Определение № 4024 от 29.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4596/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 24 809/01.09.2024 година, подадена по пощата на 30.09.2024 година, от Т. С. В., против решение № 800/05.07.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 3418/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 261 029/27.07.2023 година на Софийски градски съд, І-4 състав, постановено по гр. д. № 312/2021 година с което по иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, предявен от Д. Б. В. против Т. С. В., е отменено обективираното в нотариален акт №, т., дело № 14 701/1992 година на -ви нотариус при Втори районен съд София дарение на / идеална част от апартамент №, намиращ се в [населено място],[жк], ул. „“, бл., вх. „“, ет., с площ м 2, заедно с мазе №, с площ м 2, заедно с % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, с идентификатор на апартамента по КК №, с идентификатор на сградата по КК №, находяща се в ПИ с идентификатор по КК №, извършено от В. в полза на В., като последната на основание чл. 227, ал. 5 от ЗЗД е осъдена да заплати на Д. Б. В. сумата от 83 850.00 лева, представляваща обезщетение за това, с което В. се е обогатила за сметка на В., изразяваща се в / от стойността на недвижимия имот, обект на дарение с нотариален акт №, т., рег. №, дело № 81/2019 година на Н. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, а именно апартамент №, намиращ се в [населено място],[жк], ул. „“, бл., вх. „“, ет., с площ м 2, заедно с мазе №, с площ м 2, заедно с % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, с идентификатор на апартамента по КК №, с идентификатор на сградата по КК №, находяща се в ПИ с идентификатор по КК №, извършено преди вписване на исковата молба за отмяна на дарението от 1992 година, на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на иска 02.06.2021 година до окончателното плащане. В подадената от Т. С. В. касационна жалба въззивното решение на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените против касаторката от Д. Б. В. искове с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ и чл. 227, ал. 5 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. С. В. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответницата по касационната жалба Д. Б. В. е подала отговор с вх. № 30 500/22.11.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 800/05.07.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 3418/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. Т. С. В. е била уведомена за обжалваното решение на 30.08.2024 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 24 809/01.09.2024 година, като е подадена по пощата на 30.09.2024 година. Поради и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения за това, че на 24.09.1992 година Д. Б. В. и съпругът й С. В. М. (починал на 16.05.2020 година) с договор за дарение, обективиран в нотариален акт №, т., дело № 14 701/1992 година на -ви нотариус при Втори районен съд София били прехвърлили на дъщеря си Т. С. В., правото на собственост върху апартамент №, намиращ се в [населено място],[жк], ул. „“, бл., вх. „“, ет., с площ м 2, заедно с мазе №, с площ м 2, заедно с % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, с идентификатор на апартамента по КК №, с идентификатор на сградата по КК №, находяща се в ПИ с идентификатор по КК №. На 03.07.2019 година с договор за дарение, обективиран в нотариален акт №, т. І, рег. №, дело № 81/2019 година на Н. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, извършен преди вписване на исковата молба за отмяна на дарението от 1992 година, Т. С. В. прехвърлила правото на собственост върху имота на децата си С. П. Д. и М. П. В.. Първоинстанционният съд бил обосновал извода си относно наличието на предпоставките по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна на извършеното от Д. Б. В. дарение като бил изложил подробни и конкретни съображения в контекста на правилото по този законов текст, обсъждайки всестранно събраните по делото писмени, гласни и експертни доказателства. Въззивният съдебен състав препращал изцяло към доводите на първата инстанция при условията на чл. 272 от ГПК. В допълнение към тях посочвал, че събраните в процеса писмени доказателства (относно паричните доходи и имущественото състояние на Т. С. В.) и констатациите на приетата по делото счетоводна експертиза (която следвало да бъде съобразена безусловно–доколкото била изготвена на база официални статистически данни) удостоверявали, че В. получавала месечен доход, който попадал под официално определения праг на бедност (т. е. приходите й не позволявали същата да покрива ежедневните си и месечни нужди от финансова издръжка). Тези доказателства следвало да бъдат съотнесени към (от една страна) обстоятелство, че липсвали доказателства В. да разполага с друго имущество от което да можела да реализира приходи и към (от друга страна) изводите на приобщените към доказателствения материал няколко медицински експертизи (в това число и обясненията на вещите лица от съдебните заседания), изготвени от вещи лица с различна докторска специалност. Всички заключения (преценени поотделно и в съвкупност) правели еднакви, категорични ш еднозначни изводи, че В. била с недобро здравословно състояние (подробно конкретизирано като естество и вид от вещите лица) и това обстоятелство налагало същата да употребява (от една страна) лекарства и специална храна, което предполагало разходването на допълнителни ежемесечни финансови средства, съответно да получава (от друга страна) и физическа помощ. Посочените експертизи следвало да бъдат кредитирани безусловно както поради това, че същите кореспондирали помежду си; били надлежно обосновани и защитени от вещите лица в открити съдебни заседания, така и поради това, че изводите на вещите лица били базирани не само на личен преглед на Д. Б. В., макар такъв да не е бил направен от всички вещи лица, но и на съдържанието на събраните по делото медицински документи. Тези изводи се явявали съотнесени пряко и към напредналата възраст на Д. Б. В.. Тази възраст (дори и преценена сама по себе си) обосновавала (от житейска гледна точка) извод за наличие на нужда от физическа помощ, каквато не била предоставяна на възрастната жена след 2020 година-когато В. била останала да живее сама в жилището. В същите насоки, конкретно-досежно физическото и здравословно състояние на Д. Б. В. били и показанията на свидетеля В., на които показания следвало да бъде дадена вяра, доколкото същите кореспондирали в тази им част със съдържанието на останалия доказателствен материал писмен и експертен. Тези обстоятелства, преценени в съвкупност, сочели, че Д. Б. В. действително била имала нужда от издръжка, по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД/ към 2020 година, когато била отправила искане до Т. С. В. да й бъде предоставена ежемесечна финансова помощ. Този извод се подкрепял и от обстоятелството (което било надлежно доказано по делото, а не било и спорно), че Д. Б. В. в описаното състояние: с недостатъчни финансови средства, в недобро здравословно състояние и в напреднала възраст, била останала да живее сама в процесния апартамент, след което е заминала при сина си в Германия именно, защото не била могла да се справя в ежедневието си-нито парично, нито физически/. В случая не можело да се приеме (макар конкретни доказателства в тази насока да не били събрани по делото), че процесната нужда (конкретно от ежемесечна финансова помощ, а и от физическа грижа) била отпаднала след заминаването на Д. Б. В. в чужбина, доколкото: ноторно било известно, че цените на стоките и услугите в западна Европа все още са по-високи от тези в страната. От друга страна–в последната връзка: по делото действително липсвали доказателства относно обстоятелството-дали и какви приходи била получавала Д. Б. В. в чужбина. Фактът (преценен сам по себе си) обаче, че държавата Германия се явявала изцяло чужда за възрастната жена (липсвали каквито и да било доказателства или твърдения същата да била имала някаква фактическа или юридическа връзка с тази страна за периода–преди заминаването си) давал основание да се обоснове извод, че В. не била получавала доходи (държавни финансови помощи) в чужбина (не било имало основание да й бъдат давани такива). Фактът, че Д. Б. В. била получила през 2019 година-когато заедно със съпруга си била продала недвижим имот сума в размер на 3100.00 лева-не можел да обоснове извод за липса на нужда от финансова помощ предвид неголемия размер на посочената сума–този размер на парични средства не можел да покрие нуждите на възрастната жена за продължителен период от време. Фактът, който не бил спорен по делото, а и бил надлежно установен в процеса; в това число и с показанията на свидетелката Е., че първоначално (в предходен момент) страните по делото били живеели заедно в едно домакинство и обстоятелството, че през този период Т. С. В. била оказвала финансова и физическа помощ на майка си Д. Б. В.-също не можел да обоснове различен извод, като релевантното обстоятелство в случая било това, че Т. С. В. била преустановила първоначално предоставяната помощ след като майка й била останала да живее сама в жилището и била отказала изрично да дава издръжка за времето след това. На фона на възрастта на Д. Б. В. и на всички останали обстоятелства, касаещи конкретното й физическо, здравословно и финансово състояние, тезата, която се поддържа във въззивната жалба на Т. С. В., че Д. Б. В. можела и следвало да си помогне /физически и финансово, чрез настаняване в жилището на асистент (без заплащане) и чрез реализиране на приходи от продажба на МПС–не можел да намери опора нито в закона, нито, най-вече, в житейската логика. На фона на същите обстоятелства–не можело да намери опора в житейската логика и самото (цялостно) съдържание на отговора на нотариалната покана, съответно и отговора на исковата молба. Налице била и втората предпоставка по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД: По делото било установено, а това обстоятелство било и безспорно/, че Т. С. В. била отказала категорично и изрично (при установеното по делото състояние на Д. Б. В.-преценено като: възраст, финансови възможности и здравословно състояние, да предостави на майка си не само исканата месечна издръжка в размер на 250.00 лева, която сума не можела да се окачестви като завишена, прекомерна или поставяща в риск живота и здравето на самата Т. С. В.–какъвто аргумент се съдържал във въззивната й жалба, но и каквато и да било друга /финансова или физическа/ помощ/и то към момент когато възрастната жена била останала да живее сама в жилището си. Отказът на Т. С. В. бил обоснован с това, че към онзи момент, а такива били и основните възражения на Т. С. В.-съгласно отговорна на исковата молба, че В. разполагала с достатъчно финансови средства, регулярно получавана стабилна пенсия в немалък размер и, че не била в чак толкова лошо здравословно състояние. С оглед на това налице били предпоставките за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, а също така и за уважаването на този по чл. 227, ал. 5 от ЗЗД. Във въззивната си жалба Т. С. В. не била изложила конкретни съображения относно втория иск, като основните и единствени такива били по иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД. Обстоятелството, че Т. С. В. била прехвърлила (дарила) процесния недвижим имот на децата си преди вписване на исковата молба по настоящото дело обосновавало уважаване на иска по чл. 227, ал. 5 от ЗЗД. Приетата по делото оценителна експертиза установявала, че пазарната стойност на имота към момента на второто дарение от 03.07.2019 година възлизала на 167 700.00 лева. Половината от тази стойност, която съответствала на дела на собственост на Д. Б. В. в жилището и която подлежала на присъждане в хипотезата на посочения законов текст–поради невъзможността В. да получи обратно собствеността върху имота, възлизала на сумата от 83 850.00 лева, поради което искът следвало да бъде уважен в този размер. Възражението на Т. С. В., че липсвало обогатяване в нейна полза с оглед обстоятелството, че същата била дарила, а не продала, получения имот–не намирало опора в закона. Обогатяването по смисъла на цитираният законов текст се преценявало–към момента на придобиване на имота по първото дарение. Във връзка с това първоинстанционния съд бил изложил конкретни съображения по иска по чл. 227, ал. 5 от ЗЗД, към които въззивният съд препращал при условията на чл. 272 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. С. В. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?; за това относима ли е нормата на чл. 81 от ЗЗД, изключваща отговорността на длъжника да изпълни свое задължение към нормата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, ако поради причини, които се дължат на кредитора, изпълнението е невъзможно за длъжника?; за това каква е обвързващата сила на определенията, с които не се прегражда развитието на делото, а се разпределя доказателствената тежест между страните и се допълва делото с необходимия доказателствен материал с крайния съдебен акт, с който се разрешава спора и представлява ли неизпълнението на едно влязло в сила определение на съда от този тип процесуално нарушение, което опорочава самия съдебен акт, ако неизпълнението на същото е повлияло съществено при установяване на всички факти и обстоятелства по делото и е предрешило в значима степен изхода на делото?. По отношение на първия от поставените въпроси се твърди наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди противоречие между въззивното решение на Софийския апелативен съд и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТС на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Въпросът по чл. 280, ар. 1, т. 1 от ГПК се поставя във връзка с твърдението, че по делото не били събрани всички релевантни доказателства, от които да се направел извод за действителната нужда на Д. Б. В. от издръжка, като не били събрани такива за евентуалните и доходи във Федерална република Г., а освен това не била назначена нова съдебномедицинска експертиза, тъй като поради неявяването на В. за преглед пред вещите лица в определения от съда срок, допуснатата от първоинстанционния съд такава следвало да бъде отменена. Във връзка с последното даването на срок на Д. Б. В. да се яви на личен преглед пред вещите лица от допуснатите по делото съдебномедицински експертизи и това, че неизпълнението на това задължение влечало след себе си задължение на съда да заличи допуснатата експертиза, то определенията за определяне на срока са такива по чл. 253 от ГПК и могат да бъдат отменени или изменени от постановилия ги съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Освен това не се касае до решителен срок и пропускането му не би могло да доведе до заличаване на допуснатите експертизи, ако същите са от значение за правилното решаване на спора. В случай, че страната въобще не се яви на преглед, то вещите лица могат да дадат заключение въз основа на наличните документи, а ако явяването е след определения от съда срок не съществува основание заключението да се основе и на данните от прегледа. Заключенията на вещите лица при такива случаи могат да бъдат приети като доказателство в исковото производство, като при преценката им с оглед останалите доказателства се вземе предвид и поведението на страната, както и причините за неявяването или за късното явяване на преглед. Затова за въззивния съд не е съществувало задължението да назначи нова съдебномедицинска експертиза, вместо изслушаната пред първата инстанция такава. Същевременно всички доказателствени искания на Т. С. В. пред първоинстанционния съд са били уважени, поради което направените от нея такива с въззивната жалба са оставени без уважение, доколкото са касаели обстоятелства, които са били известни още в хода на производството пред първата инстанция. При това тези искания се отнасят до доказателства, които не се събират служебно от съда. Последният е можел да допусне само съдебно-икономическа експертиза за евентуално получавани доходи от В. във Федерална република Г. и за техния размер. Това не е направено но само по себе си не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване по посочения въпрос. Въз основа на събраните по делото доказателства е прието, че невъзможността на В. да се издържа я е принудила да се премести да живее при сина си във Федерална република Г.. Последният е от лицата по чл. 140, ал. 1, т. 1 от СК по отношение на В., поради което и при установена трайна нужда на същата от издръжка както в момента на отправянето на искането до В. за заплащане на такава, така и в последващ момент, предоставяната от него издръжка не може да освободи Т. С. В. от задължението й да дава такава в качеството си на дарена. Както е посочено в решение № 526/03.02.2012 година, постановено по гр. д. № 681/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. когато дарителят има право да претендира издръжка от трети лица, отказващият издръжка дарен показва непризнателност, ако третите лица дължат издръжка по закон. Нито дължащият издръжка по закон може да възразява, че претендиращият издръжка може да отмени извършени дарения, нито надареният може да възразява, че дарителят може да реализира правото си на издръжка по закон. Дареният не показва непризнателност, ако третите лица дължат издръжка по договор. Като си осигурява издръжка по договор, дарителят се издържа от имуществото си. Поради това при наличието на отказ на Т. С. В. да дава издръжка на Д. Б. В., когато има трайна нужда от такава е налице хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, независимо от предоставената впоследствие такава от лице дължащо издръжка по закон. При това В. не е навеждала доводи, че с даването на издръжка би поставила себе си или членовете на семейството си в по-лошо положение от дарения, поради което и този довод не е следвало да се преценява и не е преценяван от съда. С оглед на това твърденията във връзка с този въпрос не обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение въз основа на него. По отношение на втория и третия от така поставените въпроси се твърди наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Тези твърдения се основават на това, че по отношение на първия от тези въпроси е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК са свързани с това, че след отправяне на поканата за даване на издръжка и преди предявяването на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД Д. Б. В. била заминала да живее при сина си във Федерална република Г., като не била предоставила на Т. С. В. адрес или банкова сметка, на която желаела да получава исканата от нея издръжка. Поради това за В. е станало невъзможно да заплаща парични средства за издръжка на В. или да предоставя такава в натура. Съгласно чл. 68, ал. 1, б. „а“ и б. „в“ от ЗЗД изпълнението на това задължение трябвало да стане в местожителството на кредитора по време на изпълнението. Затова В. била в невъзможност да изпълни задължението си, поради причина, която не можела да й се вмени във вина, като при преценка дали искът по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД задължително следвало да се изясни въпроса, дали са налице изключващи вината обстоятелства, които да изключват определянето на поведението на дарения като „груба неблагодарност“ и да дават основание за отхвърлянето на иска. По отношение на втория от тези въпроси твърдението за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се обосновава с това, че Д. Б. В. не била спазила определения от съда краен срок за явяване за личен преглед пред вещите лица от съдебномедицинските експертизи, като била предупредена, че при неспазването на срока експертизите ще бъдат заличени. Въпреки това съдът не само не заличил експертизите, но и бил взел заключенията на назначените по тях вещи лица при постановяване на решението си, като чрез тях бил обосновал трайната нужда на В. от издръжка. По този начин съдът бил допуснал процесуално нарушение, като се е бил позовал на доказателство, което е трябвало да бъде заличено като такова по делото и да не се взема предвид при разрешаването на спора. Така посочените доводи по съществото си представляват твърдения за неправилност на въззивното решение и са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, но чрез тях не може да се обоснове защо евентуалното допускане на касационното обжалване по двата въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това не може да бъде извлечено от твърденията за допуснати от решаващия съд процесуални нарушения в хода на производството или за допуснато от него неправилно приложение на материалния закон, което обстоятелство е видно от мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Поради това липсата на обосновка защо за тези два въпроса е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК води до невъзможност на същите да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Затова въз основа на тях такова обжалване не може да бъде допуснато. Освен това следва да се посочи, че за съществуването или не на обстоятелства по чл. 81, ал. 1 от ЗЗД съдът не следи служебно, а само при надлежно позоваване на тях, от някоя от страните в производството. В случая Т. С. В. не е навеждала довод, че може и иска да дава издръжка, но е в невъзможност да направи това поради причини, които не могат да й се вменят във вина. Поради това първият от двата въпроса не е бил включен в предмета на делото и не разглежда от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Що се отнася до даването на срок на Д. Б. В. да се яви на личен преглед пред вещите лица от допуснатите по делото съдебномедицински експертизи, както се посочи по-горе, определенията за това са такива по чл. 253 от ГПК и могат да бъдат отменени или изменени от постановилия ги съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Освен това не се касае до решителен срок и пропускането му не би могло да доведе до заличаване на допуснатите експертизи, ако същите са от значение за правилното решаване на спора. В случай, че страната въобще не се яви на преглед, то вещите лица могат да дадат заключение въз основа на наличните документи, а ако явяването е след определения от съда срок не съществува основание заключението да се основе и на данните от прегледа. Заключенията на вещите лица при такива случаи могат да бъдат приети като доказателство в исковото производство, като при преценката им с оглед останалите доказателства се вземе предвид и поведението на страната, както и причините за неявяването или за късното явяване на преглед. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 800/05.07.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 3418/2023 година по подадената против него от Т. С. В., касационна жалба с вх. № 24 809/01.09.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Т. С. В. ще трябва да заплати на адвокат Г. Е. В. от САК сумата от 2000.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за процесуално представителство пред касационната инстанция.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение