Определение № 358 от 07.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 509/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д. – лично и като законен представител на ЕТ „Снемо Марс-М. Д.“ и „Дим Д. Консултинг - Хаус“, подадена чрез адв. Б. Х., срещу въззивно решение № 11996 от 16.09.2020 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 6112/2019г. С това решение е потвърдено решение 03.01.2019г, постановено по гр.д. № 1919/2016г. на Софийски градски съд, 1-18 състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от М. Д. Д., ЕТ „Снемо Марс-М. Д.“ и „Дим Д. Консултинг - Хаус“ против В. Л. искове с правно основание чл.45 ЗЗД, имащи за предмет компенсиране на вреди – неимуществени за първия ищец, търпени вследствие на сторените от ответника обидни квалификации на 25.09.2007г, уронили престижа и достойнството му, определени в размер на 150 000лв, и за имуществени вреди на вторите двама ищци, изразяващи се в пропуснати ползи от намаляване броя на клиентите в кантората на ЧСИ М.Г., настъпили вследствие на същите обидни квалификации към първия ищец като техен представител в размери по 21 500лв при цялостна искова претенция от по 50 000лв, и в тежест на ищците са присъдени деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи основанието по чл.280 ал.1, т.2 ГПК, тъй като според него „решението е постановено в нарушение на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК в нарушение и на Съда на ЕС“. Сочи в тази връзка, че решението е постановено от незаконен състав, поради безспорния факт, че съдиите състава са се отвеждали по десетки, дори стотици негови дела, а сега не са се отвели и са разгледали делото. Според касатора по този начин е нарушено европейското право и практиката на Съда на Европейския съюз. Н следващо място в изложението се поддържа основанието по чл.280 т.1 и т.3 от ГПК. Според касатора са налице тези основания за допускане на касационното обжалване, защото съдът не е дал вяра на показанията на двамата свидетели, които са очевидци, с мотиви, че те са заинтересовани, не е обсъдил всички доказателства и установени в процеса факти, не е изложил мотиви, не е съобразил и това, че ответницата не е доказала факти, които изключват вината й. Развива подробни съображения за неправилен анализ на доказателствата и формирани следствие на това неправилни решаващи изводи по спора, както и, че от анализа на доказателствата следват противоположни на приетите от съда такива. Ответната страна В. Л., в представен писмен отговор чрез адв. А. Танков, взема становище за липса на основания за допускане на обжалването, както и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените разноски в настоящата инстанция в размер 800лв. Касационната жалба е редовна и допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Производството пред първата инстанция е било образувано по обективно и субективно съединени искове от М. Д. - лично и като представител на ЕТ „Снемо Марс-М. Д.“ и „Дим Д. Консултинг - Хаус“ против В. Л. в качеството на ЧСИ с правно основание чл. 45 от Закона за задълженията и договорите. В исковата молба са релевирани твърдения, че на 25.09.2007 г. ответницата В. Л. в качеството на частен съдебен изпълнител е изразила обиди, лъжи и клевети, преписвайки на първия от ищците - М.Д., престъпление пред трети лица - клиенти, взискатели по изпълнителни дела и техни адвокати. Пред тях било заявено, че „М. Д. е мошеник и измамник“, „живее заедно с М. Г. и я пребива от бой“, „М. Г. била уволнена като съдия“; че тези изказвания били направени пред Е. Б., неговия адвокат К. Я. и други лица в кантората; че тези твърдения станали повод Е. Б. - взискател по изпълнително дело № 0041/2007г., да го прехвърли при ЧСИ М. Г., и че казаното от ответницата пред много хора представлявало обида, клевета и приписване на престъпление, в резултат на което настъпили вреди - неимуществени за първия ищец М.Д., чиято репутация и добро име били злепоставени, и имуществени под формата на пропуснати ползи, тъй като намалели клиентите в кантората на ЧСИ М.Г. и това се отразило на техните приходи с около 20 - 30 %. Въз основа на изложените факти и обстоятелства е заявено искане за осъждането на ответницата да заплати на М.Д. сума в размер на 150 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, както и в полза на всеки от останалите двама ищци обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи вследствие на същите обидни квалификации към първия ищец като техен представител в размери по 21 500лв. при цялостна искова претенция от по 50 000лв. Ответницата В.Л. чрез процесуален представител е оспорила по основание и размер предявените искове. Първата инстанция е отхвърлила исковете като неоснователни. С решението си въззивният съд, след като e обсъдил както доказателствата, събрани от първата инстанция, така и доказателствата, събрани в хода на въззивното производство, е обосновал извод, че не е установено по несъмнен начин противоправно деяние, извършено от ответницата, в пряка причинно-следствена връзка с което да са произтекли вреди за ищците. Изрично е посочил, че фактическият състав на чл.45 и сл.ЗЗД изисква на първо място да се установи противоправно действие или бездействие, което да нарушава общото правило по чл.45 ЗЗД да не се вреди другиму; че от събраните пред първата инстанция гласни доказателства действително се установява наличието на възникнал спор между ЧСИ Л. и св.Г. по повод искането за прехвърляне на образувано пред нея изпълнително дело на друг съдебен изпълнител- М.