Определение № 2097 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1041/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], против решение № 344/ 18.12.2024 г. по в.т.д. № 336/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна в уважителната част, с която след частична отмяна на решение № 62/26.03.2024 г. по гр.д. № 296/2023 г. на Окръжен съд – Шумен настоящият касатор е осъден да заплати на “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД, в качеството му на съищец в процеса, сумата от 48 800 лева - частично предявена от сумата 52 800 лева, представляваща имуществена вреда, която следва да бъде репарирана като последица от настъпилото на 28.08.2022 г. застрахователно събитие – кражба на лек автомобил “Хюндай”, модел “Т.”, застрахован по комбинирана застрахователна полица № 440222213006391 за автомобилна застраховка “Каско+”, ведно със законната лихва върху главницата от 04.07.2023 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4 346,42 лева - частично предявена от сумата 4 702,60 лева, представляваща мораторна лихва за периода от датата на отказа на застрахователя за изплащане на обезщетението – 13.09.2022 г., до подаването на исковата молба – 03.07.2023 г.

Въззивното решение в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото производство.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения - касационни основания по чл. 281, т.3, предл. 1 и 2 ГПК. Твърди се, че без проведено обсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства и изслушаното заключение на вещото лице по допуснатата САТЕ, въззивният съд е приел, че е настъпило застрахователно събитие – покрит риск по договора. Този извод се оспорва с доводи, че поради неизпълнение на задълженията на застраховащия да представи всички заключващи механизми на МПС, се отказва плащане на обезщетение при кражба на автомобила. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд, че не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 408, ал. 2 КЗ и да аргументира отказа единствено на основание факта на неизпълнението на задължението. Сочи се, че застрахователят е преценил, че няма да предостави услуга - да носи застрахователен риск при определени хипотези, които изрично е посочил в общите условия, приети от застрахованото лице с подписването на договора. Естеството на неизпълнението от страна на застрахования е такова, че способства настъпването на застрахователния риск и/или влияе върху размера на вредите (чл. 395 КЗ), като в случая С. П. не е уведомила застрахователя, нито компетентните органи, че е изгубила комплект ключ за процесния автомобил. За разлика от отказа на застрахователя поради неизпълнение на договорно задължение, когато той изначално не е поел ангажимент да покрие настъпването на вреди в посочени хипотези, за отказа му е достатъчно установяване на настъпилото събитие с конкретното специфично обстоятелство. При сключен между търговци договор, какъвто е процесният, и при определен обем на правата и задълженията по него, въззивната инстанция по недопустим начин е разширила задълженията на застрахователя и е ограничала правото му да ограничи рисковете за неговата отговорност. Прави се оплакване и за извършено от въззивния съд процесуално нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в липса на мотиви в обжалваното решение по всички доказателства, възражения и доводи на страните. Претендира се отмяна на решението в уважителната част и отхвърляне на предявените осъдителни искове, както и присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Иска се допускане на касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка “Каско” при положение, че застрахованият не е изпълнил клаузи, определени в Общите условия, които дават право на ответното дружество да постанови отказ по процесната щета (т. 9.1.9 от Раздел I от Общите условия)?”.

2. “Достатъчно ли е установяването на обстоятелството, че настъпилото вредоносно събитие е изключен от застрахователно покритие риск, за да бъде отхвърлен искът за обезщетение на вредите, настъпили вследствие на това събитие или е необходимо по делото да се изследват и докажат и други обстоятелства?”.

3. “Кои други обстоятелства подлежат на изследване и доказване в горната хипотеза?”.

4. “Какъв е критерият/критериите, разграничаващи хипотезата на “неизплащане на обезщетение за вреди, настъпили поради изключен от застрахователно покритие риск” от хипотезата на “отказ от изплащане на обезщетение поради неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахованото лице”?”.

5. “Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и на правнорелевантните факти по делото?”.

6. “Следва ли съдът да допусне на страната, върху която е доказателствената тежест за установяване наличие на правоизключващи или правопогасяващи исковата претенция обстоятелства, събиране на доказателства, с оглед изясняване на делото от фактическа страна?”.

