Определение № 377 от 06.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1938/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Аркус“ АД, [населено място], чрез адвокат Е. Л.-Т., срещу определение № 398 от 14.06.2024 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.ч.т.д. № 340 по описа на съда за 2024 г. С атакуваното определение е потвърдено протоколно определение от 15.03.2024 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 675 по описа на съда за 2021 г., с което частично е върната исковата молба и е прекратено производството по делото в частта му по следните искове: главен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД във вр. с чл. 44 ЗЗД, чл. 103 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД за установяване на нищожност на извършено от синдика на „КТБ“ АД /н./ прихващане на претендирани вземания на банката в несъстоятелност към жалбоподателя „Аркус“ АД по договор за гаранционна сделка от 18.02.2003 г. в общ размер на 1024165.20 щатски долара с левова равностойност 1649581.92 лв., срещу задължение към „Аркус“ АД по втора частична сметка за разпределение в размер на 506763.92 лв., както и иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 103 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД за установяване, че прихващането е неоснователно поради липса на материалноправните предпоставки за извършването му /активно вземане, с което да се прихване и насрещност на прихванатите вземанията/, и не е породило правни последици. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му. Твърди се, че в случая е налице неправилно тълкуване на чл. 637, ал. 6 ТЗ във вр. с чл. 612, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 2 ЗБН. Излагат се аргументи и за погрешно прилагане на чл. 637, ал. 6 ТЗ, за да се обоснове недопустимост на предявените искове. Сочи се и нарушение на процесуалния закон, а именно - на чл. 124, ал. 1 ГПК. В допълнение се твърди, че обжалваното определение е неправилно поради необоснованост - според жалбоподателя неправилно съдът е посочил, че единственият възможен иск в случая е иск относно вземането му. Жалбоподателят се аргументира с факта, че правният спор в случая е относно действието и погасителния ефект на прихващането, а не относно вземането му по сметка за разпределение, с оглед на което в случая е предявен иск относно прихващането, а не относно вземането. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Формулират се следните въпроси, които според жалбоподателя са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда: 1/ „Има ли кредитор с прието вземане в производството по банкова несъстоятелност, включено в сметка за разпределение, правен интерес да предяви отрицателен установителен иск по общия ред срещу банка в несъстоятелност, за да установи нищожността на противопоставено му във фазата на разпределение на осребреното имущество възражение за прихващане?“ 2/ „При твърдения за извършено от несъстоятелната банка/ нейния синдик във фазата на разпределение на осребреното имущество прихващане, с вземане на кредитор по влязла в сила сметка за разпределение, в нарушение на императивни правни норми по ЗБН - допустимо ли е кредиторът - адресат на изявлението за прихващане, да предяви иск за нищожност на общото основание по чл. 26 от ЗЗД или този кредитор може да води само специалния иск за нищожност по чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗБН?“ 3/ „Кредитор с признато вземане в производство по банкова несъстоятелност, включено в сметка за разпределение, който не е получил разпределената му сума, поради извършено от синдика/ несъстоятелната банка прихващане, има ли защитим правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо, че това изявление не е породило присъщите му правни последици, респ. не е погасило вземането на кредитора по сметката за разпределение?“ 4/ „Разпоредбата на чл. 637, ал. 6 от ЗБН прилага ли се в производството по банкова несъстоятелност и ако да - тази разпоредба въвежда ли законова забрана за кредитори на несъстоятелността, чиято правна сфера е засегната от сделки на несъстоятелната банка, извършени във фазата на осребряване на имуществото и с предмет разпределени суми по сметка за разпределение, да предявят в съда иск за установяване, че съответната сделка е нищожна на общите основания по чл. 26 от ЗЗД?“ 5/ „Кредитор в производството по банкова несъстоятелност с разпределено вземане по влязла в сила сметка за разпределение има ли правен интерес да предяви иск за отричане валидността на извършено от несъстоятелната банка прихващане във фазата по разпределение на осребреното имущество, с който иск да иска от съда отричане със сила на пресъдено нещо на валидността на едностранното изявление за прихващане? Допустим ли е такъв иск?“ 6/ „Кредитор в производството по банкова несъстоятелност с разпределено вземане по влязла в сила сметка за разпределение има ли правен интерес да предяви иск за отричане погасителния ефект на извършеното от несъстоятелната банка прихващане във фазата на разпределение на осребреното имущество, с който иск да иска от съда отричане със сила на пресъдено нещо погасителния ефект на едностранното изявление за прихващане, поради липса на материалноправните предпоставки за проявяването му /т.нар. неоснователност на прихващането/? Допустим ли е такъв иск?“ 7/ „Допустим ли е иск за установяване, че изявление за прихващане по смисъла на чл. 104 от ЗЗД, което представлява едностранна сделка съгласно чл. 44 от ЗЗД, е неоснователно (няма погасителен ефект) или при отправено изявление за прихващане и правен спор относно последиците му може да се води само иск за установяване съществуване/несъществуване на всяко от вземанията, предмет на прихващането?“ По така поставените процесуалноправни въпроси - от № 1 до № 7, се посочва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие със следните съдебни актове на ВКС: решение № 99 от 10.07.2024 г. по т.д. № 2648/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 92 от 22.08.2013 г. по т.д. № 1107/2011 г. на ВКС, II т.о., ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 603/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 256 от 11.06.2012 г. по гр.д. № 1154/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 352 от 14.10.2011 г. по гр.д. № 1301/2010 г. на ВКС, I г.о., определение № 1 от 04.2013 г. по ч.т.д. № 728/2012 г. на ВКС, II т.о. 8/ „При отправено извънсъдебно прихващане допустим ли е самостоятелен иск за установяване неоснователност на прихващането (липса на погасителен ефект на отправено изявление за прихващане)?“ 9/ „Кредитор в производството по банкова несъстоятелност с разпределено вземане по влязла в сила и подлежаща на изпълнение от синдика сметка за разпределение съгл. чл. 99, ал. 2 от ЗБН има ли право на иск за установяване на несъществуването на право за прихващане на дължимата му по сметката сума спрямо синдика и несъстоятелния длъжник?“ 10/ „Кредитор с разпределена сума по влязла в сила сметка за разпределение съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗБН има ли правен интерес да предяви иск за установяване липсата на правни последици на отправено от банката длъжник, чрез представляващия я синдик, след одобряване на сметката изявление за прихващане по смисъла на чл. 103 и сл. ЗЗД, на което синдикът се позовава като основание за погасяване на вземането на кредитора по сметката и отказва да я изпълни?“ 11/ „Когато едно лице дължи плащане по определено вземане с качеството на безспорност, но отказва да плати, поради твърдения за прихващане на вземането, налице ли е правен интерес от предявяване на иск за установяване несъществуването на погасително действие на прихващането спрямо вземането?“ Твърди се, че въпроси №№ 8 - 11 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по цитираните правни норми няма съдебна практика на ВКС и при липсата на такава по-долустоящите съдилища тълкуват и прилагат погрешно закона не в действителния му смисъл, с което лишават кредиторите с разпределени вземания в производство по банкова несъстоятелност от право на иск за защита на нарушените си права и толерират заобикалянето на закона от страна на синдика. В писмен отговор насрещната страна „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, [населено място], чрез адвокат В. В., оспорва наличието на основания за допускането на касационен контрол по подадената частна касационна жалба, както и основателността й. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран /исковата молба и уточнителна молба на л. 81 и сл. от първоинстанционното дело/, с предявени срещу „КТБ“ АД /н./ и срещу синдиците на същата банка в несъстоятелност, главен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД във вр. с чл. 44, чл.103 и чл.104 ЗЗД - за прогласяване на прихващането за нищожно, поради противоречие със закона и заобикаляне на закона /правно-технически това са два иска, но са описани от ищеца и в прекратителното определение на СГС като един иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/, и три евентуални иска, както следва: първи евентуален иск - прихващането да бъде прогласено за нищожно по отношение кредиторите на несъстоятелността на специалното основание по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН; втори евентуален иск - прихващането да бъде прогласено за нищожно по отношение кредиторите на несъстоятелността на специалното основание по чл. 22, ал. 2, т. 1 ЗБН; трети евентуален иск - по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 103 и 104 ЗЗД - да бъде установено със сила на пресъдено нещо, че прихващането е неоснователно, поради което не е годно да породи правни последици (поради липса на предпоставката „насрещност“ на вземанията и на предпоставката „съществуване на активно вземане“). С определение от 31.05.2022 г. и определение от 12.12.2022 г. на Софийски градски съд е била върната исковата молба в частта й, с която са предявени следните искове: исковете за нищожност по специалния закон - иск по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН и иск по чл. 22, ал. 2, т. 1 ЗБН, както и всички искове, които са били предявени срещу синдиците на банката, като орган на несъстоятелността, като тези прекратителни определения са били потвърдени от Софийски апелативен съд с определение № 315/17.05.2023 г. по ч.т.д. № 124/2023 г. по описа на съда. Впоследствие, потвърдителното определение на Софийски апелативен съд е било отменено с определение № 254 от 06.02.2024 г. по ч.т.д. № 1351/2023 г. на ВКС, ТК, Първо търговско отделение в частта, с която е бил приет за недопустим искът по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН (относно нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на направеното след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност не по установения ред или в нарушение на изискванията на този закон изпълнение на задължение на банката, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност), и делото е върнато на първоинстанционния съд, за разглеждане на този и останалите обективно съединени искове, по отношение на които първоинстанционният съд не е прекратил производството. С горепосоченото определение съставът на ВКС е потвърдил определението на Софийски апелативен съд, респ. тези на Софийски градски съд в частите им, с които са върнати като недопустими искът с правно основание по чл. 22, ал. 2, т. 1 ЗБН, както и всички искове, насочени срещу синдиците, като орган на несъстоятелността. След връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по висящите искове - приетият за допустим иск за нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН, исковете за абсолютна нищожност по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД, и установителния иск за неоснователност на прихващането (установяване липсата на погасителен ефект – че прихващането не е породило правни последици), в първото по делото открито съдебно заседание на 15.03.2024 г. Софийски градски съд е приел, че от всички предявени искове допустим е само специалният иск по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН, връщайки предявените срещу „КТБ“ АД /н./ искове за абсолютна нищожност по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД /описани като един иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД/, и иска за неоснователност на прихващането - установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД. Софийски градски съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на установителни искове за абсолютна нищожност по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26 ЗЗД и този за неоснователност на прихващането, след като разполага със специалния иск по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН. Изтъкнал е, че с оглед твърденията в исковата молба относно момента на възникване на задължението, момента на неговото изпълнение и характера на извършеното погашение, осъществено не по установения ред, за ищеца е налице правен интерес единствено от водене на посочения специален иск по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН, предоставен на кредиторите на несъстоятелната банка. Направил е извода, че с оглед на последния евентуално заявен иск, установителен иск за факти е допустим само в нормативно предвидените случаи, поради което предмет на иска не може да бъде установяването дали прихващането е неоснователно /не е породило погасителен ефект/, като този иск е недопустим. Първоинстанционният съд се е позовал също така на разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ, приложима субсидиарно, която постановява забрана за образуване на искови и арбитражни производства след откриване на производството по несъстоятелност, достигайки до извода, че на това основание исковете са недопустими, с изключение на специалния иск за нищожност по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН. Въззивният съд е счел така постановеното протоколно определение от 15.03.2024 г. на Софийски градски съд за правилно. Софийски апелативен съд се е аргументирал с разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ, посочвайки, че тя намира субсидиарно приложение по отношение на исковете, предявени срещу длъжник - банка и след откриване на производството по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, като са предвидени три изключения от това правило, сред които не е настоящият случай и поради това предявените искове не попадат в изброените хипотези. Според въззивния съд установителните искове, по отношение на които производството е прекратено, са недопустими и поради наличието на изрична законова забрана. Съдът се позовава на разпоредбата на чл. 612, ал. 2 ТЗ, съгласно която производство по несъстоятелност на банка и застраховател се извършва по ред, определен в отделен закон. Разпоредбите на тази част се прилагат, доколкото в отделния закон не е предвидено друго. В ЗБН - раздел III - „Действие на решението за откриване на производство по несъстоятелност“, липсва изрична разпоредба, която да урежда допустимо ли е след откриването на производството по несъстоятелност да бъдат образувани нови дела срещу банката - длъжник, с какъв предмет и т.н. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 612, ал. 2 ТЗ, въззивният съд е заключил, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ. Според въззивния съд настоящите, предявени срещу банката искове не са сред изключенията, посочени в чл. 637, ал. 6, т. 1 - 3 ТЗ, поради което и съдебното производство, образувано въз основа на тях, се явява процесуално недопустимо. Съдът изтъква, че забраната на чл. 637, ал. 6 ТЗ обхваща върнатите от съда установителни искове, тъй като те не са специални установителни или отменителни искове, предназначени за попълване масата на несъстоятелността, предявяването на които е обусловено от откриването на производство по несъстоятелност. Според въззивния съд в този смисъл е и цитираното по-горе определение на ВКС, постановено по настоящото дело, с което се допуска разглеждането на иска по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН срещу банката - длъжник, въпреки забраната на чл. 637, ал. 6 ТЗ, като единственият мотив е, че искът е специален и предвиден за производство по несъстоятелност на банка. Въззивният съд подробно се е спрял на цитираното определение № 254 от 06.02.2024 г. на ВКС, I т.