Г. и образувани по този повод преписки; че не се установява при създалата се конфликтна ситуация ответницата Л. в качеството си на съдебен изпълнител да е изрекла твърдените в исковата молба неверни факти и обидни квалификации, злепоставящи личността и доброто име на ищеца М.Д. при това пред неограничен кръг лица - служители в кантората, адвокати и страни по изпълнителни дела; че в тази връзка не следва да се кредитират като достоверни показанията на св.Г. и св.Г., тъй като от една страна се опровергават от показанията на другите двама свидетели, а от друга са налице обстоятелства, поставящи под съмнение тяхната обективност. В подкрепа на този извод е посочил, че ищецът Д. е партньор и сътрудник на св.Г., а св.Г. освен взискател по въпросното изпълнително дело е бил и длъжник по друго дело пред ЧСИ Л., по повод на което са образувани прокурорски преписки и са възникнали конфликтни отношения според показанията на св. К. - негов пълномощник към онзи момент. Съдът е посочил също, че в тежест на ищците е при условията на главно доказване да установят по безспорен и категоричен начин, че ответницата В.Л. в качеството на съдебен изпълнител публично е изразила посочените обидни по характер квалификации и неверни твърдения, отнасящи се до личността на първия ищец, които принципно са от естество да засегнат репутацията и доброто му име, и че тези действия /ако са установени за извършени/ са в пряка причинна връзка с твърдените за настъпили имуществени вреди /пропуснати ползи/ за М.Д. в качеството на едноличен търговец и за представляваното от него търговско дружество. Съдът е обосновал извод, че не се установява по безспорен и категоричен начин противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в обидни квалификации и неверни твърдения за личността на М.Д., за да бъдат източник на неимуществени вреди - морални страдания от засягане на доброто му име и репутация, а от друга страна за личността и професионалната компетентност на М.Г., които да са в причинна връзка с настъпилите имуществени вреди - отлив на клиентела заради злепоставяне от ответницата и намаляване на приходите на кантората на М.Г., съответно на ищците, на които са възложени деловодни дейности срещу възнаграждение като процент от печалбата. Счел е, че тези изводи не се променят от събраните пред въззивната инстанция писмени доказателства, установяващи единствено наличието на облигационни правоотношения между ЧСИ Г. и ищците, представлявани от М.Д., нито от обясненията на ответницата В.Л. по реда на чл.114 ГПК /отм./, които биха имали доказателствена стойност, ако с тях се признават неизгодни за нея като страна в процеса обстоятелства. Посочил, че последната отрича да е правила каквито и да било изказвания относно личностните качества и взаимоотношения между М.Д. и М.Г. и тези твърдения представляват защитна позиция в процеса, която не се опровергава от доказателствата по делото; че признаването на факта за образувано пред нея изпълнително дело с взискател св.Г. сам по себе си също не би могъл да доведе до обратен извод, след като не са ангажирани безспорни и категорични доказателства при създалата се между тях конфликтна ситуация ответницата да е изразила публично твърдените обидни квалификации и злепоставящи твърдения към М.Д. или М.Г., за да бъдат източник на неимуществени вреди за първия ищец и на имуществени за търговското дружество. Съдът е посочил и това, че след като не се установява една от материалните предпоставки за възникване на деликтната отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД /противоправно поведение/ безпредметно се явява обсъждането на останалите елементи от фактическия състав. При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. В изложението липсва формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, липсва и обосновка на поддържаните допълнителни основания – касаторите не се позовават на конкретни актове на ВКС или на СЕС, не обосновават в какво конкретно се състои твърдяното противоречие, не излагат и доводи защо считат, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторите дори не са направили и опит за формулиране на въпрос, а с доводи за неправилност и необоснованост на решението се стремят да обосноват наличие на противоречие в правните разрешения на съда. Тези доводи обаче са по естеството си касационни основания, ирелевантни са за производството по чл.288 ГПК и подлежат на преценка във втория стадий на касационното производство, в случай, че бъде допуснато касационното обжалване. С тях не се обосновава наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 и т.2 ГПК. Независимо от гореизложеното, следва да се посочи,че нарушаването на забраната в разглеждането на делото и постановяването на съдебното решение да участва съдия, за когото са налице основания по чл.22 от ГПК, не обуславя извод нито за нищожност, нито за недопустимост на съдебния акт. Такова решение би било само неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Същевременно наличието на основание за отвод по едно дело, не е основание за отвод и по друго дело с участието на същата страна. Предходните отводи не могат да са основание за отвод, тъй като са постановени съобразно определени обстоятелства, които са различни от обстоятелствата, относими за преценката към настоящия момент и дело. В този смисъл е и практиката на СЕС. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна своевременно претендираните и надлежно удостоверени по делото такива в размер 800лв. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,