Определение № 47 от 15.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3850/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Ц. А. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Ч. от АК-В., срещу решение № 260135, постановено на 25.05.2021 г. от Врачанския окръжен съд, Гражданско отделение по в.гр.д.№ 129/2021г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е отхвърлен предявеният от касатора срещу „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД иск с правно основание чл. 109 ЗС за преустановяване на каквато и да е форма на преминаване през имот №.............по плана за земеразделяне на землището на [населено място], Община Враца, целият с площ от 3597 дка, 8-ма категория, собственост на Н. Ц. А., с цел достъп до собствения на ответното дружество Почивно-оздравителен комплекс „Л.“. Касаторът поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР №4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълк.д.№4/2015 г. на ОСГК на ВКС, според което съгласно чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право, като изискването за уважаване на иска са действията на ответника да са неоснователни и да създават пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Посочва, че според тълкувателното решение преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело, като понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, например ако в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Твърди, че процесният случай е именно такъв – ответникът без да притежава облигационни, вещни права или сервитут върху имота на ищеца, поддържа създаденото състояние на обслужващ имот. Поддържа също така, че въззивното решение е в противоречие и с решение №139 от 25.06.2010 г. по гр.д.№457/2009 г. на I г.о. на ВКС, според което искът по чл. 109 ЗС дава правна защита срещу неправомерните действия на трети лица, с които се създават пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта, в какъвто смисъл са и решение №149 от 13.04.2010г. по гр.д.№ 3830/2008г. на III г.о. на ВКС; решение №782 от 05.07.2010г. по гр.д.№946/2009г. на I г.о. на ВКС; решение №88 от 22.07.2013г. по гр.д.№479/2012г. на IVг.о. на ВКС и решение №147 от 02.07.2012г. по гр.д.№947/2011г. на I г.о. на ВКС. Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът, в разрез с доказателствата по делото, приема, че с действията си ответникът не пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, тъй като „процесният общински път, който е единствената възможност за обществен достъп до собствения на ответника почивен комплекс, е отворен за обществено ползване при спазване на реда и правилата, установени със ЗП и Закона за движението по пътищата“. Поддържа, че по делото няма нито едно доказателство, че частта от имота на ищеца, засегната от действията на ответника, представлява общински път за обществено ползване, тъй като общинският път преминава до имота на ищеца и не засяга правото на собственост. Посочва, че последното е засегнато именно от действията на ответника, който за достъп до собствения си почивен комплекс, вместо да използва предназначения за това общински път, преминава през имота на ищеца, като не общинският път засяга имота на ищеца, а неправомерните действия на ответника в чуждия имот, което според касатора сочи, че фактическите констатации на съда са в грубо несъответствие с доказателствата по делото. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД изразява становище, че подадената от Н. Ц. А. касационна жалба е недопустима, тъй като въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК – данъчната оценка на целия имот е на стойност 103.40 лв., а общинският път навлиза в имота на касатора със 168 кв.м. Поддържа също така, че не са налице и поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Неоснователни са наведените от ответника доводи за недопустимост на касационното обжалване. Както ОСГК на ВКС приема в ТР №4 от 06.11.2017г. по тълк.д.№4/2015г., т. 1, искът по чл. 109 ЗС е оценяем или неоценяем в зависимост от конкретното искане, като данъчната оценка на засегнатия имот (имота на ищеца) и на пречещия имот (имота на ответника) няма значение за цената на иска. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, поради което цената на иска и дължимата държавна такса следва да се определят според естеството на това въздействие. Когато чрез негаторен иск по отношение на ответника се предявяват притезателни права, които произтичат от несъществуването на сервитут, на някакво ограничено вещно право или друго бреме върху имота на ищеца и се претендира ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими или заместими действия, искът има за предмет реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. В случаите, когато делото има за предмет задължение за бездействие или за незаместимо действие, искът няма парична оценка, поради което размерът на дължимата държавна такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда. В настоящия случай съдът е сезиран с искане ответникът да бъде осъден да преустанови определени действия, т.