Определение № 78 от 09.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1169/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Д. Т. П., чрез адвокат М. С., срещу въззивното решение № 7/06.01.2025 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 2997/2024 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 5 000лв. до претендираните 50 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, възникнали от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, по което бил оправдан, ведно със законна лихва върху нея, считано от 30.11.2023 г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, постановено в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – София потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Т. П. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане разликата над 5 000лв. до претендираните 50 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, възникнали от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан, ведно със законна лихва върху нея, считано от 30.11.2023 г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 02.09.2020 г. Ищецът Д. Т. П. бил задържан и на 03.09.2020 г. срещу него било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т.3 вр. с чл. 130, ал. 1 от НК, за причиняване на лека телесна повреда на полицейски орган. На ищеца била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 450 лв. По повдигнатото на П. обвинение било образувано НОХД № 15797/2021 г., Районен съд – София, като с постановената на 02.06.2022 г. присъда ищецът бил признат за виновен. Същата била отменена от въззивния Софийски градски съд по ВНОХД №3090/2022г. и Д. Т. П. бил оправдан по повдигнатото му обвинение. Този акт бил потвърден с решение № 454/ 30.11.2023 г. по КНОХД № 963/2023 г. на ВКС, І-во НО. Съдът констатирал, че воденото срещу ищеца наказателно производство приключило на 30.11.2023г. с влизане в сила на оправдателната присъда. Установил още, че с влязлото в сила решение по адм.д. №4898/2021г. на АССГ било потвърдено решението на Районен съд – София за отмяна като незаконосъобразна на издадената от полицейски орган при ОСПС при СДВР заповед за задържане на Д. П.. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебно-психиатрична експертиза, от което приел, за установено, че привличането на ищеца като обвиняем се отразило негативно на неговото психическо състояние и функциониране, появили се трайни и интензивни негативни емоционални състояния и психосоматичен дискомфорт. Според вещото лице ищецът изгубил психо емоционална енергия; намаляла общата му адаптивност; повишила се уязвимостта му към заболявания; установено било наличие на тревожно депресивна симптоматика, намалена концентрация, проблеми със съня, пристъпи с характеристики на паническа тревожност, особено при припомняне на ситуацията. Възприел извода на вещото лице за липса на клинично или психично разстройство у ищеца, както и на посттравматично стресово разстройство. Съдът констатирал, че посочените обстоятелства се установяват и от показанията на свидетелката П., съпруга на ищеца, които кредитирал при условията на чл.172 от ГПК. От същите приел, че след образуване на наказателното производство ищецът, който бил добър, весел, приятелски настроен и принципен човек, със силно развито чувство за справедливост, изпаднал в депресия и се променил негативно. Изпитвал тревожност, че воденото срещу него наказателно преследване може да се отрази върху семейството и децата му. Искал да се прибере в А. (с оглед двойното му гражданство), заради разочарованието му от държавата, но не успял поради съществуващите изисквания при постъпване на работа срещу него да не се водят наказателни дела. Съдът отбелязал, че според свидетелката психическият и емоционален дискомфорт на П. продължил в период около три години и половина, но и към настоящия момент имал проблеми със съня, който не бил възстановен, бил нервен, нямал вяра в системата и в държавата. Посочил, че според свидетелката след наказателното производство колегите се отдръпнали от ищеца, но приятелите по-скоро не. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, предл.2 от ЗОДОВ – повдигнато на ищеца обвинение, по което бил оправдан с влязла в сила присъда. При определяне размера на следващото се на ищеца Д. П. обезщетение съдът съобразил следните обстоятелства: повдигнатото обвинение било за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, с оглед предвиденото за същото наказание (от една до пет години); периода на наказателното производство (почти три години и три месеца, считано от привличането на лицето като обвиняем (03.09.2020 г.) до датата на влизане на оправдателната присъда в сила (30.11.2023 г.), в който производство преминало през всички етапи (от досъдебното производство до разглеждане в съдебна фаза на три инстанции). Заключил, че общата продължителност на воденото срещу ищеца производство била в рамките на обичайния период за разглеждане на дела от този вид, като липсвало забавяне на същото резултат от поведението на пострадалия. Констатирал, че Прокуратурата поддържала обвинението по време на целия процес. Въззивният съд направил извод, че по делото са установени и претърпените от ищеца неимуществени вреди – негативните преживявания от незаконното обвинение: променил се като личност, изнервил се; имал проблеми със съня; бил в състояние на депресия и снижена концентрация; изгубил вяра в институциите; изпитвал страх от възможността на бъде осъден, както и че делото може да се отрази на семейството и децата му; накърнено било чувството му за справедливост. Съдът съобразил още възрастта на пострадалото лице (40 години); чистото му съдебно минало и неговия социален статус; наложената мярка за неотклонение, която не ограничила правото му на свободно придвижване; практиката на съдилищата за размерите на присъжданите обезщетения с оглед продължителността на наказателното производство и фазите на същото; обстоятелството, че търпените от ищеца негативни вреди, периода на емоционален стрес и нарушено психично функциониране не са довели до развитие на болестни симптоми, както и липсата на широка медийна разгласа. Развил съображения, че протестите, по време на които било извършено задържането на ищеца, макар и отразени в медиите, не са засегнали името и личността му, доколкото по