Без да се конкретизира по кои от поставените питания, се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с казуалната практика на касацията – решение № 224/20.07.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, I т.о., на обжалваното въззивно решение за осъждане на застрахователя за вреди, настъпили в резултат на събитие, което според касатора е изключен риск от застрахователното покритие.

Сочи се и отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната такава, обективирана в решение № 388/17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о.

Иска се достъп до касационна проверка и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, без да се излагат конкретни аргументи.

Ответникът по касация С. П. ПЕТРОВА оспорва искането за допускане на касационно обжалване и подадената жалба като неоснователни.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД не е подал отговор на депозираната касационна жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищцата, за да отмени и потвърди частично решението на първата инстанция, е приел следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ вр. с чл.134 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Въззивницата С. П. ПЕТРОВА, в качеството си на процесуален субституент на лизингодателя “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД, претендира от ответника “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД заплащане на сумата от 48 800 лева - дължимо застрахователно обезщетение за репариране на вредите от настъпило застрахователно събитие “Кражба на МПС” по застраховката “Каско+”, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба - 04.07.2023 г., до окончателното й изплащане, както и законна лихва за забава върху главницата за периода от 13.09.2022 г. до 03.07.2023 г. в размер на 4 346,42 лева.

Въззивният съд е намерил за установено от фактическа страна, че между ищцата и дружеството лизингодател “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях договор за финансов лизинг на автомобил - марка “Хюндай”, модел “Т.”, рег. [рег.номер на МПС]. В договора е предвидено застраховане на посочения автомобил, поради което на 16.02.2022 г. между лизингодателя и застрахователя е сключен застрахователен договор, оформен в полица за покриване на застрахователен риск “Пълно каско”. Автомобилът е бил предоставен за ползване на ищцата, като лизинговите вноски са плащани редовно. На 28.08.2022 г. ищцата е установила липсата на паркираното пред дома й в [населено място] застраховано МПС, за което уведомила компетентните органи и по повод на което е образувано досъдебно производство № 814/2022 г. на РУ на МВР – Шумен за престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. На 29.08.2022 г. застрахователят е образувал преписка по щета № 44012712206154 за настъпило застрахователно събитие “Кражба на цяло МПС”, покрито по договорена рискова клауза “Пълно каско”. Констатирал е, че по твърдения на ищцата един от двата стартови ключа за процесния автомобил е загубен преди настъпване на застрахователното събитие - на 11.03.2022 г. в нейния дом в [населено място], като за това обстоятелство застрахователят е бил информиран по телефона, но указания и някакви последващи действия към нея не са последвали. В тази насока са дадени показанията от баща й – П. С. П.. След настъпване на застрахователното събитие, на 21.04.2023 г. ключът бил открит и веднага предаден на застрахователя, но последният отказал да го получи. С писмо изх. № 0-92-12118/13.09.2022г. застрахователят е отказал да изплати застрахователно обезщетение за настъпилото събитие, като се е позовал на т. 9.3.2 от Общите условия към застрахователния договор, даваща му това право, ако при кражба на автомобила не му бъдат предоставени всички обявени заключващи механизми, както и на т. 9.3.3 вр. с т. 10.6 ОУ – ако застрахованият не е изпълнил задължението си в срок от 24 часа да уведоми компетентните държавни органи и застрахователя за загубените заключващи механизми.

Въззивният състав е отбелязал, че според ответника са налице предпоставките на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ – неизпълнение на договорни задължения по т. 9.5.2, т. 10.6 и т.10.8 от Общите условия, дерогиращи отговорността му за изплащане на застрахователно обезщетение. Във връзка с тези възражения апелативният съд е дал отговор, че според съдебната практика не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 408, ал. 2 КЗ и да аргументира отказа единствено на основание факта на неизпълнението му от застрахованото лице. Само неизпълнението на задължение, което по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица настъпването на застрахователното събитие, респ. увеличаване размера или разширяване обхвата на вредите или се явява препятстващо доказването им, може да бъде основание за отказ. Приел е, че в случая не са изложени от ответника конкретни доводи, че ако задължението би било изпълнено, не би се стигнало до настъпване на процесното застрахователно събитие. Такова доказване, вменено в тежест на ответника, не е проведено. По делото не се установява причинно-следствената връзка между неуведомяването на застрахователя в срок от 24 часа от изгубването на втория ключ за процесния автомобил, непредставянето му веднага след настъпването на застрахователното събитие и осъществената кражба на автомобила. Самото неизпълнение на задълженията на застрахования по ОУ на договора не е достатъчно условие за освобождаване на застрахователя от задълженията му по застрахователния договор. По тези мотиви въззивният съдебен състав е стигнал до извода, че застрахователят по имуществената застраховка няма право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение на основание чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ при вече сключен и надлежно изпълняван от страна на застрахования договор.

За да определи размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд е кредитирал заключението на приетата пред първата инстанция САТЕ, според което действителната стойност на процесното МПС към датата на настъпване на застрахователното събитие – 28.08.2022 г., възлиза на 48 800 лева, в който размер е приел иска за основателен.

За неоснователно е намерил искането на застрахователя за намаляване на обезщетението поради това, че застрахованият не е изпълнил свои задължения по договора, доколкото доводите му се покриват с приетите за неоснователни възражения срещу основателността на исковата претенция въобще.

Поради уважаване на главния иск апелативният съд е приел за основателна и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение. Като е съобразил уговорката между страните в т. 10.5 ОУ, че застрахователят се задължава да изплати дължимото застрахователно обезщетение в срок до 15 работни дни от деня, в който е получил от застрахования всички документи, доказващи основанието и размера му, или в същия срок да представи мотивиран отказ за плащане, както и че в случая такъв отказ е направен на 13.09.2022 г., решаващият състав е приел, че от тази дата е настъпила забавата на застрахователя. За периода от 13.09.2022 г. до 03.07.2023 г. (подаването на исковата молба) дължимата лихва възлиза на 4 346,42 лева.

По тези мотиви е отменил частично първоинстанционното решение, като е уважил предявените искове в горепосочените размери, и е потвърдил същото в останалата отхвърлителна част.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

При служебно извършената проверка, която е дължима съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се установява вероятна нищожност, съответно вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната уважителна част, поради което не са налице основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Първите три въпроса, поставени от касатора, са фактологични, доколкото предпоставят обследване на конкретния фактически и доказателствен материал, съответно преценка на законосъобразността на обжалвания съдебен акт. Формулировката на тези питания изисква да се приеме, че е налице неизпълнение от застрахования на задължения по общите условия на договора, които да дават на застрахователя право на “правомерен” отказ от изплащане на обезщетение, както и че е налице “изключен от застрахователно покритие риск”, за да бъде отхвърлен искът за обезщетяване вредите от настъпилото събитие. Следователно тези питания нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не покриват общото селективно основание за допуск на касационен контрол. При това положение остава безпредметно обсъждането на релевираните от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора четвърти въпрос е материалноправен, обусловил е решаващата воля на въззивния състав и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. В решение № 50129/23.11.2023 г. по т.д. № 1553/2022 г. на ВКС, II т.о., е даден отговор, че при сбъдването на застрахователното събитие, обусловило покрития със застраховката застрахователен риск “пожар” (в разглеждания случай), за да бъде изключена отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение, е необходимо или реализирането на предвидено конкретно изключение от застрахователното покритие, касаещо именно този застрахователен риск, или наличието на някое от основанията по чл. 408, ал. 1 КЗ. В решение № 224/20.07.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, II т.о., и решение № 55/29.01.2024 г. по гр.д. № 730/2023 г. на ВКС, IV г.о., е прието, че застрахователят по имуществена застраховка не дължи на застрахования обезщетение за непокрит с договора застрахователен риск, както и когато в общите условия е уговорено, че застрахователят покрива риск само, ако при сключване на застрахователния договор са изпълнени определени условия – напр. заплащане на допълнителна премия и издаден добавък. По отношение на приложението на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, аналогичен на чл.211, т. 2 КЗ, е формирана трайна практика на ВКС – решение № 167/07.02.2017 г. по т.д. № 1655/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 77/16.07.2015 г. по т.д. № 1048/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 124/04.08.2015 г. по т.д. № 440/2014 г. на ВКС, I т.о., и др., според която при настъпване на събитие – покрит риск по застраховката, застрахователят може да откаже плащане на застрахователно обезщетение при установяване на пряка причинна връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования, визирано в общите условия към застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от него. Наличието на така формираната практика на касацията и липсата на надлежно мотивиране на нуждата от осъвременяването й изключват приложение на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка.

В случая обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на касационната инстанция, като след анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е съобразил образуваната преписка по щета за настъпило застрахователно събитие “Кражба на цяло МПС”, покрито по договорена рискова клауза “Пълно Каско”. Констатирал е, че по делото не са изложени от застрахователя конкретни доводи и не е проведено успешно доказване, че ако задължението на застрахования е изпълнено, не би се стигнало до настъпване на процесното застрахователно събитие. От доказателствата по делото не се установява причинно-следствената връзка между неуведомяването на застрахователя в срок от 24 часа от изгубването на втория ключ за процесния автомобил, непредставянето му веднага след настъпването на застрахователното събитие и осъществената кражба на автомобила. Единствено неизпълнението на задълженията на застрахования по общите условия на договора не е достатъчно условие за освобождаване на застрахователя от задълженията му по застраховката. Поради неустановяване на твърдяното отклонение на въззивното решение от така формираната практика на касацията, не се обосновава наличие на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираното от касатора решение № 224/20.07.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, I т.о., не обосновава достъп до касационна проверка в сочения от касатора смисъл, тъй като в разглеждания в него случай е дадено разрешение за непокрит риск “Кражба” в хипотеза на отдадено под наем или на лизинг моторно превозно средство, след като не е платена допълнителна премия и добавък, каквато уговорка не се противопоставя от застрахователя по настоящото дело.

Поставеният от касатора пети въпрос е процесуалноправен и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от страната решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о.). Приема се, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти. Наличието на така формираната практика на касацията изключва приложение на сочената от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В касационната жалба е заявено оплакване за нарушение на изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК с аргумента, че въззивният съд не се произнесъл по всички доказателства, възражения и доводи на страните – основание за неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК. Не се сочат конкретни съждения на настоящия касатор, които да не са били обсъдени от апелативния състав. В обжалваното решение, съобразно константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, втората инстанция е изложила подробно съображения по приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси относно предпоставките от фактическия състав на иска по чл.405, ал. 1 КЗ. Обсъдени са правоизключващите възражения на застрахователя, обосноваващи отказа му за заплащане на застрахователното обезщетение. С оглед на това не може да се обоснове твърдяното от касатора отклонение на въззивния съдебен акт от така формираната практика на ВКС и петият въпрос не покрива поддържаната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Шестото питане на касатора не кореспондира с данните по делото, тъй като той не излага твърдения, че не е допуснато от въззивния съд доказателствено искане, направено от него във връзка с разпределената му доказателствена тежест. Пред въззивната инстанция искания са заявени само от ищцовата страна. Същите са оспорени от ответника в отговора на въззивната жалба и са оставени от съда без уважение. При тези данни се налага извод, че посредством така поставения въпрос касаторът се домогва да обоснове осъществяване на касационна проверка с оглед защитната позиция на насрещната страна по спора, което не може да бъде възприето. При тези данни така формулираното питане не отговаря на изискванията за правно по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не покрива общата предпоставка за достъп до касация, което изключва необходимостта от обсъждане на сочените допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т.1 и съответно т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка следва да бъде разгледано искането за присъждане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана на ответника по касация. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката процесуални действия – депозиране на отговор на касационна жалба и изложение на основанията за допускането й, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 38, ал. 2 ЗА, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника следва да бъде определено и присъдено в размер на 1 500 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,