Определение № 50589 от 26.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1367/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. И. С. Т. и Р. З. Т. чрез адвокат С. Е. обжалват решение № 260103 от 09.12.2020 г. по в.т.д. № 318/2020 г. на Апелативен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 1165 от 18.12.2019 г. по т.д. № 336/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което настоящите жалбоподатели са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД, [населено място], на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 430 и сл. от ТЗ и чл. 99 от ЗЗД, следните суми: 54 278,24 шв. франка – част от общо дължима предсрочно изискуема главница в размер на 104 326,66 шв. франка по Договор за потребителски кредит № HL33096/29.01.2008 г.; 783,38 шв. франка – дължими такси, на основание чл. 4 от Договора, за периода 12.05.2015 г. – 27.02.2018 г.; 176,89 шв. франка – застраховки на обезпечението, на основание чл. 14 от Договора, за периода 19.02.2016 г. – 27.02.2018 г.; 540,19 лв. – разноски за подновяване на ипотека, на основание чл. 13, ал. 2 от Договора, за периода 13.12.2017 г. – 27.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от депозирането на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендират разноски. Позовават се на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното решение е очевидно неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.При безспорно прието от съда, че ответниците имат качеството на потребители съгл.пар.13 от ДР на ЗЗП, при непосочени в договора за потребителски кредит условия за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски, респ. липсата на отделен погасителен план към него, води ли до недействителност на договора за потребителски кредит? 2.Когато изключи писмени документи от доказателствения материал по делото, поради непредставяне на оригиналите им, но част от обективираните в документите факти, преди това са били включени в доклада на съда по чл.146 ГПК, като безспорни между страните, може ли съдът да мотивира съдебния си акт с тези писмени доказателства, респ. с приетите въз основа на копията, като безспорни факти? 3.Може ли съдът да основе решението си на изключен съгласно чл. 183 предл. второ ГПК препис от документ, който не е приобщен към доказателствата по дело по съответния процесуален ред, с определение по чл. 157 ГПК в хода на съдебното производство? 4.Налице ли е материалноправната легитимация, когато ищецът в исковата молба се позовава на договор за цесия, който впоследствие е изключен от доказателствения материал по делото? Твърдят противоречие на обжалваното въззивно решение с решение по гр.д. № 67/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение по гр.д. № 703/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение по гр.д. № 5665/2013 г. на ВКС, III гр.о.; решение по т.д. № 955/2014 г. на ВКС, II т.о. Ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението са връчен на 28.01.2021 г. Касационната жалба е от 04.03.2021 /п.к.: 01.03.2021 г./. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждане на И. С. Т. и Р. З. Т. да заплатят солидарно на банката сумата от 54 278,24 шв.фр, част от общо дължима предсрочно изискуема главница в размер на 104 326,66 шв.фр, по договор за потребителски кредит № HL33096/29.01.2008 г., 783,48 шв.фр. дължими такси на основание чл. 4 от Договора за периода 12.05.2015 г. до 27.02.2018 г., 540,19 лв разноски за подновяване на ипотека на основание чл. 13, ал. 2 от договора за периода 13.12.2017 г. - 27.02.2018 г. ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба 01.03.2018 г. до окончателното изплащане на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 430 и сл. ТЗ и чл. 99 ЗЗД, въззивният съд е приел, че са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове от банка - кредитодател спрямо кредитополучателите - солидарни длъжници, за заплащане дължима предсрочно изискуема главница по договор за кредит, банкови такси, дължими застраховки по договора и сторени от кредитора разноски по подновяване на ипотека. Претендираната главница е заявена частично във валутата на договора - швейцарски франкове. За безспорни и ненуждаещи се от доказване са приети обстоятелствата за подписване между страните на Договор за потребителски кредит № HL33096/29.01.2008г., по силата, на който между банката „Юробанк и Еф Джи България“ АД, кредитодател и от друга страна, И. С. Т. и Р. З. Т., кредитополучатели, е сключен договор за потребителски кредит, по силата, на който е предоставена сумата от 60 000 евро, в равностойността й в швейцарски франкове по курс купува на швейцарския франк към еврото на банката към деня на усвояване на кредита. Кредитополучателите са поели задължение да върнат сумата в срок от 240 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, при БЛП за жилищни кредити в шв. франкове и договорна надбавка 1,65 пункта, като към момента на сключване на договора е 4,5 %. Страните са договорили, че при просрочие на погасителни вноски и при предсрочна изискуемост, кредитополучателите дължат лихва в размер на сбора на лихвата за редовна главница по чл. 3 плюс наказателна надбавка от 10 пункта /чл.3, ал.3/. Уговорено е и задължение на кредитополучателя за заплащане на дължими такси за управление - 1.5 %, годишна такса за управление в размер на 0.3 % върху непогасената главница и административна такса в размер на 40.00 лв. /чл. 4/, а в чл.14 от договора е предвидено задължение за застраховане на обезпечението по договора, вкл., подновяване на полиците. В чл.18, ал.2 страните са уговорили условия за обявяване на предсрочна изискуемост на договора - при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски, като ищецът поддържал, че отнемане преимуществото на срока е сторено към 07.11.2017 г. Въззивният съд е намерил за установено усвояването на сумата по кредита от страна на кредитополучателите. С оглед заключението на вещото лице е посочило, че сумата е усвоена на 30.01.2008 г. по посочена банкова сметка на кредитополучателя Т., като е предоставен кредит швейцарски франкове в размер на 98 998 шв. фр., с равностойност 60 000 евро, както и комисионна за управление 1 484,97 франка, като реално бил усвоен остатък от 97 513,03 шв. фр. Сумата е превалутирана в евро с курс на равностойността от 59 100,02 евро, която е прехвърлена по посочена банкова сметка на кредитополучателя в евро. По отношение на извършените междувременно договори за цесия в полза на „Бългериън Ритейл сървисиз“ АД и обратно към „Юробанк България“ АД /съответно 2008 и 2017 г./, въззивният съд е отчел подписваните допълнителни споразумения /всички без изключение/. Възражението за недействителност на целия договор е прието за неоснователно. Прието е, че договорът съдържа неравноправни клаузи, а именно тези, които представляват договаряне на кредита във „виртуална валута“ и наложеното от това превалутиране, което се явява в ущърб на потребителя като по-слаба икономически страна – чл. 2, ал.3, ал. 5, чл. 6, чл. 20 – 22 от договора. Прието е, че е констатиран анатоцизъм, уговорен и констатиран в първоинстанционното решение, приложен с допълнителните споразумения към договора, като това обстоятелство не се отразява на действителността и изискуемостта на съдебно предявените вземания. Прието е, че клаузите не са индивидуално договорени. Относно валутата на кредита и валутния риск, въззивният съд се позовава на тълкуването на чл. 144, ал. 3 ЗЗП съответно на правата, предоставени на потребителите с директива 93/13, така както е тълкувана в трайната практика на СЕС и на ВКС. С оглед това приема, че клаузата на чл. 20, ал.1 от договора не давала защита на потребителя, тъй като упражняване на правото на превалутиране било свързано със заплащане на комисиона и било обввързано с курс купува на банката за швейцарски франкове към датата на превалутиране, който също бил едностранно определен. Така е е прието, че клаузите за прехвърляне на валутния риск върху потребителя създават значително неравновесие между правата и здаълженията по кредитния договор, неравноправни са защото не са инидивидуално уговорени, като последиците от сключване на договора в чуждестранна валута, са свързани изцяло с прехвърляне на валутния риск върху потребителя, а банката не е информирала кредитополучателите за естеството на икономическите последици на поетото задължение, като същевременно евентуалното неблагоприятно обезценяване на валутата шв. франк би могло да бъде компенсирано от банката чрез едностранно променяне на договорни лихви. Така е достигнал до изовда, че чл. 22 и чл. 6, ал. 2 от договора са нищожни, поради това неприложими. Въззивният съд е приел също така, че промяната на лихвения процент от банката не съответства на общите норми на ЗЗД и ЗЗП и следва между страните да се приложи първоначално уговорения лихвен процент. Въззивният съд, въз основа на изслушаното пред тази инстанция заключение на вещото лице от съдебно-счетоводната експертиза, като се отчетат първоначалните уговорки между страните в договора, сключване на договора на стойност 60 000 евро и тяхната равностойност в швейцарски франкове при курс купува на банката 1,6499 лв за 1 шв.фр, както и извършените плащания, чиято равностойност е определена в швейцарски франкове по курса на швейцарския франк към еврото, към момента на сключване на договора за потребителски кредит и е преценил плащанията, направени в евро, щатски долари и лева, преизчислени в швейцарски франкове по курса към сключване на договора и при спазване уговореното в договора и при приложение на чл. 76 от ЗЗД, е приел, че при първоначално дължима сума от 98 998 швейцарски франка, погасената главница е 12 593,42 шф. франка, погасените лихви, при първоначално уговорен лихвен процент са на стойност 39 149,47 шв. франка, съответно остатъчна непогасена главница е общо 87 042,58 шв. фр. Прието е, че с оглед заключението на вещото лице погасена е 50 вноска за главница и частично 51 вноска с падеж 30.04.2012 г. След последното погашение 14.04.2015 г. бил налице непогасен остатък от 87 042,58 шв. фр., падежирала и непадежирала главница. Било налице задължение за главница в по-висок размер от претендирания. Приема, че са били налице обективни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като това не е извършено с връчване на съобщение от съдия- изпълнител, а едва с препис от исковата молба по реда на чл. 47 от ГПК на 03.10.2018 г., когато са били налице предвидените условия на договора – да има неизпълнение на задълженията на кредитополучателите да внесат повече от 3 непогасени вноски. По отношение на дължимата годишна такса управление по чл. 4 от договора, допълнителното заключение посочва като дължима сума, съобразно първоначално договореното и отнесените по кредита погасявания, сумата в колона 15 от приложение №1 към експертизата, в размер на 783.38 шв.франка. Въззивният съд е възприел за адекватен този размер на таксата с оглед на изложените по-горе мотиви за недействителност на клаузи от договора. Поради изложеното, за разликата над 783.38 франка до претендираните 1004.55 шв.франка, въззивният съд е приел, че искът се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. В тази част, поради различните правни изводи, въз основа на събраното ново доказателство, е прието, че решението на първата инстанция следва да бъде частично отменено. По отношение цедиране на вземанията от банката към „Бългериън Ритейл сървисиз“ АД и обратно към „Юробанк България“ АД въззивният съд е приел, че с оглед доклада по делото това обстоятелство било безспорно. Въззивният съд е ценил и допълнителни споразумения заедно с погасителни планове, доколкото документите били заверени и на основание чл. 32 от ЗА следвало да се ценят като официално заверени преписи. Приел е, че е легитимирана банката да получи сумите, дори на основание първоначално сключения договор. В обобщение е прието дължимостта на посочената главница, като част от цяло вземане, както и на дължими такси и застраховки. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК, при спазване предпоставките, предвидени в тази норма. Служебно може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, ако се установят основанията, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. В случая, при извършената служебна проверка, не се установяват сочените основания. Извън така посочените основания за служебно допускане касационно обжалване, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. В случая касаторите са посочили, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. С оглед постановения диспозитив, изцяло потвърждаващ осъдителното първоинстанционно съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че решението е очевидно неправилно. С оглед достигнатите изводи за нищожност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 -22 от договора за потребителски кредит, въззивният съд е приел, че не следва да се прилагат тези уговорки между страните. Но едновременно с това е прието, че действието на договора се запазва и е настъпила изискуемост изцяло на задължението за връщане на отпуснатите в кредит суми, като е постановено осъждането на кредитополучателите да върнат посочените суми в швейцарски франкове. Решението е очевидно неправилно, като са нарушени правилата на формалната логика в изграждане на правните изводи за изискуемост на задължението за връщане на посочените суми в швейцарски франкове. Въззивният съд действително е приел, че договорът за потребителски банков кредит, сключен между страните, може да запази своето правно действие, като останат неприложени поради тяхната нищожност посочените клаузи на чл. 2, ал. 3, ал. 5, чл. 6, чл. 20-22 от договора. Но едновременно с така установената нищожност и осигурена защита на потребителите, приема, че се дължи връщане на кредита изцяло в швейцарски франкове, валутата, в която е договорено отпускането на кредита. Въззивният съд е изложил мотиви, че кредитополчуателите са потребители по смисъла на § 13 от ДР на ЗПК, но не е направил анализ, коя част от договора запазва своето действие, какви са правата и задълженията на страните, които следват от действието на уговорките, за които не е прието, че са нищожни. При направен извод, че са неравноправни и като такива неприложими клаузите, които възлагат валутен риск върху потребителя, е посочил, че сумата е изискуема изцяло в швейцарски франкове. Липсва анализ за приложимостта на действащите между страните уговорки, запазващи съществените елементи на наименования договор за потребителски кредит, относно постигнатото съгласие за отпускане на кредита, при уговорена цел и условия, срок на задължението за връщане на сумата в швейцарски франкове. Едновременно с посочената защита на кредитополучателите като потребители, не е посочено с оглед съществуващия договор, произтичащите от него права и задължения, какви са правните последици и как се осигурява защитата им срещу неблагоприятни икономически последици, каквато би била вреда от валутни разлики. Непоследователен на посочената защита на потребителите, която въззивният съд е изложил, че съществува, е изводът, че дължат връщането на сумите, получени на основание договора за потребителски кредит, в швейцарски франкове. Следва да има логична последователност между приетите за неприложени клаузи от договора и съответно тези клаузи, които запазват своето действие с оглед постигнатото съгласие между страните. С оглед именно защитата на потребителя, въззивният съд е непоследователен в мотивите си, че сумата се дължи в швейцарски франкове изцяло без да сочи друг начин на погасяване. Тази констатация налага извод, че мотивите на въззивния съд са противоречиви. Нарушението на правилата на формалната логика се установява от самото обжалвано решение и дава основание да се приеме, че решението е очевидно неправилно. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от ГПК, на касаторите следва да се даде възможност да внесат дължимата държавна такса от 1840 лв по сметка на ВКС. Следва да се отбележи, че касаторите в качеството им на въззивни жалбоподатели, са били освободени от задължение за внасяне на държавна такса само за подадената от тях въззивна жалба, а не изцяло от дължимите такси за цялото производство по делото. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение