Определение № 3054 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2156/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Г. М., действаща чрез адвокат С. М., срещу въззивно решение № 14 от 05.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 1566/2025 г. по описа на Апелативен съд – София.

С постановения съдебен акт въззивният съд е отменил решение № 3 от 02.01.2025 г., постановено по гр. д. № 4064/2024 г. по описа на СГС в осъдителната му част, в която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 5 000 лв. до 12 500 лв., като вместо това в така отменената част е отхвърлил предявения от Е. Г. М. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 5 000 лв. до сумата от 12 500 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 304б, ал. 1 НК, за което е оправдана с влязла в сила на 08.04.2019 г. присъда № 7 от 24.02.2017 г. постановена по НОХД № 357/2016 г. по описа на ОС – Хасково, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.04.2019 г. до датата на окончателното плащане, като неоснователен.

Въззивният съд е потвърдил решение № 3 от 02.01.2025 г., постановено по гр. д. № 4064/2024 г. по описа на СГС в останалата обжалваната част – в частта, в която е присъдена сумата от 5 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди и в частта, в която е отхвърлен предявеният от Е. Г. М. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение до пълния му предявен размер от 65 000 лева.

С касационната жалба въззивното решение се обжалва в частите му, в които предявеният иск с правно основание в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 5 000 лева като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Излагат се съображения, че обезщетението за неимуществени вреди е силно занижено; че въззивният съд, възприемайки мотивите на наказателния съд в оправдателния съдебен акт е нарушил правилото на чл. 300 от ГПК; че от мотивите на въззивния акт не се установява конкретната причина за отхвърляне на присъденото от първата инстанция обезщетение и определянето му в по-нисък размер.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, като основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, поставяйки следните конкретни въпроси:

1. Допустимо ли е гражданският съд да приеме, че дадено лице е осъществило състав на престъпление без да е налице влязъл в сила съдебен акт, с който това лице да е било признато за виновно именно за подобна престъпна деятелност? – по този въпрос се сочи като основание за допускане на касационен контрол чл. 280 ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като постановено в противоречие на Решение № 2 от 21.01.1999 г. на КС на РБългария по конст. дело № 33/1998 г., в което решение е посочено, че презумпцията за невиновност е основен принцип на правовата държава.

2. В случай, в който едно лице е признато за невиновно по повдигнато обвинение, допустимо ли е гражданският съд да приеме, че съобразно фактите лицето е виновно за друго по вид престъпление?

Сочи като основание за допускане на решението на касационно обжалване разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 180 от 05.01.2017 г. по т. д. № 3155/2015 г. на II т. о.

3. Допустимо ли е установяване на факти и обстоятелства в гражданския процес въз основа на доказателства, които са събирани в наказателното производство?

Според касатора този въпрос обуславя допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи решение № 15/16.06.2015 г. по т. д. № 2662/2015 г. на II т. о.

4. Заобикаля ли се императивната норма на чл. 300 ГПК, след като за да редуцира присъденото обезщетение, съдът е изложил мотиви, които са в разрез с диспозитива на влязлата в сила присъда/решение на ВКС по конкретното наказателно дело?

Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и сочи решение № 17 от 06.12.2018 г. по т. д. № 2394/2017 г. на I т. о. и решение № 85 от 03.08.2016 г. по т. д. № 1047/2015 г. на II т. о.

По така депозираната касационна жалба не е постъпил отговор от страна на Прокуратурата на Република България.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел, че ищцата Е. Г. М. е била привлечена като обвиняема с постановление от 25.01.2016 г. по досъдебно производство № 25/2009 г. на НСлС по пр. пр.№ 1054/2012 г. по описа на Окръжна прокуратура - Х., като са й повдигнати обвинения за две престъпления - по чл. 304б, ал. 1 и по чл. 209, ал. 1 НК; че на 25.05.2016 г. е внесен обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 357/2016 г. по описа на ОС – Хасково; че с присъда № 7 от 24.02.2017 г. съдът е признал Е. М. за невиновна по повдигнатите обвинения; по прокурорски протест било образувано ВНОХД № 199/2017 г. по описа на Апелативен съд – П.; че с присъда № 6 от 24.04.2018 г. Апелативен съд - П. е отменил изцяло оправдателната присъда като ищцата била призната за виновна и по двете повдигнати обвинения; че присъдата била обжалвана и по образуваното КНОХД № 1009/2018 г. на ВКС било постановено решение № 211 от 08.04.2019 г., влязло в сила на 08.04.2019 г., с което въззивната присъда била отменена в частта, в която ищцата била призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 304б, ал. 1 НК, а в останалата й осъдителна част присъдата е оставена в сила като изпълнението на наложеното наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата е сила.

