Определение № 3503 от 03.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2629/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 15683 от 07.05.2024 г., подадена от Р. Ш. Ф. и С. Й. Б. чрез адвокат К. И. от АК – П. срещу въззивно Решение № 352 от 14.03.2024 г. по в.гр.д.№ 3244/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив. Преписи от жалбата са връчени на ответниците по касация А. Л. К., П. Х. К., Ж. К. К. и Х. К. К.; постъпил е отговор от процесуалния им представител адвокат И. С. от АК – П. със становище, че не е налице основание за допускане на обжалването. Претендират разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, упражнявайки инстанционен контрол по отношение на Решение № 260119 от 17.07.2023 г. по гр.д.№ 6407/2019 г. на Районен съд – Пловдив, въззивният съд се е произнесъл по предявения от А. Л. К. и К. А. К. – починал в хода на процеса и заместен от наследниците по закон П. Х. К., Ж. К. К. и Х. К. К. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признал за установено по отношение на настоящите касатори, че ищците са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 8, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, който е идентичен с описания в титул за собственост недвижим имот - апартамент, заемащ северната реална половина на третия етаж на жилищната сграда от три етажа на посочения адрес, с площ от 61 кв.м., с изложение: север- изток- запад, състоящ се от три стаи, кухня, клозет и две антрета, заедно с избеното помещение - второто от север на юг в източната половина на същата сграда, 1/6 идеална част от тавана, 1/6 идеална част от общите части на сградата и от правото на строеж, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по наследство и давностно владение № 74 от 16.07.2018 г., том ІІІ, рег.№ 4610, н.д.№ 430/2018 г. на нотариус В. З. в частта му, с която Р. Ш. Ф. и С. Й. Б. са били признати за собственици по наследство и давностно владение на СОС № *** по КККР на [населено място]. След собствен анализ на събраните по делото доказателства и формиран извод за основателност на иска, въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК, наред с което е изложил и своите мотиви по предмета на спора. От фактическа страна е прието за установено, че имотът, предмет на спора е идентичен с описания в документите, легитимиращи насрещните страни като негови собственици. Освен него, на третия етаж от жилищната сграда се намира и апартамент, заемащ южната реална половина на етажа. Процесният апартамент е бил собственост на С. А., от която е отчужден с решение от 09.10.1948 г. на комисията по чл. 11 от Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост /отм./, утвърдено с Министерско постановление от 31.10.1948 г., съгласно което в полза на Държавата са отчуждени първия и третия етаж от къщата на [улица] [населено място], заедно с 2/3 идеални части от терена и общите части, като за така отчуждения имот е бил съставен акт за държавна собственост. С нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по наследство и давностно владение № 74 от 16.07.2018 г., том ІІІ, рег.№ 4610, н.д.№ 430/2018 г. на нотариус В. З. ответниците Р. Ш. Ф. и С. Й. Б. са признати за собственици по наследство и давностно владение на множество имоти, сред които и процесният СОС № ***. С договор за продажба на държавен жилищен имот от 14.03.1970 г. А. К. Б., Ж. Ф. Б. и Л. А. К. са закупили процесния апартамент. Със съдебна спогодба, одобрена на 03.12.1975 г. по гр.д.№ 9536/1975 г. по описа на РС – Пловдив апартаментът е поставен в дял и е станал изключителна собственост на Ж. Ф. Б.. С договор за дарение от 19.02.1992 г. (н.а. за дарение на недвижим имот № 4, т. V, дело № 1377/1992 г. на нотариус при РС – Пловдив) Ж. Ф. Б. е дарила имота на внука си А. Л. К. и на сина си К. А. К. (последният е първоначален ищец по делото; починал е на 09.10.2019 г. и е оставил за свои наследници П. Х. К., Ж. К. К. и Х. К. К.). В защита срещу предявения иск ответниците (сега касатори) са възразили, че имотът не е бил надлежно отчуждаван от наследодателя им и не е ставал собственост на Държавата, поради което и праводателите на ответниците не са придобили права върху същия от държавата. Поддържано е и възражение, че ответниците са придобили апартамента въз основа на упражнявано върху него давностно владение. Въззивният съд е приел за неоснователно първото възражение, тъй като имотът е в обхвата на обектите, намиращи се на третия етаж от сградата, посочен в решението от 09.10.1948 г. на комисията по чл. 11 от ЗОЕГПНС /отм./, в което комисията се е произнесла по отчуждаването на притежаваните от съпрузите А. Г. и С. А. имоти, декларирани от тях със съответната декларация, в която е описано кой имот чия собственост е, като в решението е посочено кои от декларираните от тях имоти се отчуждават и кои не се отчуждават, както и размерът на обезщетението в облигации, което да се заплати на С. А.. При това положение не може да се приеме, че имотът не е бил отчужден от собственика му С. А., тъй като предмет на решението са и притежаваните от нея имоти и това е посочено в същото. Като ирелевантно е преценено обстоятелството, че в съставения акт за държавна собственост и в съставеното в Отдел „Държавни имоти“ на Градски народен съвет на трудещите се - [населено място] препис-извлечение от министерско постановление № 22 от 31.10.1948 г. е посочено, че имотът е отчужден от А. И. Г., тъй като тези документи не пораждат правни последици, а правният ефект на отчуждаването е настъпил по силата на утвърденото на 31.10.1948 г. решение на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС /отм./. След надлежното отчуждаване в полза на Държавата по реда на ЗОЕГПНС /отм./, на 14.03.1970 г. апартаментът е продаден на А. К. Б., Ж. Ф. Б. и Л. А. К., а впоследствие по силата на извършената делба и договора за дарение от 19.02.1992 г. е станал собственост на ищеца А. Л. К. и на наследодателя на останалите ищци. Последното препятства възстановяване на собствеността на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, което се установява и от приложената по делото заповед от 28.07.1993 г. на заместник- кмета на [община], с която от актовите книги за държавните имоти са отписани само южния апартамент на третия етаж и едноетажната паянтова къща в двора, ведно със съответните идеални части от общите части и дворното място, находящи се на [улица] [населено място]. По възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност съдът на първо място е съобразил разясненията на ТР № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които, когато и двете страни в процеса се легитимират с нотариални актове за собственост, съставеният констативен нотариален акт, удостоверяващ правото на собственост на ответниците върху имота, не се ползва с обвързваща доказателствена сила и последните носят доказателствената тежест да установят, че са придобили по давност процесния апартамент – в случая при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е подложил на анализ показанията на разпитаните по делото свидетели: Д. Д., Х. Б., Е. Р. (майка на ищеца А. К.), както и представените писмени доказателства. Прието е, че от събраните по делото доказателства не може да бъде направен несъмнен извод, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху процесния апартамент с намерение да го държат като свой за период от десет години, което да е довело до придобиването му по давност. Несъмнено е установено, че до смъртта си през 1999 г. в апартамента е живяла Ж. Ф. Б., а след това същият не е бил постоянно обитаван от правоприемниците й. Съгласно показанията на свид. Д., апартаментът е бил заключен и в него не са можели да влязат нито С. Й. Б. и Р. Ш. Ф., нито пълномощничката им Д. Ф.. От друга страна, според показанията на свид. Р. тя или роднините й инцидентно са посещавали апартамента без никой да им пречи, като тя има ключове за всички врати, през които се минава, за да стигне до него. Посочено е, че друг извод не следва от обстоятелството, че някъде след 2000 г. ответниците, чрез пълномощника си Д. Ф., поставили метална врата на стълбището на втория етаж, през която се минавало, за да се стигне до третия етаж. От показанията на свид. Д. се установява, че причина за поставянето на вратата е това, че на горния етаж в сградата са се събирали клошари, т.е. вратата е поставена с цел опазване от посегателства на външни лица на трите апартамента на ответниците (два на втория етаж и един на третия – южния), а не с цел да се установи владение върху апартамента на третия етаж, собственост на ищците. Ето защо поставянето на посочената врата в общите части на сградата на втория етаж не е прието като начало на давностно владение върху северния апартамент на третия етаж. Отделно от това от показанията на свид. Р. е установено, че наличието на тази врата не е препятствало достъпа й до жилището, тъй като същата има ключ от всички врати и е посещавала свободно имота. При тези данни и с оглед обстоятелството, че от страна на ответниците не са били ангажирани никакви конкретни доказателства да са упражнявали владение именно върху процесния апартамент, като например да са го заключвали, посещавали, ползвали, отдавали под наем или други подобни действия, сочещи на своене, нито да са довели по някакъв начин до знанието на ищците обстоятелството, че считат имота за свой, то е прието, че те не са придобили по давност правото на собственост върху него. В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси: Въпрос 1: Настъпва ли отчуждаване с решение за отчуждаване (по ЗОЕГПНС или друг акт, предвиждащ процедура по отчуждаване на права), когато в документите по преписката имотът е отчужден от несобственик? – с довод за противоречие с ТР № 5 от 20.07.2010 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ОСС от I и II колегии на ВАС, както и с твърдение, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; Въпрос 2: Може ли да се осъществи корпус на владението чрез заключване на владяния имот заедно с всички обекти в един вход в етажна собственост? - с довод за противоречие с Решение № 200/2012 г. по гр.д.№ 199/2012 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 68/2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, I г.о., както и с твърдение, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; Поддържат също, че решението е и очевидно неправилно, тъй като и без преглед на доказателствата, тезата, че когато се затвори от владелеца целия вход, няма владение на отделните обекти, очевидно противоречи на опита, на житейската логика и на смисъла на закона. Фактическата власт преди всичко е ограничаване на всеки чужд достъп до имота в различна степен; то може да се осъществи чрез затваряне на имота, и допълнително - но не задължително - чрез ползването му активно. Когато условия за такова ползване не са налице - поради отсъствие на владелеца и/или поради технически проблеми на владяния обект, затварянето на достъпа на трети лица, от обективна страна е достатъчно да обуслови фактическа власт, т.е. корпус на владението. Въпрос 3: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и обстоятелства и може ли да премълчи в мотивите си част от тях? - с довод за противоречие с Решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 1263/2016 г. на ВКС, III г.о. и др. Въпрос 4: Длъжен ли е съдът да обсъди всестранно и с оглед съответните опитни и логични правила доказателствата? - с довод за противоречие с т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 на ВКС, ОСГК, Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Касационната инстанция не може да извежда значим въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни поставено от касатора питане. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Заедно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някоя от кумулативно изискуемите специфични предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. Въпроси №№ 3 и 4 от изложението са принципно значими при разглеждането на всяко гражданско дело. В трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и посочената от касаторите, е изяснено, че като инстанция по същество на спора, въззивният съд следва да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички относими към спора заявени от страните пред въззивния съд с въззивната жалба и отговора по нея, доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касаторите, че въззивният съд е процедирал в противоречие с тази практика. С обжалваното въззивно решение съдът е изложил собствени подробни мотиви по установяване на релевантните за спора обстоятелства и формиране на свои правни изводи по предмета на спора, съобразно и направените от въззивниците оплаквания. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като несъгласието на касаторите с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Въпрос № 1 не удовлетворява изискванията към общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Противно на предпоставеното в питането, въззивният съд не е приел, че според документите по преписката по ЗОЕГПНС (отм.) имотът е отчужден от несобственик. Решаващият извод на съда е, че одържавяването е извършено в лицето на действителния собственик С. А., поради което е произвело своя вещно-транслативен ефект. При отсъствие на общо основание за допускане на обжалването, безпредметно е да се подлага на обсъждане налице ли е или отсъства допълнителният селективен критерий както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпрос № 2 касае вида и характера на действията, които изграждат обективния признак на владението – упражняването на фактическа власт върху вещта (corpus). С Решение № 200 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 199/2012 г. състав на ВКС, II г.о. се е произнесъл по въпроси по приложението на чл. 79 ЗС в хипотеза на възстановяване правото на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, като е разяснено, че ограждането, почистването и стопанисването на имота с цел използването му според неговото предназначение и за нуждите на ползващото го лице представляват действия по упражняване на фактическа власт с намерение за своене, тъй като сочат за наличие на воля оградената част от земната повърхност да бъде отделена, опазвана и поддържана, което представлява отношение на собственик към вещ, която счита за своя. Така приетото с посоченото Решение № 200 от 13.07.2012 г. съставлява неотносима съдебна практика за настоящия случай, в който на първо място не се касае за земеделска земя, наред с което по делото е установено, че касаторите дори не са влизали в процесния апартамент, още по-малко да са го почиствали и стопанисвали с цел използване по предназначение, а поставянето на метална врата в обща част на сградата не се приравнява на действие по ограждането на част от земната повърхност. Неотносима съдебна практика се явява и Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, I г.о., с което е разяснено, че владението не е обикновено фактическо господство върху вещта; чрез него се упражнява съдържанието на вещното право на собственост – правомощието на собственика да си служи с вещта; като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта; постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. В случая обаче не е доказано касаторите изобщо да са установили фактическа власт върху апартамента, за да може да се разсъждава дали една такава власт може да бъде характеризирана като постоянна или не. Наред с отсъствието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторите не са аргументирали наличие на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са обосновали необходимост от тълкуване на конкретни правни норми или пък подлежаща на попълване празнота в закона, не сочат практика на ВКС, която следва да бъде изоставена или осъвременена, в какъвто смисъл са разясненията на понятието „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Твърдението на процесуалния представител на касаторите, че този, а и останалите поставени в изложението въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на това допълнителното основание за селекция според изложеното в т. 4 от посоченото ТР на ВКС. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК съставът на ВКС извърши преценка за вероятност да са налице нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, но данни за такива пороци не се констатират. Решението има белези на валиден съдебен акт, постановен в рамките на правораздавателната функция на съда и от надлежен състав; постановено е при липсата на отрицателни предпоставки за разглеждане на предявения иск; мотивите на въззивния съд не сочат на очевидна неправилност по смисъла на това понятие, както е изяснено в практиката на ВКС - от самия прочит на решението не се установява грубо нарушение на закона, нито прилагането му в обратен смисъл или прилагане на отменена или несъществуваща норма, няма данни и за нарушаване правилата на формалната логика, на научни или опитни правила. При този изход на спора и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78 ГПК касаторите дължат да заплатят на ответника по касация Х. К. К. разноските за защитата пред ВКС – сумата 3 200 лв. съгласно ДПЗС от 25.11.2024 г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия