Определение № 1614 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 652/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД чрез процесуалния му пълномощник – адв. Ш., срещу въззивното решение № 9/10.01.2025г. по в.т.д. № 516/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 226 от 04.07.2024 г. по търг.дело №447/2023 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца Х. Г. С. сумата от 26 000 лева, по частична претенция от общо 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, настъпило на 17.05.2023г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е приел, че процесното ПТП представлява и трудова злополука, но счита, че съгласно чл. 212 от КТ следвало да отчете, че по аргумент на противното, разпоредбите на гражданския закон са неприложими, в който смисъл било Тълкувателно решение 45/1990г. на ОСГК на ВКС. Според касатора наличието на трудова злополука ангажира специалната отговорност на работодателя, като това изключва наличието на общата деликтна отговорност по чл. 45 - 49 ЗЗД, която е обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. В случай, че бъде възприето, че следва да се ангажира отговорността му като застраховател, касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице съпричиняване от пострадалия съгласно чл. 51, ал.2 ЗЗД. Поддържа, че от доказателствата по делото безспорно било установено, че ПТП е настъпило на пътното платно, на необозначено за пресичане място, при предприето от лицето преминаване, въпреки мократа пътна настилка, при косо движение, поради което е налице съпричиняване. Твърди, че въззивният съд не е отчел, че на няколко метра от мястото на пресичане е имало пешеходна пътека, и пешеходецът е бил в нарушение на чл. 5 ЗДвП, чл. 114 ЗДвП, чл.113, ал.1 ЗДвП. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковата претенция изцяло, а при условията на евентуалност, в случай че се възприеме наличието на отговорност на застрахователя, за разликата над сумата от 13 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „В случай, че пътният инцидент, вследствие на който се претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е бил приет за трудова злополука на основание чл. 55, ал.1 КСО, представлява ли признатото за трудова злополука ПТП застрахователно събитие, покрито по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, респ. приложими ли са по отношение на него разпоредбите на чл. 45-54 ЗЗД, във връзка с чл. 432 КЗ?“, за който поддържа произнасяне в противоречие с ТР 45/1990г. на ОСГК на ВКС и опр. № 50305/04.05.2023г. по т.д. №1276/2022г. на ВКС, 1 т.о.

2. „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди?“;

3. „При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?“, за който изтъква противоречие с т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по т.д. №1/2014г. на ОСТК на ВКС и противоречие с т.6 на ТР №2/22.12.2016г. по т.д.№2/2016г. на ОСНК.

Ответникът по касационната жалба – Х. Г. С. оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. С. Т., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 21.03.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, и при условията на евентуалност, оставянето му в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно по делото, че към момента на пътнотранспортното произшествие – 17.05.2023г., ищецът е работил в „Кауфланд България“ ЕООД, като злополуката е станала при придвижването му по обичайния път от работното място до основното му място за живеене. Посочил е, че е издадено разпореждане № 33147 от 02.06.2023г. по чл.60, ал.1 от КСО, в което е прието, че се касае за трудова злополука по чл. 55, ал. 2 от КСО. Въззивният съд е приел, че имуществената отговорност по чл. 200 от КТ на работодателя е самостоятелна, като са налице съществени различия от общия гражданскоправен режим, което изключва възможността за тези вреди да се търси отговорност от работодателя алтернативно по чл. 49 от ЗЗД, включително и по аргумент от чл. 212 от КТ, съгласно която разпоредба за неуредените въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се прилага гражданският закон. Съдът е счел, че това не изключва отговорността на прекия причинител на увреждането по отношение обезщетяване на вредите, настъпили от деликта. Приел е, че отговорността на прекия причинител е гражданска и се реализира по реда на чл. 45 и следващите от ЗЗД, а в случая увреждането е причинено от водач на МПС, за който е налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“. С оглед изложените мотиви, въззивният съд е приел, че законът не изключва възможността повече от едно лице да носи отговорност за едни и същи вреди – работодателят по реда на чл. 200 от КТ, респ. застрахователят по застраховка Трудова злополука, както и прекият причинител на увреждането по реда на чл. 45 от ЗЗД, респ. застрахователят му по Гражданска отговорност на автомобилистите. Съдът е посочил, че евентуално получени суми от пострадалия от непозволено увреждане при условия на трудова злополука, или такива изплатени по задължителна застраховка „Трудова злополука“, сключена от работодателя, подлежат на приспадане от обезщетението по застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите, позовавайки се на решение № 116/3.7.17 г. по т.д. № 1921/16 г. на ВКС, І т.о., но в случая по делото не се установяват такива плащания.

Апелативен съд – Пловдив е приел във връзка с възражението за съпричиняване, че пътнотранспортното произшествие е настъпило на 17.05.2023 г., в [населено място], по ул. А. Т., южно от Т-образно кръстовище, като лекият автомобил „Опел Вектра“, управляван от Б. Г. Ч., се е движел в западната пътна лента на източното платно за движение, а пешеходецът Х. Г. С. - по алея от паркинга на магазин Кауфланд към западния тротоар на ул. “Анастасия Тошева“, и е предприел пресичане на платното за движение. Съдът е приел, че скоростта на лекия автомобил в момента на удара и преди ПТП е била около 63 км/ч., а опасната зона за спиране - 46,52 м. Възприел е, че с оглед момента на навлизане на пешеходеца на платното, водачът е имал обективната възможност да го забележи, а и техническата възможност да предотврати произшествието, ако предприеме аварийно спиране. Съдът е счел, че ако водачът е бил запазил разположението на автомобила в своята пътна лента, дори и да не предприеме намаляване на скоростта или спиране, не би настъпило ПТП и пешеходецът, който като е забелязал колата, е ускорил скоростта си, би преминал безопасно през пътната лента, в която е бил разположен лекия автомобил. С оглед горното е заключил, че причина за ПТП са единствено субективните действия на водача на лекия автомобил, който не е предприел аварийно спиране към момента, в който е възприел движещия се пешеходец, а вместо това е завъртял кормилния кръг надясно, променил е направлението на движение на управлявания от него автомобил, спрямо първоначалното си положение. Съдът е счел, че в конкретната пътна ситуация, пешеходецът е нямал техническата възможност да предотврати произшествието, а също така е нямал и възможност да предвиди действията на водача на лекия автомобил, предприел движение надясно спрямо първоначалното положение. АС - Пловдив, анализирайки задълженията на водачите и пешеходците по ЗДвП, е приел, че законодателят е дал превес на задълженията на водачите на моторни превозни средства. Счел е, че в конкретния случай, само фактът на непресичане на пешеходна пътека, не води до извод за съпричиняване, тъй като била установена единствена техническа причина за произшествието – действието на водача, което е предприел, като пешеходецът го е възприел своевременно, съобразил се е с него, увеличил е скоростта си на движение, за да го избегне, но не е могъл. С така изложените мотиви е счел, че въобще не е налице съпричиняване и е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Първият поставен от касатора въпрос във връзка с това, че процесният пътен инцидент е признат за трудова злополука и според жалбоподателя не представлява застрахователно събитие, което да може да ангажира отговорността му, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като макар да е обсъждан от въззивния съд, разрешението му не е в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно приетото в ТР № 45/19.04.1990 г. по гр.д. №33/1989 г. на ОСГК на ВС, пострадалият при условията на чл. 200 КТ работник не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. Горното касае отговорността на работодателя на увреденото лице, а не общата деликтна отговорност на трето лице, което е пряк причинител на вредите, в случая виновния водач, чиято отговорност е предмет на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС / решение № 395 по гр.д.№ 1538/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр.д. № 4161/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 116/3.7.17 г. по т.д. № 1921/16 г. на ВКС, І т.о. и мн.др./ е приел, че отговорността на работодателя е различна от търсената по делото самостоятелна отговорност - на деликвента и неговия застраховател, като всяко от задължените лица носи своята уредена специална отговорност, а ако едно от тях е заплатило част от вредите, то тези суми се приспадат от обезщетението - предмет на възмездяване от другото задължено лице. Атакуваният въззивен акт е постановен в съответствие с горецитираната практика, като апелативният съд е отчел, че няма доказателства да са заплащани във връзка с трудовата злополука суми на увредения, които да се приспаднат. Соченото от касатора определение, освен че третира различна хипотеза, е и по чл. 288 ГПК, т.е. с него не е допуснато касационно обжалване и не се дава отговор на значим правен въпрос, т.е. не съставлява практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид горното, така поставеният въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по поставените от касатора втори и трети въпрос, касаещи предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия. Същите са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда. Изпълнено е и изискването на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото по поставените въпроси е формирана последователна практика на ВКС - както с посочените от касатора актове, така и със служебно известните на състава решение №16/04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на ВКС, II т.о., решение №165/26.10.2010г. по т.д.№93/2010г. на ВКС, II т.о., решение №153/31.10.2011г. по т.д.№971/2010г. на ВКС, II т.о., решение №252/05.02.2015г. по т.д.№3320/2013г. на ВКС, I т.о., решение №66/01.06.2017г. по т.д. №650/2016г. на ВКС, I т.о. и други, съгласно които принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. Поради това настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по обуславящия въпрос, обобщен и уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС: „Относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия“, за проверка за съответствието на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС, формирана с изброените по - горе решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 520 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение