Определение № 2907 от 23.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1440/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Р. И. И., чрез процесуален представител, против Решение № 1253 от 04.11.2025 г. по в. гр. д. № 405/2025 г. на Апелативен съд – София и срещу постановеното по реда на чл.247, ал.1 ГПК по същото дело Решение № 171 от 11.02.2026 г. С подадената срещу основното решение касационна жалба въззивният съдебен акт се обжалва в цялост. Със същия е потвърдено Решение № 5837 от 28.10. 2024г. по гр. д. № 12698/2022 г. по описа на Софийски градски съд, 1-17, с което са отхвърлени изцяло предявените искове - главен с правно основание чл. 266, ал. 1, изр. 1, във връзка с чл.99 ЗЗД и предявените при условия на евентуалност искове с правно основание чл.72, ал.1 ЗС, чл.74, ал.1 ЗС, чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.61, ал.2 ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира отмяната му и уважаване изцяло на предявената искова претенция от настоящия касатор срещу „Юробанк България“ АД.

Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и със самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои доказателства и защо игнорира и кои кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото ?“;

2.„При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението по въпрос, с който съдът не е сезиран и който не е предмет на внесената искова молба, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението поради неправилност ?“;

3. „При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението при неправилна квалификация, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението ?“;

В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК се твърди, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така и че правните изводи на въззивния съд са формирани в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решения по: гр.д. № 3902/2014г. на IV г.о.; т. д. № 1106/2010 г. на II т.о.; гр.д. № 241/2011 г. на I г.о.; гр.д. № 866/2012 г. на I т.о.; гр.д. № 1509/2018 г. на IV г.о. и т. д. № 1942/2021 г. на I т.о.

Соченото самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност, е обосновано със съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Втората касационна жалба е насочена срещу постановеното по реда на чл.247, ал.1 ГПК Решение № 171 от 11.02.2026 г. по в. гр. д. № 405/2025 г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на касатора Р. И. И. за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в мотивите на постановеното по делото въззивно Решение № 1253 от 04.11.2025 г. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира отмяната му и връщане на делото на Апелативен съд - София с изрични указания да открие, проведе и приключи производство и да постанови решение, с което да поправи допуснатата в основното решение фактическа грешка, като вместо „... процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор, прекратен от страна на ответника“, да бъде постановено „…процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор, за който по делото не са представени доказателства същият да е прекратен“.

Релевирани са предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои аргументи и защо игнорира и кои кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото ?“;

2.„Допустимо ли е да се извършва поправка на ОФГ в мотивите на постановено съдебно решение, които явно противоречат на приетите по делото доказателства и изкривяват възприетата фактическа обстановка от действителната такава ?“.

В изложението се твърди, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така и че правните изводи на въззивния съд са формирани в противоречие с практиката на касационната инстанция, съответно посочена.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано със съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. Излагат се доводи, че съдебното решение е единен и неделим акт, като мотивите са част от задължителното му законоустановено съдържание и щом може да се иска поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, то допустима се явява и такава молба касателно мотивите на същото.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежна страна, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.

За да постанови обжалвания резултат Апелативен съд – София от фактическа страна е установил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск, предявен като главен с правно основание чл. 266, ал. 1, изр. 1, във връзка с чл.99 ЗЗД, имащ за предмет парично вземане, произтичащо от договор за цесия, сключен с трето за спора лице „Крит“ ЕООД, с който договор му е прехвърлено вземане на цедентна спрямо ответника за повишената стойност на имот, представляващ магазин И101, вследствие на извършени от него необходими и полезни разноски, произтичащи от споразумение от 03.10.2016г. При условията на евентуалност ищецът е предявил и искове с правно основание чл.72, ал.1 ЗС с твърдението, че праводателят му е извършил в имота на ответника СМР, представляващи подобрения, в качеството си на добросъвестен владелец, като вследствие на тези подобрения се е увеличила стойността на процесния магазин; по чл.74, ал.1 от ГПК с твърдението, че праводателят му е извършил в имота на ответника СМР, представляващи подобрения, в качеството си на недобросъвестен владелец, като вследствие на тези подобрения се е увеличила стойността на процесния магазин; по чл.59, ал.1 ЗЗД за връщане от ответника на това, което е получил по споразумението от 03.10.2016г., поради отпадане на основанието за това, вследствие развалянето му с обратна сила, евентуално поради прекратяването му. По последния иск въззивният съд не е споделил правната квалификация по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, дадена от първоинстанционния съд, квалифицирайки го по чл.59 ЗЗД. В тази връзка е посочено, че в изпълнение на указания на съда по редовността на исковата молба ищецът е уточнил, че процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор /споразумението от 03.10.2016г./, прекратен от ответната страна на 01.02.2017г. Следователно, с оглед на твърденията ищецът претендира равностойност на полученото без основание от ответника – извършена работа в изпълнение на развален/прекратен договор, като страните трябва да върнат всичко, което са получили по същия. Когато обаче престацията на едната страна е за осъществяване на резултат, полученото по договора /резултатът/ не би могло да се върне фактически на другата страна. Позовавайки се на практика на ВКС – решения по т.д. № 2369/2021г. на І т.о. и по т.д. № 871/2012г. на І т.о., решаващият съд е посочил, че правната квалификация на иска е по чл.59 ЗЗД, а не по чл.55 ЗЗД, защото договорът е за изработка и престацията на изпълнителя има веществен резултат /изпълнени СМР/. Освен това, въззивният съд е установил, че при условията на евентуалност е предявен и иск с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД с твърдението, че между праводателя на ищеца и ответника не съществуват договорни отношения. И по този иск не е споделена дадената от първостепенния съд квалификация по чл.59, ал.1 ЗЗД.

Между страните не е бил спорен фактът, че „Банка Пиреос България“ АД (заличен търговец) е прекратена без ликвидация поради преобразуване чрез вливане в „Юробанк България“ АД, обстоятелство вписано в ТР на 12.11.2019 г. Като безспорен е определен и фактът, че въз основа на разрешение за строеж № 113 от 25.01.2007г. праводателят на ищеца - „Крит“ ЕООД започнал строеж на обект: многофункционален затворен комплекс, състоящ се от жилищни сгради с подземни паркоместа, магазини, офиси, ателиета в УПИ 1-414, 415, 416, кв.64, м. „Манастирски ливади-изток“ по плана на [населено място], район Триадица, като финансирането на строежа било осигурено от „Банка Пиреос България“ АД чрез отпуснат банков кредит по Договор № 367 от 07.04.2008 г. в размер на 1 000 000 евро. Вземането на Банката по този договор било обезпечено с договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 67, дело № 552/25.10.2012 г., като предмет на ипотеката бил и процесният магазин № И101. След осъществено принудително изпълнение и публична продан, банката в качеството си на ипотекарен кредитор придобила магазина и други обекти в процесната сграда с влязло в сила на 22.04.2016 г. постановление за възлагане от 07.04.2016 г. На 03.10.2016 г. между „Банка Пиреос България“ АД и „Крит“ ЕООД в качеството му на кредитополучател-ипотекарен длъжник, било сключено споразумение, в което страните се договорили, че към момента на подписването му общият размер на задълженията на „Крит“ ЕООД и солидарните длъжници възлиза на 317 185,88 евро, от които главница в размер на 116 961,64 евро и законови лихви в размер на 200 224,24 евро. Същото било сключено между страните с цел регулиране на правоотношения по договора за кредит. По силата на споразумението „Крит“ ЕООД се задължило в срок до 31.01.2017 г., в качеството си на изпълнител на строителни дейности, да извърши СМР, по отношение на придобитите от банката недвижими имот, подробно описани в приложение № 1 към договора, между които и процесният магазин, включително и други дейности по въвеждане на недвижимите имоти в експлоатация, на стойност 169 171,82 лв. с ДДС, с която сума да бъде намален размерът на задължението на „Крит“ ЕООД по договора за кредит № 367/2008 г. и анексите към него. От приетото по делото в цялост споразумение и приложение № 3 към него е установено, че общият размер на фактурираните разноски за процесния магазин И 101 възлизал на 13 416,65 лв. За същите СМР, касаещи процесния магазин, ищецът представил КСС - без дата и неподписан, съгласно който количествата материали и разходите за труд, необходими за изпълнението на проекта за магазин И 101 възлиза на 40 249,95 лв., която сума се претендира от ищеца. Констатирано е очевидно различие относно общия размер на разноските, съобразно офертата по споразумението, подписано от страните за 13 416, 65 лв., и КСС – за 40 249, 95 лв. Във връзка с оспорването от ответната страна на КСС решаващият съд е посочил, че Количествено-стойностната сметка / КСС/ е документ, който се използва от проектантите и строителите за определяне на необходимите количества материали и разходи за труд и механизация. Същият е частен свидетелстващ документ и като такъв не се ползва с материална доказателствена сила относно отразените в него обстоятелства. Доколкото същият не е подписан, той не притежава и формална доказателствена сила.

Посочено е, че по делото не са представени двустранно подписани приемателно - предавателни протоколи или други писмени доказателства, с които да се установят вида и количеството на действително извършените СМР, при наличието на очевиден спор между възложителя и изпълнителя.

Установено е, че на 02.10.2017 г. е било издадено разрешение за ползване на сградата, а на 07.02.2019 г. процесният магазин е бил продаден от „Банка Пиреос България“ АД на трето лице - Н. В. Б..

След обсъждане на събраните пред първата инстанция свидетелски показания въззивният съд е приел за установено, че при продажбата на придобитите от банката имоти-магазини, последните били на шпакловка и замазка, без никакви довършителни работи – представлявали обекти на груб строеж, без фаянс, гранитогрес, ПВЦ профили, имало само витрини.

По реда на чл.207 ГПК е било прието заключение на СТЕ, неоспорено от страните, въз основа на което е установено, че процесният магазин е действащ магазин - плод зеленчук и извършени СМР по част Архитектура, описани в заключението. Поради липсата на компетентност експертизата не е отговорила на въпросите, касаещи ВиК, Ел и ОВК.

От правна страна въззивният съд е приел за неоснователен главния иск, квалифициран по чл. 266, ал. 1, изр. 1, във връзка с чл.99 ЗЗД, по съображения, че вземането на ищеца произтича от договор за цесия, сключен с третото за спора лице „Крит“ ЕООД. Вземането на цедента обаче не е парично с оглед предмета на споразумението от 03.10.2016г., поради което в патримониума на ищеца не е влязло такова парично вземане, което се претендира с исковата молба. С процесното споразумение от 03.10.2016 г. страните са уговорили, че стойността на извършените СМР, при условие, че бъдат изпълнени в срок и съобразно уговореното, ще бъде прихваната от установеното в споразумението задължение на „Крит“ ЕООД и солидарните съдлъжници към банката по договор за кредит № 367/2008, чийто общ размер към датата на подписване на споразумението е възлизал на сумата от 317 185,88 евро. В тази връзка въззивният съд е приел, че процесното споразумение от 03.10.2016 г. представлява по своята правна същност договор за обективна новация, доколкото с него са засегнати съществените елементи на договора /на старото правоотношение/. Със сключването на договора за прехвърляне на права и вземания от 18.04.2021 г. в патримониума на ищеца - цесионер не е преминало парично вземане спрямо ответника, с което е обоснована неоснователността на главния иск.

По съображения, че след 22.04.2016 г., когато банката е придобила правото на собственост върху процесния магазин, „Крит“ ЕООД не е имал качеството на владелец, за неоснователни са намерени евентуалните искове с правно основание чл.72 и чл.74 ЗС. Изложено е, че макар дружеството да е един от инвеститорите и строител на процесната жилищна сграда и като такъв е упражнявал фактическа власт върху имотите в нея и след 22.04.2016 г., след тази дата той вече не е държал магазин № И101 като свой и от владелец се е превърнал в държател. Още повече, че със сключеното между страните споразумение, същите изрично са посочили, че дружеството-строител има качеството на изпълнител на строителни дейности, както и че ще извършва СМР по отношение на придобитите от банката имоти, което доказва промяна в субективното отношение на ползващото вещта лице към самата вещ и изключва намерението за своене.

По отношение на евентуалните искове, квалифицирани от въззивния съд по чл.59, ал.1 от ЗЗД и по чл.61, ал.2 от ЗЗД са изложени следните съображения: На първо място съдът е посочил, че представеното от ищеца влязло в сила на 13.12.2024 г. Решение № 3387 от 24.11.2022 г. по гр. д. № 5948/2021 г. по описа на Софийски градски съд не формира сила на пресъдено нещо по отношение на процесната вещ – магазин И 101, доколкото предмет на делото е бил друг обект в сградата - магазин И 102. Липсата на обективен идентитет е пречка за формиране на сила на пресъдено нещо между страните по спора. На следващо място съдът е посочил, че предмет на настоящото дело са само СМР, касаещи магазин № И101 на претендираната стойност от 40 249,95 лв., подробно описани по вид и стойност в уточнителна молба на ищеца, които напълно съвпадат със СМР по представената с исковата молба количествено-стойностна сметка, т.е. за същите между страните е имало сключен валиден договор, което е достатъчно да обоснове неоснователност на претенциите. Освен това, след преценка на ангажираните от ищеца доказателства – писмени и заключение на СТЕ, подробно обсъдени, решаващият съд е приел за недоказано праводателят на ищеца да е изпълнил СМР на претендираната стойност.

С постановеното по реда на чл.247, ал.1 ГПК Решение № 171 от 11. 02. 2026г. по същото дело Апелативен съд – София е оставил без уважение като неоснователна молбата на Р. И. И. за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в мотивите на постановеното по същото дело въззивно решение № 1253 от 04.11.2025 г. Искането на молителя Р. И. е било в мотивите на съдебния акт вместо „....процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор, прекратен от страна на ответника“, да се поправи на: „..процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор, за който по делото не са представени доказателства същият да е прекратен“.

За да остави без уважение молбата на Р. И. И. Апелативен съд – София е приел, че не представлява очевидна фактическа грешка и не може да бъде поправена по реда на чл. 247 тази, която съдът е допуснал при формирането на своята воля, доколкото същата може да бъде отстранена само по пътя на обжалването. Според въззивната инстанция подобно искане би довело до заместване на неправилно формираната воля на съда с ново решение и поради това е недопустимо да се отстранява служебно от съда.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решенията.

Първият въпрос от изложението към касационната жалба срещу основното решение, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е относим към правомощията на въззивния съд да обсъди релевантните за спора доказателства и наведените от страните доводи, аргументи и възражения, поради което принципно е значим за решаването на всеки правен спор. Отговорът на процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд е даден в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Обвързването на въпроса с конкретното оплакване на касатора в случая не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като е аргументирано с твърдение за необсъждане на издадено от ДНСК [населено място] удостоверение, представляващо официален документ с обвързваща съда доказателствена сила, както и влязло в сила съдебно решение между същите страни по отношение на друг имот в същата сграда. При постановяване на решението си въззивният съд е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил релевантните за спора доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в първоинстанционното производство допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. Видно от мотивите към обжалваното решение въззивният съд подробно е обсъдил представените по делото строителни книжа и издадени от надлежните органи актове, както и влязлото в сила съдебно решение, по отношение на което е приел, че доколкото касае правоотношения, свързани с друг имот, макар и в същата сграда, няма обвързваща страните по настоящия спор СПН. След преценка на характера и констатациите в издадените за сградата протоколи обр.15 и 16 решаващият съд е приел, че същите не установяват извършване на уговорените в споразумението СМР в процесния магазин. Следователно, не се касае за пропуск на въззивният съд да обсъди посочените доказателства, а до несъгласие с приетото от съда в тази връзка, което обаче се преценява с решението по чл.290 ГПК при допуснат касационен контрол.

Останалите два въпроса също не са годни да обусловят искания достъп до касационно обжалване. Първият от въпросите е неясен и не може да се отнесе към решаващи за изхода на спора мотиви на съда. Вторият, относим към дадената от първоинстанционния съд квалификация на главния иск, възприета и от въззивния съд, се поставя за пръв път в касационната жалба, доколкото възражение в този смисъл не е релевирано във въззивната жалба. Освен това, правната квалификация на иска касае правилността на решението, преценката на която е извън предмета на проверка в стадия по селектиране на касационната жалба, което също препятства допускането на касационното обжалване по него.

Поради неудовлетворяване на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите, обсъждането на допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, последното от които е посочено формално, е безпредметно.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая изложените от касатора доводи съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Въпросите, поставени при обосноваване на приложното поле на касационното обжалване по отношение на постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение, не са съобразени със спецификата и предмета на същото, както и с обективираната в съдебния акт правна воля на съда, поради което не удовлетворяват общото основание за допускане на касационната проверка.

Относно поддържаното и в случая самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК са важими гореизложените съображения при обсъждане на същото основание по отношение на основното решение.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК