Определение № 812 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2195/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. П. И. срещу решение № 3707 от 09.12.2022 г. по в.гр.д.№ 14761 от 2021 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав за потвърждаване на решение № 20142577 от 20.06.2021 г. по гр.д.№ 45004 от 2018 г. на Софийския районен съд, 46 състав, с което е:

• отхвърлен предявеният от И. П. И. против Р. Ц. Д. и Л. К. Д. иск по чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответниците да предадат следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], Столична община, одобрена със заповед № РД-18-15 от 17.03.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 429 кв.м., съставляващ по предходен кадастрален план имот с пл.№ * с площ от 438 кв.м., за който е отреден УПИ * от кв.15 по регулационния план на селото от 1989 г. с площ от 385 кв.м., ведно с построената в поземления имот двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** със застроена площ от 36 кв.м., а по нотариален акт № 77 от 29.05.2009 г.- двуетажна жилищна сграда с площ на първия етаж от 35 кв.м. и на втория етаж от 28 кв.м., разгърната застроена площ от 63 кв.м. и

• уважен предявеният от Р. Ц. Д. и Л. К. Д. против И. П. И. насрещен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК на горепосочения имот, заедно с построената в него двуетажна сграда.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, да разгледа исканията, възраженията и доводите на страните и да обоснове акта си със събраните по делото доказателства ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д.№ 2623 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д.№ 862 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д.№ 1321 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 Г. по гр.д.№ 1163 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 194 т 18.06.2013 г. по гр.д.№ 1100 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Длъжен ли е съдът да преценява свидетелските показания с оглед цялата доказателствена съвкупност, в това число събраните писмени доказателства ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Прекъсва ли се придобивната давност с признанието на правото на собственост от страна на владелеца ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Какво е доказателственото значение на констативен нотариален акт за собственост ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

В писмен отговор от 18.05.2023 г. ответниците Р. Ц. Д. и Л. К. Д. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- постановеното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на представляващия ги адв.Ж. И..

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по първоначално предявения иск и ответник по насрещния иск/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното решение на 16.01.2023 г., а касационната жалба е подадена по пощата на 16.02.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд, постановено по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстнационното решение за отхвърляне на предявения от И. П. И. против Р. Ц. Д. и Л. К. Д. иск по чл.108 ЗС и за уважаване на предявения от Р. Ц. Д. и Л. К. Д. против И. П. И. насрещен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел следното: Въз основа на представените по делото писмен договор за продажба от 11.04.1981 г., свидетелски показания и констативен нотариален акт за собственост № 77 от 29.05.2009 г., е счел, че И. П. И. и съпругата му З. Г. И. са придобили в режим на СИО правото на собственост върху процесния имот по давност към 11.04.1991 г. След смъртта на З. И. на 16.08.2010 г. имотът е станал обикновена съсобственост на И. И. и останалите наследници по закон на З. И. /сина Г. И. и дъщерята Т. И./ при следните квоти: 4/6 ид.ч. за И. И. и по 1/6 ид.ч. за Г. И. и Т. И..

За основателно е прието обаче направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност. Във връзка с това възражение въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото свидетелски показания на св.Г. Г., Г. Г., Л. Ц. и С. Г. и въз основа на тях е приел за доказано, че ответниците Р. Д. и Л. Д. са установили владение върху процесния имот през м.04.2008 г. Действително, не бил безспорно установен начинът на установяване на това владение /дали фактическата власт е била установена самостоятелно или е била предадена на ответниците от ищеца И. И. и съпругата му З. И. въз основа на водените преговори за продажба на имота/, но не било доказано и ответниците да са започнали да осъществяват фактическа власт върху имота за другиго, въз основа на учредено облигационно правоотношение със собствениците. Представените по делото предварителен договор от 03.07.2008 г. и анекс към него от 08.07.2008 г. касаели събития, последващи по време установеното през м.04.2008 г. владение, поради което, според съда, нямали пряко отношение към самото установяване на фактическа власт върху имота, а могат да бъдат от значение само за евентуалното спиране или прекъсване течението на придобивната давност или за превръщането на владението в държане.