Въззивният съд е анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели, близки на ищцата - Ш. /адвокат/ и П. /бивш прокурор/, които е кредитирал и от които е приел за установено, че ищцата имала изключителни много клиенти; че когато на ищцата са й повдигнали обвинение, това я сломило; с времето това все повече й се отразявало; колеги адвокати започнали да странят от нея, защото започнали да излизат публикации в медиите с нейна снимка, в които се обсъждали повдигнатите обвинения; когато имали събирания на адвокатската колегия в [населено място] или в [населено място] други колеги адвокати категорично отказвали да пътуват с ищцата; присъдата се отразила и на работата й, защото клиентите започнали да я избягват и тя драстично намаляла; ищцата започнала да се държи по-различно, станала сприхава, правила забележки и споделяла, че нервите й не могат да издържат заради обвиненията и присъдата на апелативния съд; обвинението се отразило негативно и върху личния й живот; имала и доста проблеми със сина си; не знаела как ще продължи да изпълнява професията си и да издържа семейството си, прекратила дългогодишната си връзка с колега; здравословното й състояние се влошило, започнала много често да ходи в [населено място] в онкологичната клиника на процедури; освободила офиса си в [населено място], защото клиентите й намалели; след като осъдителната присъда на ВКС влязла в сила, останала без работа; след влизане в сила на присъдата я отстранили от адвокатската колегия.

Въззивният съд е приел, че е доказан фактът на реално настъпил отлив от клиентелата на адв. М. именно в резултат на повдигнатото обвинение за търговия с влияние, което безспорно е станало известно в рамките на малко населено място, каквото е [населено място], като случаят бил широко огласен в медиите.

От приложената по делото медицинска документация, касаеща хронично заболяване на ищцата - хронична миелопролиферативна неоплазия с характерна генетична мутация JAK 2, с преобладаване на тромбоцитозата, САС е намерил, че това заболяване датира преди повдигане на процесното обвинение и не се намира в пряка връзка с него, поради което е приел за недоказано твърдението за влошено здравословно физическо състояние, намиращо се в причинно-следствена връзка с обвинението.

При така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка същият е достигнал до извода, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, се установява, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищцата на 25.01.2016 г., приключило на 08.04.2019 г., като наказателното производство, протекло в период от 3 години и 3 месеца, е в рамките на разумната продължителност; че считано от 25.01.2016 г. на Е. М. е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 10 000 лв.“, отменена на 24.02.2017 г.; от действията на прокуратурата на ищцата са причинени неимуществени вреди - нарушена обществена репутация като адвокат и изцяло променен начин на живот - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

На следващо място въззивният съд е отразил в решението си много подробно мотивите на състав на ВКС по повод оправдаването на ищцата за повдигнатото обвинение по чл. 304б, ал. 1 НК.

Въззивният съд е приел, че трудно могат да бъдат разграничени негативните последици от двете повдигнати спрямо ищцата обвинения, като в значителна степен те се дължат на осъждането на ищцата, тъй като е логично негативното отношение на околните да е породено основно от цялото производство, вкл. това за което е призната за виновна.

САС е приел, че когато двете наказателни производства се застъпват по време, или това, което е завършило с установяване на извършване на престъпление предхожда по време наказателното производство по обвинение, което е признато за незаконно, защото всяко едно от тях може да причини отрицателни последици (неимуществени вреди) от едно и също естество, неблагоприятните последиците за ищеца по иска по чл. 2, ал. 1 т. 3 ЗОДОВ от наказателното производство по друго престъпление, което е установено с влязъл в сила съдебен акт, не обуславят вредите от незаконно обвинение и затова не подлежат на обезщетяване и следва да бъдат разграничени от последиците, предизвикани от незаконно обвинение, които подлежат на обезщетяване.

В случая, според въззивния съд, безспорно престъплението по чл. 209 НК /измама/ е по-тежко наказуемо от това по чл. 304б ал. 1 НК /търговия с влияние/, за което ищцата е оправдана. Съдът е цитирал мотивите на наказателния съд, че поведението на подсъдимата по повод повдигнатото обвинение по чл. 304б, ал. 1 НК би могло може да се прецени като деятелност, субсумираща се под престъпния състав на измама по чл. 209, ал. 1 НК, но че такава преквалификация е невъзможна, тъй като престъплението по чл. 209, ал. 1 НК е по-тежко наказуемо от това по чл. 304б, ал. 1 НК, както и че прилагането на правилната правна оценка на поведението на подсъдимата като измама не може да бъде сторено от касационния съд по изложените съображения, като не са налице основания за връщане на делото на въззивния съд с указания за правилното приложение на закона, доколкото същият не може да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление извън хипотезата на чл. 336, ал. 1, т. 1 НК.

Стъпвайки на тези мотиви на наказателния съд, въззивният състав на САС е заключил, че ищцата именно затова е оправдана по второто и по-леко обвинение, а не защото изобщо не го е извършила.

Съдът е отбелязал, че от събраните доказателствени средства се констатира, че ищцата е станала по-затворена и некомуникативен след момента на привличането й като обвиняема, тъй като това състояние е логична последица, която може да настъпи при всяко лице, обвинено в престъпление, още повече като се отчете факта, че практикува високо квалифицирана и уважавана професия като адвокат и то в сравнително малък град като Х.; че вън от това други вреди не са доказани.

Според въззивния съд отливът на клиенти и респ. уронване на доброто име пред гилдията са причинени най-вече от обвинението за измама по чл. 209 НК, което малко или много «поглъща» това за търговия с влияние - т.е. тези вреди не се намират в пряка причинно-следствена връзка с обвинението, доколкото най-вероятно са свързани с обвинението по чл. 209 НК и в този смисъл ищцата не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

Съдът е посочил, че следва да се отчете, че във връзка с незаконно повдигнатото обвинение срещу ищцата са използвани специални разузнавателни средства чрез запис на провеждани срещи между нея и пострадалото лице /клиент/, което в известна степен нарушава личната й сфера, но по делото не се доказва тя да е търпяла значителни емоционални страдания, каквито и не се предполагат с оглед естеството на тяхното използване (при което ищцата не знае за тяхното използване) или с оглед съдържанието на събраната информация.

В обобщение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен за сумата от 5 000 лева и с оглед този свой извод частично е отменил първоинстанционното решение за разликата над 5 000 лева до присъдения размер на обезщетение от 12 500 лева.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

На първо място касационната инстанция приема, че обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Претендираната от касатора очевидна неправилност на въззивното съдебно решение не отговаря на процесуалния стандарт за достъп до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, приет в съдебната практика на ВКС, поради което соченото основание не се обосновава.

Въпросите на касатора са свързани и всички те са поставени в контекста на това кои обстоятелства са включени в обективните граници на силата на пресъдено нещо на присъдата съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК. Така обобщеният въпрос, съобразно правомощието на касационната инстанция да преформулира въпроса/въпросите на касатора с оглед постановките на ТР № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, е обусловил крайния решаващ извод на въззивния съд, който се е позовал на мотивите на наказателния съд, поради което се обосновава общата предпоставка съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация.

Соченият от касатора специален критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по този въпрос не се удостоверява. С Решение № 2 от 21.01.1999 г. на КС на РБ по конст. д. № 33/1998 г. се обявяват за противоконституционни разпоредби от Закона за администрацията (ДВ, бр. 130 от 1998 г.), поради което не може да се обоснове твърдението на касатора, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с този акт на Конституционния съд.

Що се отнася до специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както посочените от касатора съдебни решения по чл. 290 ГПК, така и служебно известните на съда (решение № 55/30.05.2009 г. по т. д. № 728/2008 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г., на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 168 от 23.10.2012 г. по т. д. № 509/2009, г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 127/29.10.2015 г. по т. д. № 1882/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 76 от 12.03.2026 г. по т. д. № 1655/2025 г. на ВКС, ТК, І т. о.) съдържат отговор на въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 300 ГПК и значението й в гражданския процес, поради което въззивното съдебно решение следва да се допусне на касационно обжалване по този въпрос, за да се провери съответствието му с правните разрешения, дадени в посочената съдебна практика.

На касатора следва да бъде указано да внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 2.56 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение