Определение № 405 от 14.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 50007/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол срещу Решение № 236/ 31.07 .2015 г. по в.т.д.№ 385/15 г. на Варненския апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с Решение № 248/ 01.10.2015 г. и изменено в частта за разноските с Определение № 694/ 21.10.2015 г. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 32/ 18.02.2015 г. по т.д.№ 382/11 г. на Добричкия окръжен съд в частта, с която ответникът [фирма] /в ликвидация/- [населено място] е осъден да заплати на А. сумите: 19 417,70 щатски долара неустойка за забава в размер на 0,06% дневно върху сумата 41 437,70 щатски долара- неплатена пета годишна разсрочена вноска от продажната цена по договор от 23.12.1998 г. за приватизационна продажба на 265 156 бр. поименни акции, представляващи 80% от капитала на [фирма]- [населено място], която неустойка е дължима за периода 21.11.2008 г.- 10.01.2011 г.; 18 983,26 щатски долара неустойка за забава в размер на 0,06% дневно върху сумата 40 510,60 щатски долара- неплатена шеста годишна разсрочена вноска от продажната цена по посочения договор за приватизационна продажба, която неустойка е дължима за периода 21.11.2008 г.- 10.01.2011 г.; 19 497,14 щатски долара неустойка за забава в размер на 0,06% дневно върху сумата 41 607,23 щатски долара- неплатена седма годишна разсрочена вноска от продажната цена по посочения договор за приватизационна продажба, която неустойка е дължима за периода 21.11.2008 г.- 10.01.2011 г., вместо което е постановено отхвърляне на предявените от А. искове за заплащане на претендираните суми; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която претенциите са отхвърлени за разликата до пълните претендирани размери, както и е отхвърлен иска за сумата 16 680,59 щатски долара, представляваща мораторна неустойка за забавено плащане на деветата вноска от продажната цена в размер на 41 623,42 щатски долара за периода 24.12.2008 г.- 10.01.2011 г. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост, евентуално- неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и решаване на спора по същество чрез уважаване на предявените от А. искове по чл.92 ЗЗД със законните последици. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е посочено, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по следния обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е решаващият съд да се произнесе по въпроси, които не са включени в предмета на делото, които същевременно са предмет на друго висящо дело, като поддържа, че произнасянето на касационната инстанция по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото като основание за допускане на касацията съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Уточнен и конкретизиран съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и с оглед мотивите, въз основа на които въззивният съд е постановил решението си, въпросът по същество е свързан с преценката за допустимостта на въззивно решение, постановено при наличието на основание за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, а именно наличие на друго висящо дело с обуславящо за спорния предмет значение. Ответникът по касационната жалба- [фирма] /в ликвидация/- [населено място] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационната обжалване да не бъде допускано поради липсата на предвидените за това предпоставки в чл.280, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: За да формира извода си за неоснователност на предявените от А. искове за присъждане на неустойки за забавено плащане на част от продажната цена по сключения между страните договор за приватизационна продажба, въззивният съд е приел, че вземането на ищеца относно дължимите суми за части от продажната цена е погасено по давност в периода 2012 г.- 2014 г., тъй като в рамките на образуваните за принудителното им събиране изпълнителни производства взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години и производствата са прекратени на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. На това основание и с оглед правилото на чл.119 ЗЗД е направен извода за погасяване на аксесорните вземания за неустойки, произтичащи от погасеното по давност вземане за петата, шестата, седмата, осмата и деветата разсрочени вноски от цената по договора. В касационната жалба са обективирани оплаквания за недопустимост на така постановеното въззивно решение, като се поддържа, че В. се е произнесъл по непредявен иск, доколкото въпросът за дължимостта на продажната цена, чието неплащане от ответника е основание да се предявят исковете за мораторна неустойка, е извън предмета на делото. Заедно с това е посочено, че досежно дължимостта на петата, шестата и седмата вноски от продажната цена по процесния договор за приватизационна продажба през 2015 г. е бил предявен иск от [фирма] /в ликвидация/ срещу А., а за деветата просрочена вноска ищецът през 2013 г. е подал заявление по чл.417 ГПК пред Добричкия районен съд, а впоследствие- и иск за установяване на вземането по чл.422 ГПК поради подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение на длъжника срещу заповедта. Настоящата касационна инстанция намира, че при тези данни е налице хипотезата на вероятна недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационното обжалване съобразно задължителните указания, обективирани в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, само по отношение на част от въззивното решение. Въпросът, по който се е произнесъл В., и с оглед на който е формирал решаващата си воля за неоснователност на предявените искове, поначало не е извън спорния предмет, доколкото отговорът на ответника по чл.367, ал.1 ТЗ изрично обективира възражение по чл.119 ЗЗД за погасяване по давност на претендираните вземания за мораторна неустойка поради изтичане на предвидената в чл.110 ЗЗД петгодишна давност по отношение на главното вземане за продажната цена по процесния договор за приватизационна продажба. От друга страна, по смисъла на чл.119 ЗЗД дължимостта на вземането за неустойка е обусловена от дължимостта на главното вземане. В този смисъл наличието на висящ процес, който има за предмет съществуването или несъществуването на последното, би имало преюдициално значение по отношение на производството по предявените искове за мораторни неустойки като основание за спиране на същото съгласно чл.229, ал.1, т.4 ГПК. До приключване на съдебното дирене пред въззивния съд обаче никоя от страните не е релевирала твърдение за наличие на висящо дело с предмет дължимостта на петата, шестата и седмата вноски от продажната цена по процесния договор за приватизационна продажба /такова твърдение има едва в касационната жалба/, поради което и за въззивната инстанция не е имало задължение да постанови спиране на производството, а следователно и не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение в тази му част съобразно указанията на т.8 от ТР № 1/ 17.07.2001 г. по т.д.№ 1/ 2001 г. на ОСГК. Единствените доказателства по делото за образувано обуславящо производство е представеното пред първата инстанция копие от изпратено по пощата заявление по чл.417 ГПК до Добричкия районен съд за осъждане на ответника да заплати деветата вноска от продажната цена по договора в размер на 41 623,42 щатски долара, както и представено пред въззивната инстанция копие от издаден на 06.12.2013 г. изпълнителен лист за тази сума по ч.гр.д.№ 5108/2013 г. на Д.. Следователно, основание за спиране на производството е било налице само в частта му досежно предявения иск за сумата 16 680,59 щатски долара, представляваща мораторна неустойка за забавено плащане на деветата вноска от продажната цена в размер на 41 623,42 щатски долара за периода 24.12.2008 г.- 10.01.2011 г. По изложените съображения следва да се приеме, че по отношение на обжалваното въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на този иск, е налице вероятна недопустимост като основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на останалите му части такова основание липсва, доколкото пред въззивния съд не са били ангажирани доказателства за наличие на висящо дело с обуславящо изхода на спора значение по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. В случай, че такова дело е било образувано след приключване на съдебното дирене пред въззивния съд, постановеното по него решение би могло единствено да служи като основание за отмяна на влязлото в сила решение по чл.303, ал.1, т.1 ГПК /т.8 от ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК/. Предвид изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд в частта му, обективираща произнасяне по иск за сумата 16 680,59 щатски долара, представляваща мораторна неустойка за забавено плащане на деветата вноска от продажната цена в размер на 41 623,42 щатски долара за периода 24.12.2008 г.- 10.01.2011 г., следва да се допусне предвид вероятността същото да е недопустимо, като на касатора се укаже необходимостта от представяне на доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 542,96 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/. По отношение на останалата част от въззивното решение предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не са налице. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение