очертаното в чл.280, ал.1 от ГПК приложно поле на касационното обжалване. Не би могъл да се квалифицира като обуславящ и процесуалноправният въпрос за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги на дружеството - касатор и за възможността те да служат като доказателство в негова полза съгласно разпоредбата на чл.146 от ГПК /отм./. Позовавайки се на заключението на съдебно-икономическата експертиза, въззивният съд е приел, че счетоводните книги на касатора не са редовно водени, поради което съдържащото се в тях записване за наличие на непогасено вземане към насрещната страна в процеса не се ползват с доказателствена стойност. Обосноваността на направените в тази насока изводи е относима към правилността на въззивното решение, но не съставлява процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, релевантен за допускане на решението до касационен контрол. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК не следва да се обсъжда дали по отношение на посочените въпроси е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В съответствие с правомощията си да следи служебно за допустимостта на обжалвания съдебен акт и при съобразяване на указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в частта относно акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, предвид съществуващата вероятност да е процесуално недопустимо в тази част. Процесуалната недопустимост е релевирана изрично в касационната жалба като порок на обжалвания съдебен акт, а причината да се предполага наличието й е свързана с нередовността на исковата молба, с която е предявен искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД, и с извършеното в хода на процеса изменение на първоначално заявения период на исковата претенция, в рамките на който впоследствие е допуснато увеличение на иска по реда на чл.116 от ГПК /отм./. Предвид изложените съображения и на основание чл.288 от ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,