о., с което касационно обжалване е било допуснато по отношение на следния въпрос: „Допустимо ли е кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност и разпределена сума по влязла в сила сметка за разпределение, да търси защита по съдебен ред чрез исковете по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН, съответно чл. 22, ал. 2, т.1 ЗБН, при отказ на синдика да изплати сумата поради направено възражение за прихващане с вземане на банката срещу кредитора?“ Позовал се е на утвърдителния отговор на ВКС по отношение на иска с правно основание чл. 22, ал. 1, т. 1 ТЗ, но не и по отношение на втория специален иск за нищожност, както и на мотивите на ВКС, в които е прието, че по отношение на тези специални искове за нищожност по чл. 22, ал. 1 и 2 ЗБН, както и по отношение на специалните установителни и отменителни искове, предназначени за попълване масата на несъстоятелността, забраната по чл. 637, ал. 6 ГПК не се отнася. По аргумент за противното от въззивния състав е прието, че тази забрана се отнася за всички други искови производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника. В допълнение въззивният съд е посочил, че предмет на делото не може да бъде прихващането, или по-точно неговата неоснователност, а единствено съществуването, респективно - несъществуването на вземането. Въззивният съд е приел цитираните от ищеца решения на ВКС за изцяло неотносими, доколкото според него не кореспондират с фактическата и правна същност на настоящото дело. Според съда в същите се засяга въпроса за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, какъвто в случая с иска по чл. 124 ГПК във вр. чл. 103 и чл. 104 ЗЗД не е бил предявен, тъй като ищецът го е определил като иск за неоснователност на прихващането, изрично сочейки, че не желае установяване несъществуването на активното вземане. Съдът е заключил, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на такъв иск, като специалните искове, които той може да води при открито производство по несъстоятелност на банката, са изчерпателно посочени в ТЗ. Така мотивиран, Софийски апелативен съд е приел предявените искове по чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД, във вр. с чл. 44, чл. 103 и чл. 104 ЗЗД за прогласяване нищожност на извършеното от синдика прихващане, и по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 103 и чл. 104 ЗЗД за установяване неоснователност на прихващането, за недопустими, поради изрична законова забрана. Съдът е допълнил, че ищецът има правен интерес да установи нищожност на извършеното от синдика прихващане единствено чрез специалния установителен иск по чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН. Достигайки до същия правен извод като Софийски градски съд, Софийски апелативен съд е потвърдил обжалваното пред него протоколно определение от 15.03.2024 г. на СГС. Настоящият състав на ВКС намира, че в случая е налице основание за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение, поради следното: По първата група въпроси на жалбоподателя е налице формирана практика на ВКС, която следва да бъде съобразена и зачетена, и която е обективирана в решение № 99 от 10.07.2024 г. по т.д. № 2648/2022 г. на ВКС, I т.о., и цитираната в него съдебна практика, и определение № 254 от 06.02.2024 г. по ч.т.д. № 1351/2023 г. на ВКС, ТК, Първо търговско отделение. Съобразно същата забраната по чл. 637, ал. 6 от ТЗ за образуване след откриване на производството по несъстоятелност на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, не обхваща специалните установителни и отменителни искове, предназначени за попълване на масата на несъстоятелността, предявяването на които е обусловено именно от откриването на производството по несъстоятелност /определение № 254 от 06.02.2024 г. по ч.т.д. № 1351/2023 г. на ВКС, ТК, Първо търговско отделение/, както и тези, целящи установяване на нарушения в реда за удовлетворяване на кредиторите в несъстоятелността /решение № 99 от 10.07.2024 г. по т.д. № 2648/2022 г. на ВКС, I т.о./ Цитираното решение № 99 от 10.07.2024 г. по т.д. № 2648/2022 г. на ВКС, I т.о. е постановено по дело, по което въззивно решение е допуснато до касационно обжалване по правния въпрос „Има ли кредитор с прието вземане в производството по банкова несъстоятелност, включено в сметка за разпределение, правен интерес да предяви отрицателен установителен иск по общия ред срещу банка в несъстоятелност/синдика й, за да установи нищожността на противопоставено му във фазата на разпределение на осребрено имущество възражение за прихващане?“ На същия въпрос касационният състав е дал положителен отговор, като е изложил, че след като ищецът, като кредитор с признато вземане в производството по несъстоятелност, включено в сметка за разпределение, не е получил очакваното плащане поради извършено от страна на лицата, осъществяващи функцията синдик, изявление за прихващане, той има защитим правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо, че това изявление не е породило присъщите му правни последици, респективно не е погасило вземането му. При същите условия такъв ищец има интерес със сила на пресъдено нещо да отрече валидността на извършеното едностранно изявление поради противоречие със закона, евентуално липса на форма, евентуално да отрече погасителния му ефект, поради липсата на материалноправни предпоставки за проявяването му. Така постановеното предметно обхваща процесните в настоящото производство искове, приети от инстанциите по същество за недопустими – както предявените като главни такива с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за установяване нищожност на процесното прихващане, така и евентуалния такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД за установяване неоснователност на прихващането, поради липсата на материалноправните предпоставки за пораждане на погасителното му действие. При така изложеното, налага се извод за основателност на жалбата, с която настоящата инстанция е сезирана в частта й срещу обжалваното въззивно определение в неговата част, с която е потвърдено преграждащото такова на СГС по отношение на главния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за установяване нищожност на процесното прихващане, поради противоречие със закона /обосноваван с липсата в лицето на синдика, на материална легитимация да отправя изявления за прихващане с предмет вземания/задължения към несъстоятелната банка/, както и по отношение на евентуалния такъв с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 103 и чл. 104 ЗЗД за установяване неоснователност на същото прихващане, поради липса на материалноправните предпоставки за пораждане на погасителното му действие. Въззивното определение следва да бъде потвърдено в частта му, с която е потвърдено преграждащото първоинстанционно такова в неговата част по отношение на предявения също като главен, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД - за установяване нищожност на прихващането, поради заобикаляне на закона. По отношение допустимостта и основателността на същия в исковата молба и уточняващите молби на ищеца по делото, са изложени фактически и правни твърдения, предметно попадащи под хипотезиса на специалния иск по чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗБН, задължението на инстанциите по съществото на спора за разглеждането на който иск, е вече установено по задължителен начин в производството, с неподлежащото на обжалване определение № 254 от 06.02.2024 г. по ч.т.д. №1351/2023 г. на ВКС, ТК, Първо търговско отделение. Претендираната от ищеца нищожност на процесното прихващане на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД е обоснована с твърдения, че същото заобикаля закона и по-специално, уредения в ЗБН ред за удовлетворяване на кредиторите с приети вземания, като цели ищецът да не получи разпределената му парична сума по влязлата в сила сметка за разпределение. Ищецът излага, че ако се приеме за допустимо синдикът да отправя изявления за прихващане със суми по одобрена и влязла в сила сметка за разпределение, то това би довело до заобикаляне на единствено възможния според закона ред за удовлетворяване на кредиторите – чрез изпълнение на одобрена сметка за разпределение. На същото място в исковата молба, при обосноваването допустимостта и основателността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, се съдържа и изрична препратка към разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗБН, и следващите се от нея правни последици, като се твърди, че ако се допусне синдикът да може да „изпълнява“ сметката чрез други правни способи, различни от плащане, такова изпълнение ще бъде нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗБН, като изпълнение на задължение на банката, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност. При така изложеното и при наличието на разположение на ищеца, на предявения от него и вече приет от ВКС за допустим в производството, специален иск за защита на същото спорно материално право на ищеца /индивидуализирано чрез определящите го правноиндивидуализиращи белези/, имащ за цел именно запазване на установения в производството по несъстоятелност ред за осребряване на масата на несъстоятелността и удовлетворяване на кредиторите, предявеният по общия ред на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД иск в защита на същия интерес, в настоящия конкретен случай следва да се счете за недопустим. Наличието на вече цитираната по-горе в настоящите мотиви практика на касационната инстанция, по отношение на която не се обосновават обстоятелства, измежду определените по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., изключва приложението на претендираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по втората група въпроси на жалбоподателя. По изложените съображения определението по в.ч.т.д. № 340/2024 г. на Софийски апелативен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отменено в частта му по отношение на исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 103 и чл. 104 ЗЗД и в тази му част делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и по тези искове. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение на СГС, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. с чл. 44 ЗЗД, чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, въззивното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение