Определение № 56 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3358/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 260147/17.08.2020 г., подадена от З. И. М. и К. К. Ц., чрез адвокат Ф. Д., срещу решение № 146 от 30.06.2020 г. по гр. д. № 184/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 187 от 5.12.2019 г. по гр. д. № 224/2017 г. на Районен съд- Балчик. С потвърденото първоинстанционно решение са допуснати до делба, при квота 1/2 ид. ч. за М. И. М. и Н. Д. М. и квота 1/2 ид. ч. за З. И. М. и К. К. Ц., следните недвижими имоти: 1. еднофамилна двуетажна вилна сграда, изградена върху вилно място с идентификатор *** по кадастралната карта на гр. Балчик, състояща се от: полуподземен етаж с три складови помещения, две от които преходни, първи надземен етаж с помещения от група „ден“ - входна дневна, кухненски бокс, спалня-ниша, тоалетна на междинната площадка, втори надземен етаж с помещения от група „нощ“ - вестибюл, три спални, баня на междинната площадка и два балкона; 2. гараж, изграден във вилно място с идентификатор *** по кадастралната карта на гр. Балчик. Възззивният съд е посочил, че с исковата молба е предявена претенция по чл. 34, ал. 1 ЗС за делба на вилна сграда в [населено място], притежавана от страните в съсобственост по силата на алеаторен договор от 1992 г., с който Д. С. М. и И. М. М. прехвърлили на децата си: ищеца М. И. М. и ответницата З. И. М., по време на браковете им с Н. Д. М. и К. К. Ц., правото на строеж върху вилно място и собствеността на изградената в това място вилна постройка. С договор от 4.07.1995 г. М. М. и З. М. закупили вилното място от Община Балчик, а с договор от 8.01.1997 г. поделили собствеността му. Понастоящем съсобствената вилна сграда попадала в поземления имот, възложен в дял и изключителна собственост на ответницата З. И. М., като към същата бил изграден гараж още към построяването й. Иска се делбата да бъде допусната при равни квоти. Искът е оспорен от З. М. и К. Ц. с доводи, че съсобствеността върху делбените имоти е била ликвидирана с договора за доброволна делба от 8.01.1997 г. Окръжен съд – Добрич е приел за установено следното от фактическа страна: Процесната сграда е проектирана и изградена през 1967-1968 г. като еднофамилна двуетажна сграда с гараж във вилната зона на [населено място] и е узаконена през 1991 г. на името на И. М. М.. М. И. М. и З. И. М. са наследници по закон - низходящи от първа степен на починалите, съответно, на 31.05.1996 г. и 8.11.2012 г. Д. С. М. и И. М. М.. С договор от 9.11.1992 г., сключен с нотариален акт № 49, т. V, н. д. № 1622/1992 г. на Балчишкия районен съд, И. М. М. и Д. С. М. са прехвърлили на децата си – ищеца М. М. и ответницата З. М., правото на строеж върху вилно място с площ от 1 200 кв. м, представляващо имот с пл. № * по кадастралния план на гр. Балчик, отстъпено от Общинския народен съвет - гр. Балчик с договор от 23.12.1987 г., ведно с построената върху него двуетажна вила, състояща се на партерния етаж от две стаи и кухня и на първия етаж - от три стаи и хол, срещу задължението за издръжка и гледане, като продавачите са си запазили правото на владение върху една стая и кухня по техен избор и докато са живи. Не е спорно, че възмездната сделка е била сключена по време на брака на М. И. М. с Н. Д. М. и на брака на З. И. М. с К. К. Ц.. С решение № 272/07.12.2018 г. по гр. д. № 481/2018 г. на Окръжен съд - Добрич, влязло в сила на 7.12.2018 г., е потвърдено решение № 45/12.04.2018 г. по гр. д. № 721/2017 г. на Районен съд - Балчик, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от З. И. М. срещу М. И. М. и Н. Д. М. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за издръжка и гледане от 9.11.1992 г. до размера на 1/2 ид. ч. от прехвърлената на ответниците 1/2 ид. ч. С договор от 4.07.1995 г. Община Балчик е продала на М. И. М. и З. И. М. собствения си недвижим имот: вилно място от 1 400 кв. м, представляващо имот с пл. № 1999 по плана на Курортна зона – Балчик, за сумата от 140 000 лв. С договор за доброволна делба от 8.01.1997 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 28/8.01.1997 г., вписан под № 3, т. І, вх. рег. № 7/8.01.1997 г., т. 52, стр. 100 на партидната книга, М. И. М. и З. И. М. са прекратили съсобствеността върху вилно място от 1 400 кв. м, представляващо имот с пл. № * по плана на Курортна зона - Балчик. М. М. е получил в дял и е станал собственик на 700 кв. м вилно място, представляващо имот с пл. № * по плана на Курортна зона – [населено място], а З. М. – на 700 кв. м вилно място, представляващо имот с пл. № * по плана на същата курортна зона. С решението си по чл. 344, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е отрекъл действието на договора за доброволна делба, като го е намерил за нищожен на основание чл. 75, ал. 2 ЗН, поради неучастието на съпрузите на страните, които са го сключили. Приел, че е налице съсобственост между страните по отношение на делбените имоти и е допуснал извършването на делбата при законоустановените квоти. Въззивният съд е заключил, че със сключения на 8.01.1997 г. договор за доброволна делба не е била прекратена съсобствеността на построените във вилното място вилна сграда и гараж, но по различни от изложените в първоинстанционното решение съображения, които е намерил за влизащи в противоречие с чл. 21, чл. 24, ал. 4 СК (чл. 22, ал.3 СК, отм.) и ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Визирал е, че доброволната делба, извършена без участие на единия съпруг, когато идеална част от имота се притежава в режим на съпружеска имуществена общност, не е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗН и не може да бъде оспорена на това основание от който и да е от съделителите, респ. съдът да приложи служебно последиците на недействителността; единствено в случай, че делбеният имот не е поставен в дял на съпруга- съделител, а е получен от друг съделител, доброволната делба е непротивопоставима на неучаствалия съпруг и може да бъде оспорена само от него по реда на чл. 24, ал. 4 СК (чл. 22, ал. 3 СК, отм.). С уважаване на конститутивния иск по чл. 24, ал. 4 СК вещнопрехвърлителното действие на договора за делба отпада изцяло и делбата следва да се извърши отново. Окръжен съд – Добрич е приел, че със сключения на 8.01.1997 г. договор за доброволна делба на вилното място съсобствеността на построените в същото вилна сграда и гараж не е била прекратена с оглед материалноправната регламентация на съсобствеността и спецификата на правилата за прекратяването й. Изложил е мотиви, че правната същност на договора се определя от естеството на насрещните права и задължения. Договорът за делба се доближава по своята характеристика до спогодбата, уредена в чл. 365 ЗЗД. Същият е самостоятелен вид договор и има вещнопрехвърлително действие за предмета на делбата. Делбата е специфичен способ за прекратяване на съсобственост, който е насочен пряко към този резултат, за разлика, например, от договорите за продажба, замяна, дарение и др., чиято цел е различна от прекратяване на съсобствеността върху имота. При договора за доброволна делба поначало липсва размяна на престации, няма губене или отстъпване на собственост срещу придобиване на непритежавана дотогава собственост. До възмездност при делбата може да се стигне само в случаите на изравняване на полученото в дял чрез доплащане разликата на ощетените съсобственици. С оглед на така изложеното, Окръжен съд – Добрич е намерил, че дадените в съдебната практика разрешения, че при прехвърляне правото на собственост върху земята, приобретателят му става собственик на всички постройки и насаждения по аргумент на чл. 92 ЗС, освен ако не е уговорено друго при сключване на договора, тоест ако изрично постройките са изключени от предмета на разпореждане, не могат да бъдат приложени механично и безусловно при делбата. Посочил е, че подобно разширяване на правилото на чл. 92 ЗС е недопустимо и във всички случаи подлежи на съобразяване конкретиката и естеството на придобивния способ. Така, например, с ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС приложението на разпоредбата е отречено в принудителното изпълнение относно придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан. Въззивният съд е визирал, че в случаите на съсобственост на терена и на построена върху него сграда е допустима делбата на земята отделно от сградата, която е построена върху земята, и на сградата отделно от земята, върху която е построена сградата (решение № 2390/30.11.1966 г. по гр. д. № 1666/1966 г., ВС, I г. о., решение № 3818/23.12.1981 г. по гр. д. № 3018/1981 г., ВС, I г. о., решение № 413/23.10.2012 г. по гр. д. № 107/2012 г., ВКС, І г. о.). В правото на собственост върху имота е включено и правото на собственост върху сградите, което съгласно чл. 63 – 67 ЗС може да бъде упражнявано отделно от правото на собственост върху земята. Съгласно чл. 63, ал. 1 ЗС собственикът на земята може да учреди в полза на друго лице вещно право на строеж на определена сграда. След построяването й носителят на правото строеж става собственик на сградата, докато собствеността върху земята остава на предишния й собственик. Съгласно чл. 63, ал. 2 ЗС собственикът на земята може да прехвърли съществуващата постройка отделно от терена. Съсобственикът също има правната възможност да се разпорежда само с частичното си право на собственост върху постройката в общия имот. Такава разделна собственост по силата на чл. 63, ал. 3 ЗС може да се създаде и чрез доброволна делба. Съсобствениците могат съгласно чл. 63, ал. 2 и 3 да си поделят реално само постройката по етажи. Учредяването в такъв случай на етажна собственост ще стане на основата само на правата им върху постройката, без да се включат и правата им на собственост върху земята. В чл. 38 ЗС дворното място е наистина посочено като една от общите части на етажната собственост. Това обаче не означава, че етажната собственост не може да се учреди от собствениците на една многоетажна сграда отделно от земята. Общите части в чл. 38 ЗС са посочени примерно. Етажна собственост може да се учреди и без наличието на някои от тези посочени общи части - например без асансьор или портиерско помещение в една двуетажна сграда. Има и общи части, като основи, носещи стени плочи и други подобни, които съставляват необходими конструктивни елементи, без които сградата не може да съществува. Но дворното място с цялата си площ не представлява такава обективно необходима обща част. Действително, сградата заема една част от него и то трябва още да бъде използвано и във връзка с експлоатацията й, но такова използване на земята е осигурено с правните възможности, които чл. 64 ЗС предоставя на собствениците на сградата отделно от земята. Следователно, за изграждането и експлоатацията на постройката, върху която е учредена етажна собственост, не е задължително и необходимо членовете на последната да притежават и дворното място. Етажна собственост може да се учреди само на основата на правата им на собственост върху сградата, отделно от земята. Най-сетне, според чл. 92 ЗС, предположението, че собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, е оборимо, т.е. носителите на правата на собственост на терена и на постройката могат да бъдат различни. Според общата система на закона земята и построената върху нея сграда са отделни имоти, отделни вещи, поради което, ако те са съсобственост на няколко лица, съсобствениците могат да искат делбата не само едновременно, т.е. на терена и на сградата, но и разделено - на терена независимо от сградата и на сградата независимо от терена. С оглед на горното, въззивният съд е направил извод, че З. М. и К. Ц. не са придобили делбените имоти по силата на приращението, поради което те не са тяхна изключителна собственост, а обект на съвместно с противната страна притежание. Искът за делбата им е основателен и следва да бъде уважен. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърдят, че по възраженията им, че съсобствеността върху поземления имот и построените в него сгради е ликвидирана с договора за доброволна делба от 8.01.1997 г., по силата на който те са придобили в СИО в реален дял и изключителна собственост поземления имот с идентификатор *** по действащата КК на гр. Балчик, ведно с построените в имота еднофамилна вилна сграда и гараж, Окръжен съд – Добрич е приел, че в конкретната хипотеза дадените в съдебната практика разрешения във връзка с презумпцията по чл. 92 ЗС са неприложими, без да посочи дали и по какви съображения счита, че в случая презумпцията е оборена. Сочат, на първо място, че по определящия за изхода на спора въпрос дали принципът на приращението по чл. 92 ЗС намира приложение при всички гражданскоправни сделки, включително при договорите за доброволна делба, негативното становище на въззивния съд противоречи на категоричната и последователна практика на ВКС, съгласно която презумпцията по чл. 92 ЗС следва да се прилага при всички гражданскоправни сделки, като сградите следват собствеността върху мястото, ако изключването им от предмета на сделката не е изрично договорено между страните. Позовават се на противоречие на атакуваното от тях решение по горния въпрос с приетото в: р ешение № 96/17.07.2015 г. по гр. д. № 4669/2014 г., ВКС, I г. о., решение № 738/1.12.2005 г. по гр. д. № 352/2005 г., ВКС, І г. о., р ешение № 45/26.07.2019 г. по т. д. № 1319/2018 г., ВКС, І т. о., решение № 125/29.10.2019 г. по гр. д. № 616/2019 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 98/27.07.2015 г. по гр. д. № 521/2015 г., ВКС, ІІ г. о., решение по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, І г. о. и решение по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, II г. о., неприложени към касационната жалба. Твърдят, че в цитираните решения на ВКС се обсъжда и приема безусловно приложението на принципа на приращението по чл. 92 ЗС при сключване на гражданскоправни сделки, с които се прехвърля право на собственост върху земя, без ВКС да разграничава придобивните способи и без да изключва от приложното поле на разпоредбата договорите за доброволна делба. Ако ВКС приеме, че визираната по-горе съдебна практика не съдържа ясно изразено становище на ВКС по въпроса за приложението на чл. 92 ЗС при договорите за доброволна делба на поземлени имоти и не противоречи на виждането на Окръжен съд - Добрич за неприложимост на презумпцията на чл. 92 ЗС при договорите за доброволна делба на недвижими имоти, З. М. и К. Ц. искат да се приеме, че по така поставения въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като с оглед голямото практическо приложение и значение на този вид договори, произнасянето на ВКС би имало значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На второ място, жалбоподателите формулират въпроса за аналогичното приложение на материалноправната разпоредба на чл. 92 ЗС при публичната продан и при гражданскоправните сделки с обект поземлени имоти. Считат, че по този въпрос решението на въззивния съд противоречи на приетото в ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС относно специфичното приложение на презумпцията по чл. 92 ЗС при публичната продан. Заявяват, че становището на Окръжен съд - Добрич, което приравнява приложението на чл. 92 ЗС при доброволната делба с това при публичната продан, противоречи и на цитираното по-горе р ешение № 96/17.07.2015 г. по гр. д. № 4669/2014 г. на ВКС, І г. о., съгласно което: „Публичната продан не е гражданскоправна сделка и посоченото по-горе разрешение не е приложимо. Тя представлява специфичен способ за прехвърляне на право на собственост на трето лице, независимо от волята на досегашния собственик. Поради това и редът за извършването й е регламентиран с императивни правни норми. Обявяването на публична продан задължително се предшества от извършване на опис на посочения от взискателя имот, който преди това е бил възбранен. Предназначението на описа е да индивидуализира точно и ясно недвижимия имот, обект на публичната продан, както и да служи като база за определяне на неговата оценка. На публична продан може да се изнесе, респ. да се възложи, само недвижимият имот, който е описан и е изрично посочен в обявлението за проданта. Това означава, че когато се изнася на публична продан недвижим имот, който е застроен със сграда, която може да бъде самостоятелен обект на правото на собственост, тя следва да бъде посочена в обявлението за проданта. Изискването за точна индивидуализация на недвижимия имот, върху който се насочва принудителното изпълнение, преодолява презумпцията на чл. 92 ЗС.”. На трето място е формулиран въпросът: кой е определящият критерий за разграничаване на хипотезите, в които следва да намери приложение презумпцията по чл. 92 ЗС. Жалбоподателите твърдят, че становището на въззивния съд, че доводите за неприложимост на презумпцията по чл. 92 ЗС в публичната продан и съдебната делба се отнасят и за договора за доброволна делба, противоречи на възприетите в практиката на ВКС изводи. Визират, че определящ критерий за прилагане на принципа на приращението според мотивите към горепосоченото р ешение № 96/17.07.2015 г. по гр. д. № 4669/2014 г. на ВКС, І г. о., е дали прехвърлянето на правото на собственост се извършва по волята на страните, тъй като свободата на договаряне при гражданскоправните сделки дава пълна възможност на заинтересованата страна да уговори изричното изключване на сградите от прехвърлителния акт. Считат, че противоречието между изводите на Окръжен съд - Добрич относно приложното поле на чл. 92 ЗС и възприетия от ВКС в цитираното решение критерий, свързан със свободата на договаряне, обосновава допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На четвърто място е визиран въпросът за задължителното обсъждане от съда на наведените доводи, възражения и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и излагането на съображения в мотивите, като се твърди противоречие по този въпрос с приетото в т. 4 от Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленум на ВС, както и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 164/4.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 445/21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г., I г. о., решение № 162/29.01.2019 г. по гр. д. № 10/2018 г., І г. о., неприложени по делото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателите сочат, че в нарушение на процесуалните изисквания въззивният съд не е обсъдил техни доводи и възражения от съществено значение за изхода на спора: доводите относно задължителния характер на принципа на приращението по чл. 92 ЗС при всички гражданскоправни сделки, включително договора за делба, както и доводите, че презумпцията по чл. 92 ЗС може да бъде оборена само чрез доказване по несъмнен начин на твърденията за изключване на сградите от делбата по изрична уговорка между съделителите, каквито доказателства категорично не са събрани в процеса. От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият и третият от въпросите в изложението към касационната жалба не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка следва да се има предвид, че видно от мотивите на атакуваното пред настоящия съд решение, Окръжен съд – Добрич не е отрекъл изцяло приложението на презумпцията по чл. 92 ЗС при договорите за доброволна делба, а отчитайки спецификите на този вид договори, е посочил, че дадените в съдебната практика разрешения, че при прехвърляне правото на собственост върху земята, приобретателят му става собственик на всички постройки и насаждения по аргумент на чл. 92 ЗС, освен ако не е уговорено друго при сключване на договора, тоест ако изрично постройките са изключени от предмета на разпореждане, не могат да бъдат приложени механично и безусловно при делбата; подобно разширяване на правилото на чл. 92 ЗС е недопустимо и във всички случаи подлежи на съобразяване конкретиката и естеството на придобивния способ. Изложеното от въззивния съд съответства изцяло на възприетото в решение № 292/8.07.2010 г. по гр. д. № 931/2009 г. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което се споделя и от настоящия съдебен състав. Съгласно това решение, по правилото на чл. 92 ЗС собственикът на земята е и собственик на постройките, освен ако не е установено друго, и в съдебната практика се приема, че щом като постройките в имота не са изрично изключени при прехвърляне на дворното място, се счита, че те са също са прехвърлени. Доброволната делба е договор, с който съсобствеността се прекратява чрез изкупуване на чуждите идеални части. Когато е налице неяснота по отношение на обектите, предмет на делбата, по общото правило на чл. 20 ЗЗД волята на страните следва да се разкрие чрез тълкуване. При доброволната делба се извършва не само изкупуване, но и осребряване на правата на съсобствениците, които не получават имот, затова разширително тълкуване на договора с включване и на обекти извън изрично посочените, без да са налице други обкръжаващи факти, които категорично да налагат този извод, е недопустимо. Чл. 92 ЗС съдържа правилото за придобиване на собственост по приращение, докато способът при делбата е друг - изкупуване, затова разпоредбата не намира пряко приложение, а следва да бъде съобразена при тълкуването на договора при неясно изразена воля. Настоящият съдебен състав съобразява и че визираната от З. М. и К. Ц. практика на ВКС не се отнася до договори за доброволна делба и в този смисъл е неотносима. Вторият от формулираните въпроси е ирелевантен за спора, доколкото в случая не става дума за имот, продаден на публична продан, нито за каквато и да е гражданскоправна сделка. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение са свързани с особеностите на договора за делба и както бе отразено по-горе, са съобразени с практиката на ВКС. И във връзка с четвъртия въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Този въпрос е формулиран от жалбоподателите отново с оглед доводите им относно приложението в настоящия казус на презумпцията на чл. 92 ЗС по отношение на вилната сграда и гаража, при сключването на договора за доброволна делба. Въззивният съд е обсъдил дали в случая може да намери приложение тази презумпция, като изводите му, както вече бе посочено, съответстват на съдебната практика по чл. 290 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответниците по касационната жалба имат право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 650 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,