По довода във въззивната жалба за необсъждането на представения по делото констативен нотариален акт № 77 от 29.05.2009 г., въззивният съд е приел, че този нотариален акт удостоверява правото на собственост на ищеца И. И. и съпругата му З. И. върху процесния имот към 29.05.2009 г. Ответниците обаче не оспорвали това обстоятелство, а са се позовали на придобиване на собствеността върху имота на оригинерно правно основание в по-късен момент- едва през 2018 г. Посочено е още, че самото издаване на констативния нотариален акт през 2009 г. не е действие, с което съгласно чл.84 ЗС във връзка с чл.116 ЗЗД би могла да се прекъсне започналата да тече през 2008 г. придобивна давност на ответниците.

По довода на ищеца, че от предварителен договор от 03.07.2008 г., анекс към него от 08.07.2008 г. и констативен протокол от 29.01.2010 г. било видно, че ответниците не са имали основание да владеят имота, както и че със сключването на договора, плащането на капаро за него и явяването пред нотариуса за сключване на окончателен договор ответниците показали, че не считат имота за собствен и изрично признали правото на собственост на И. И. и З. И., въззивният съд е приел следното: Доколкото предварителният договор от 03.07.2008 г. не бил оспорен, страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по този предварителен договор. Цитирана е практика на ВКС, че фактическата власт, упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор, винаги съставлява владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Поради това е прието, че макар в предварителния договор от 03.07.2008 г. да е уговорено влизането във владение на имота да се извърши едва след нотариалното изповядване на сделката, със сключването на предварителния договор установеното преди сключването на този договор владение /през м.04.2008 г./ не се е трансформирало в държане, нито то е довело до прекъсване течението на придобивната давност. Плащането на част от уговорената в предварителния договор продажна цена, удостоверено с анекса от 08.07.2008 г., имащ съдържанието на разписка за плащане, също няма характер на действие, което да има за последица оборване на презумпцията, че купувачът по предварителния договор държи вещта с намерението да я свои. Това е така, поради изначалната яснота за договарящия с купувачите собственик на имота, че имотът се намира във фактическа власт на лице, което я свои и срещу което може да се защити с иск за ревандикиране преди изтичане на 10-годишния давностен срок. В този смисъл е посочено решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр.д.№ 2978 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. Нещо повече, дори предявяването на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД от владелеца срещу собственика на имота преди изтичане на установения от закона давностен срок /макар да обективира признание на владелеца, че фактическата власт се упражнява върху чужда вещ, както и готовността му да придобие собствеността преди изтичане на придибивната давност на деривативно основание/, не прекъсва придобивната давност на основание чл.116, б.“а“ ЗЗД, тъй като нито изключва намерението за своене на чужда вещ, нито преустановява упражняването на фактическа власт върху същата. Съзнанието на владелеца, че не може за стане собственик на имота преди изтичане на срока на придобивната давност и изразената от същия воля да придобие собствеността на деривативно основание преди изтичане на придобивния давностен срок /която воля ответниците са заявили на 29.01.2010 г. пред нотариуса при явяването им за издаване на нотариален акт за продажба на имота/ не изключва анимуса на владелеца да продължи да свои вещта и да упражнява фактическа власт върху нея като към своя и за себе си /решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д.№ 6873 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о./.

В обобщение съдът е заключил, че тъй като от м.04.2008 г. ответниците са осъществявали постоянно фактическа власт върху имота и са демонстрирали, че го владеят за себе си /като не са допускали И. дори да посети имота, въпреки изразеното от него желание за това/, към датата на подаване на исковата молба по чл.108 ЗС на 06.07.2018 г. ответниците вече са били придобили имота на основание изтекла в тяхна полза 10-годишна давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

1. По първия поставен правен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, да разгледа исканията, възраженията и доводите на страните и да обоснове акта си със събраните по делото доказателства ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, въззивният съд подробно е мотивирал решението си, като е обсъдил всички представени по делото и относими към спора доказателства, изложил е нарочни мотиви по всички съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея доводи и възражения на страните и е достигнал до собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Мотивите на съда не са декларативни, а мотивирани и обосновани. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че въззивният съд не бил обсъдил две от представените по делото писмени доказателства /констативен нотариален акт за собственост № 77 от 2009 г. и констативен акт на нотариус от 29.01.2010 г./ и не се бил произнесъл нито по доказателственото значение констативния нотариален акт № 77 от 2009 г. за правото на собственост на ищеца, нито по доводите на ищеца, че тези два акта прекъсват придобивната давност на ответниците и че констативният нотариален акт от 29.01.2010 г. доказвал, че към 29.01.2010 г. ответниците не са имали анимус да владеят имота. Видно от мотивите на въззивното решение, по горепосочените доказателства и доводи на ищеца въззивният съд е изложил изрични и подробни мотиви.

2. По втория поставен правен въпрос /Длъжен ли е съдът да преценява свидетелските показания с оглед цялата доказателствена съвкупност, в това число събраните писмени доказателства ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, включително посочената от касатора. В решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че съдът следва да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основава тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства, а в решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че показанията на свидетелите следва да бъдат съпоставяни и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства. В съответствие с приетото в тези решения на ВКС, в обжалваното решение съдът е обсъдил събраните по делото свидетелски показания; мотивирал се е защо относно датата на установяване на фактическа власт върху имота кредитира показанията на свидетелката Л. Ц. /защото от всички свидетели само тя посочва точен момент на установяване на тази фактическа власт- м.04.2008 г., като свърза този момент с конкретни събития от нейния живот- отглеждането на малкото й дете и рождения ден на ответницата Л. Д. на 28.05.2008 г., на който присъствала/ и е съпоставил показанията на свидетелите със събраните по делото писмени доказателства /като е изложил подробни мотиви защо приема, че през м.04.2008 г. ответниците са установили владение, а не държане на имота, въпреки уговореното в предварителния договор от 03.07.2008 г., че предаването на владението ще стане след нотариалното изповядване на сделката/.

3. По третия поставен въпрос /Прекъсва ли се придобивната давност с признанието на правото на собственост от страна на владелеца ?/ също няма противоречие между приетото във въззивното решение и посочената от касатора практика на ВКС. В решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че при изследване продължителността на предаденото въз основа на изрична уговорка по предварителен договор владение следва да се прецени дали не са налице основания за прекъсването му и че с подписването на втори предварителен договор за същия имот ответницата е признала правото на собственост на ищците и с това е прекъснала владението, установено от нея въз основа на първия предварителен договор. По настоящото дело е прието от съда, че ответниците са установили владение върху процесния имот още през м.04.2008 г. /и то не въз основа на предварителния договор от 03.07.2008 г./ и е безспорно установено, че между страните е бил сключен само един предварителен договор за продажба на процесния имот. Тоест, по настоящото дело не е налице разглежданата от ВКС по гр.д.№ 1218 от 2009 г. хипотеза: на установено владение въз основа на предварителен договор и сключване на втори предварителен договор между владелеца и собственика за същия имот. Поради това обективно не може да има противоречие между това решение на ВКС и обжалваното по настоящото дело решение на Софийския градски съд по въпроса дали сключването на втори предварителен договор за един и същ имот представлява признание на правото на собственост по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, което прекъсва придобивния давностен срок.

4. По четвъртия поставен въпрос /Какво е доказателственото значение на констативен нотариален акт за собственост ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касатора практика на ВКС- Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с горепосоченото Тълкувателно решение, в обжалваното решение въззивният съд е приел, че съставеният в полза на ищеца И. И. и неговата съпруга З. И. констативен нотариален акт за собственост № 77 от 29.05.2009 г. легитимира И. И. и З. И. като собственици на имота пред всички, включително и пред ответниците. Отчетено е обаче, че ответниците не оспорват удостовереното с горепосочения констативен нотариален акт обстоятелство, че ищецът и съпругата му са собственици на процесния имот към датата на съставяне на акта- 29.05.2009 г., както и че ответниците се позовават на придобиване на собствеността върху имота на оригинерно правно основание в по-късен момент /едва през 2018 г./. В горепосоченото тълкувателно решение не е обсъждан и няма произнасяне по въпроса дали самото издаване на констативния нотариален акт е действие, с което може да се прекъсне придобивната давност на владелеца съгласно чл.84 ЗС във връзка с чл.116 ЗЗД, поради което обективно не може да има противоречие по този въпрос между тълкувателното решение и приетото в обжалваното решение.

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение: Това решение не е нито нищожно, нито недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗЗД и ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответниците адв.Ж. И. адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор на касационната жалба в размер на 1 200 лв., определен съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата и чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, второ отделение