е. искът няма парична оценка, поради което разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не намира приложение. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Н. Ц. А. е предявил срещу „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД по реда на чл. 109 ЗС иск за преустановяване на преминаването през имот №...........по плана за земеразделяне на [населено място], Община Враца с цел достъп до собствения на ответника Почивно-оздравителен комплекс „Л.“, находящ се в съседство на процесния имот. Твърди, че е собственик на имот №.............по силата на договор за покупко-продажба, сключен на 23.11.2016г. (н.а.№...., том ...., рег.№...., дело №..../2016г.), като в непосредствена близост до този имот, в имот №.....е изграден Почивно-оздравителен комплекс „Л.“, собственост на ответника, в който целогодишно се предлага на работещите в атомната централа и други лица отдих и рехабилитация. Твърди също така, че до П. “Л.“ основно се достига с автомобили – леки, товарни, пътнически и др., които преминават през имот №........, за да достигнат до крайната си точка, където имат място за престой и паркиране, при което преминаването се осъществява вместо по общинския път (имот №........) 4-ти клас, представляващ строеж III категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т.3, буква „а“ ЗУТ, директно през западната страна на неговия имот №.........., която част е засипана с асфалт по протежение на цялата западна граница към общинския път. Поддържа, че с това навлизане в неговия имот ответникът го лишава от възможността да ползва 228 кв.м. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „АЕЦ Колзодуй“ ЕАД е оспорил предявения иск с твърдението, че ползва общинския път в рамките на обозначената му маркировка, като положеният асфалт представлява ремонт на компрометираната бетонова пътна настилка на съществуващия общински път без да е била извършвана рехабилитация или разширение на пътя. Поддържа, че пътят, който осигурява достъп до почивния комплекс, е само един и той е собственост на общината, а не на дружеството, и съответно е отворен за обществено ползване, при което дружеството не е длъжно да проверява съответства ли трасето на пътя по плана за земеразделяне с действителното му разположение, като и имотът на ищеца не е ограден, за да има яснота по отношение на границите му. Счита, че дори пътната настилка да е положена извън трасето на пътя по плана за земеразделяне и да засяга имота на ищеца, то следва да се има предвид, че дружеството не е собственик на този път и не може да отговаря за неточното му изграждане. Навежда също довод, че няма и компетентността да задължава преминаването на други правни субекти да се извършва извън маркировката на съществуващия път, който е единствен. По реда на чл. 219, ал. 1 ГПК в производството като трето лице-помагач на ответника, е конституирана Община Враца, чийто процесуален представител оспорва предявения иск. Поддържа, че единственият транспортен достъп както до имота на ищеца, така и до имота на ответника, се осъществява по общинския път, който дори и леко да е разширен с цел възможността транспортните средства да маневрират и достигат до крайната си точка, не означава, че по този начин е възпрепятствано правото на собственост на ищеца. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното: На 23.11.2016г. (н.а.№..., том ..., рег.№...., дело №.....) ищецът Н. Ц. А. е закупил и е станал собственик на имот-ливада, с площ от 3.597 дка, осма категория земя, находящ се в местността „Ц.“, представляващ имот №...........по плана за земеразделяне на землището на [населено място], Община Враца. От заключението на вещото лице инж. И. И. по съдебно-техническата експертиза, изготвено след оглед на имота, което съдът е кредитирал, е установено, че участъкът от пътя, който води до П. „Л.“, в западния край на имот №.........., е асфалтиран, като асфалтът е положен върху старата бетонова настилка на пътя – западно и северно от процесния имот са запазени старите бетонови бордюри на пътя. Въз основа на показанията на свидетелите К. Н. К. и М. Д. М., посещавали непрекъснато П. „Л.“ като гости и служебно, съдът е приел за установено, че единственият път до почивната база е процесният, като според св.К. К., пътят е строен преди 1990г., строежът на почивната станция е започнал през 1993г., а през 1994г. е завършен, както и че с автомобил е невъзможно по друг път да се стигне до станцията. Въз основа на показанията на този свидетел съдът е приел, че „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД поддържа този път, като частично е изкърпвало с асфалт разрушените бетонови участъци, а през зимата го почиства от сняг изцяло, както и че асфалтът е положен единствено и само в рамките на съществуващия път, без разширяване, като са повторени контурите на съществуващия път. Взето е предвид, че с писмо с рег. индекс 2600-2537