делото не са събрани доказателства за разгласа на воденото срещу П. наказателно производство, нито за това същото да е получило широк обществен отзвук. Изложил съображения, че при преценка на съдебната практика от значение за размера на следващото се на пострадалото лице справедливо обезщетение за търпените вреди, е изключено механичното пренасяне на обезщетенията присъдени в различни производства, а следва да бъдат съпоставени конкретните и обективно установени обстоятелства. Съдът приел, че по делото не са установени фактите, че наказателното производство било пречка за ищеца да започне живот извън страната и за невъзможността да си намери работа. Посочил, че по делото не са събрани доказателства той да е кандидатствал за определена позиция и да е получил отказ да заеме същата само поради не приключилото производство, респ. да е правил опити да заеме длъжност, за която имало изискване служителят да е с чисто съдебно минало. Приел, че преживяната от ищеца социална изолация не била тежка, доколкото от него се отдръпнали колегите, но не и приятелите и близкият му семеен кръг. Посочил, че доколкото предметът на предявения иск е обезвреда на преките понесени от страната вреди от незаконно повдигнато обвинение, от значение са обстоятелствата свързани именно с тези вреди, но не и от забавата на други водени производства. С оглед на посочените конкретно установени обстоятелства, въззивният съд заключил, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу П. наказателно производство е в размер на 5 000лв. Присъдил същото ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на оправдателната присъда, като при обосноваване на този извод се позовал и на разясненията дадени в т. 4 от ТР № 3/2004 г., ОСГК на ВКС. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като при постановяване на въззивното решение съдът е нарушил практиката на ВКС по прилагане на ЗОДОВ и чл.52 от ЗЗД; присъденият размер на обезщетението не съответства на действително претърпените неимуществени вреди и е несправедлив; не съответства на размерите на обезщетенията присъждани по други дела, като: гр.д.№783/2024г. на ВКС, IV г.о.; гр.д.№85/2012г. на ВКС, V г.о.; ППВС №4/1968г., както и на решенията по гр.д.№4194/2022г. на САС и по гр.д.№2070/2023г. на САС. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай касаторът е направил смешение между основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК (противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС), за което е изложил съображения и посоченото допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК (от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Макар и неточно формулиран, въпросът на страната е свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД при изложени доводи за разрешаването му в противоречие с формираната практика на ВКС. Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът Д. Т. П. е навел довод, че при постановяване на решението въззивният съд не е съобразил наложилата се практика на съдилищата в казуси за незаконно повдигнати обвинения (например за прокурори и съдии и то за по-леки престъпления); не е извършил анализ на конкретно установените факти, което задълбочава и изостря претърпените от ищеца вреди; погрешно е очертал предметът на спора, като не е съобразил липсата на предприети действия от страна на Прокуратурата срещу служителите извършили задържането му; неправилно е определил началния момент, от който се дължи законната лихва върху главницата. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил връзката между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди; продължителността на наказателното производство, като е направил извод за липса на прекомерност, с оглед неговия предмет; предприетите спрямо ищеца действия в хода на досъдебното производство и тяхната интензивност; обсъдил е липсата на трайни вреди по отношение здравословното състояние на пострадалия; тежестта на повдигнатото обвинение; отражението му в личния и професионалния живот на ищеца; характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт за целия период на производството и чистото съдебно минало на обвиняемия П.; липсата на установено отражение на воденото наказателно производство и задържането на трудовата заетост на пострадалия и липсата на медийна разгласа. Съобразил е конкретно установените и относими към предмета на спора обстоятелства имащи значение за определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение, както и съдебната практика по сходни случаи. Действително въззивният съд не е посочил в решението си съдебната практика, която е взел предвид при определяне на обезщетението, но същото не е под присъжданите в сходни случаи. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че сходството в случаите по разгледаните от съдилищата дела и присъдените размери на обезщетенията, с иска предмет на производството следва да е в конкретно установените и обективно съществуващи обстоятелства, които са взети предвид от съдилищата за преценка на реално претърпените от увреденото лице вреди, степента и времето на засягане на личността му. В посочените от касатора решения на ВКС, при приложение на правилото на чл. 52 от ЗЗД, са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Решенията на Апелативен съд – София не са задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Искането за допускане на обжалването е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. В заключение, по поставения въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Страната не е навела твърдения за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а касационната инстанция не може да ги извежда от посочените в изложението съдебни решения. Наличието на трайно установена съдебна практика по поставения от страната въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава извод за липса на предвидените в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основания за допускане на обжалването. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. При постановяване на въззивното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането отново е обосновано с несъгласието на страната с изводите на съда и преценката на доказателствата, които, както беше посочено, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,