Определение № 182 от 06.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1015/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Б. Д. срещу решение № 196 от 20.01.2020г. по т. дело № 2425/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 316 от 13.02.2018г. по т. дело № 503/2017г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-15 състав в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД е осъдено да заплати на „Порше Лизинг БГ“ ЕООД, [населено място] следните суми: 1/ на основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ сумата 156 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за имуществено застраховане на лек автомобил „Ауди“ с ДК [рег.номер на МПС] за застрахователно събитие „кражба“, настъпило между 20,30 ч. на 14.07.2014г. и 00,05 ч. на 15.07.2014г., ведно със законната лихва от 20.01.2017г. до изплащането на сумата; 2/ на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 34 947,60 лв. – лихви за забава, изтекли върху главното вземане за периода от 08.11.2014г. до 20.01.2017г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 6 240 лв. – разноски за държавна такса, и сумата 8 352,86 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение. С въззивното решение ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 5 264 лв. – разноски по въззивното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложеното към касационната жалба изложение поддържа доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1.1. Възникват ли преки вреди в патримониума на лизингодателя по договор за финансов лизинг в резултат на кражба на лизингова вещ, рискът от случайното погиване на която се носи от лизингополучателя? 1.2. Дължи ли застрахователят по имуществена застраховка на отдадения под финансов лизинг автомобил изплащането на застрахователно обезщетение на лизингодателя в случай на настъпило застрахователно събитие кражба? 1.3. На лизингополучателя или на лизингодателя се дължи застрахователното обезщетение по имуществена застраховка на отдадения под финансов лизинг автомобил в случай на настъпило застрахователно събитие кражба? 1.4. Кой е активно материалноправно легитимиран да предяви иск срещу застрахователя по имуществена застраховка на отдаден при условията на договор за финансов лизинг автомобил в случай, че същият е противозаконно отнет? Касаторът поддържа, че въпросите от т. 1.1. до т. 1.4. вкл. са решени в противоречие с решение № 67/09.12.2019г. по т. дело № 1553/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. 2.1. Разполага ли със застрахователен интерес лизингодателят по договор за финансов лизинг за сключването на застрахователен договор относно лизинговата вещ в случай, че се прилагат общите правила за имуществените застраховки и рискът от случайното погиване на вещта се носи от лизингополучателя по силата на чл. 343 ТЗ? 2.2. Нищожен ли е застрахователен договор, сключен по реда на чл. 384, ал. 1 КЗ в случай, че лизингополучателят не е дал „изрично предварително съгласие по условията на застрахователния договор“? 2.3. Абстрактна сделка ли е застрахователният договор? 2.4. Във всички случаи ли правото на собственост обосновава застрахователен интерес от сключване на застрахователен договор? По посочените от т. 2.1. до т. 2.4. правни въпроси касаторът поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 3.1. Официален свидетелстващ документ ли е постановлението на прокурора за спиране и/или за прекратяване на досъдебното производство? 3.2. Ползва ли се постановлението на прокурора за спиране и/или за прекратяване на досъдебното производство с обвързваща съда материална доказателствена сила по отношение на квалификацията на деянието и факта на кражбата? 3.3. Изявленията на лицата, възпроизведени в постановлението на прокурора за спиране и/или за прекратяване на досъдебното производство, следва ли да бъдат кредитирани като свидетелски показания? Касаторът поддържа, че въпросите от т. 3.1. до т. 3.3. вкл. са решени в противоречие с решение № 43/16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 43/15.03.2011г. по т. д. № 414/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. 4.1. Възниква ли задължение за застрахователя по имуществена застраховка на МПС „Каско“ да заплати застрахователно обезщетение за събитие, което няма качеството „застрахователно“ и е извън обхвата на уговорените в застрахователния договор покрити рискове? 4.2. При наличие на формулиран в Общите условия по имуществена застраховка на МПС „Каско“ покрит риск „кражба“ /т. 11.1 ОУ/ и формулирани изключени рискове по този риск /т. 16.4 ОУ/ следва ли да се приеме, че не всички хипотези на кражба са в обхвата на застрахователното покритие? Според касатора въпросите по т. 4.1. и т. 4.2. от изложението са решени в противоречие с ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978г., т. 3. Ответникът „Порше Лизинг БГ“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. С. Н. Ш. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос, който да е обусловил изводите на въззивния съд, не е обосновал защо счита, че посочените от него материалноправни и процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на конкретното дело, не е изложил мотиви за неясна, противоречива или непълна правна норма, а цитираното ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978г. няма връзка с обжалваното решение. Третото лице помагач „И плюс И 91“ ООД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба. Третото лице помагач „Порше Иншурънс Брокер БГ“ ЕООД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните от страните доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че между „Порше Лизинг БГ“ ЕООД - застрахован, и „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД - застраховател, е сключен валиден договор за застраховка „Пълно каско“ по смисъла на чл. 183, ал. 1 КЗ /отм./, обективиран в застрахователна полица № [ЕГН], издадена на 13.03.2014г., с който застрахователят се е задължил да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования застрахователно обезщетение; предмет на договора е лек автомобил марка AUDI, модел Q7, рама № WAUZZZ4L5ED013619, а срокът на действие - от 14.03.2014г., 00.00 ч. до 13.03.2019., 23.59 ч. Приел е за неоснователно възражението на ответника по иска, че застрахователният договор не е влязъл в сила поради неплатена застрахователна премия. В тази насока е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза и е установил, че „Порше Лизинг БГ“ ЕООД е заплатило на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД на 15.04.2014г. премия по процесната застрахователна полица в размер 6 683,03 лв., т. е. преди момента на настъпване на застрахователното събитие. За да направи извод, че ищецът е придобил собствеността на процесния лек автомобил, съдебният състав се е позовал на представените договор за продажба на фабрично нов автомобил № 068/13.03.2014г., свидетелство за регистрация от 17.03.2014г. и приетите във въззивното производство заключение на съдебно-графическата експертиза, установяващо, че подписите в посочения договор за продажба са положени от посочените в договора лица, сред които и представител на ищеца като купувач, и заключение на съдебно-счетоводната експертиза, от което е видно, че „Порше Лизинг БГ“ ЕООД е заплатило на „Порше Ауто БГ“ ЕООД цената по договора за продажба в размер 156 000 лв. към 13.03.2014г. Поради това е заключил, че възражението на ответното застрахователно дружество /настоящ касатор/ за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца, е неоснователно. Изводът за неоснователност на възражението за нищожност на застрахователната полица поради липса на задължителен реквизит по чл. 184, ал. 3, т. 10 КЗ /отм./ е аргументиран със следните съображения и доводи: обстоятелството, че в застрахователната полица не е посочено името на лицето, подписало от името и за сметка на застрахования, включително и ако това лице е било без представителна власт, не води автоматично до извод, че договорът е нищожен поради липса на реквизит, тъй като нищожността при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското право може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, като се е позовал и на практиката на ВКС - Решение № 115/23.07.2013г. по т. д. № 348/2012г. на ВКС, ТК, I т. о.; в конкретния случай липсват доказателства за оспорване на изявлението от страна на застрахователя; установените по делото действия от страна на застрахователя по сключването и изпълнението на договора /разменената кореспонденция между страните, възлагателно писмо във връзка със сключената полица, оглед и маркировка на автомобила, приемане на плащане по полицата/ потвърждават изявленията по застрахователната полица; оплакването на ответника по иска /въззивник в производството пред САС/, че липсата на реквизит по застрахователния договор неправилно е коментирана от първоинстанционния съд в контекста на разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, е бланкетно, тъй като не е посочено в какво се изразява твърдяната неправилност, поради което не може да бъде обсъдено по същество и се приема за неоснователно. Въззивната инстанция е приела за неоснователно и възражението на застрахователното дружество за нищожност на застрахователния договор за процесния лек автомобил по чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./ поради липса на застрахователен интерес от неговото сключване. Изложила е съображения, че след като ищецът е собственик на процесния автомобил, за него не може да се отрече наличието на правен интерес от сключването на процесния застрахователен договор, като в тази насока се е позовала на практиката на ВКС - Решение № 627/21.10.2004г. по т. д. № 3/2004г. на ВКС, ТК, I т. о. Посочила е, че сключването на договор за финансов лизинг урежда отношенията между лизингодател и лизингополучател, поради което трето за договора лице, каквото в случая е застрахователят, не може да се ползва от него, съответно не може да прави възражения по застрахователния договор, основани на съдържанието на лизинговия договор, отношенията между страните по него и нормативната уредба, уреждаща същите. По отношение на настъпването на застрахователното събитие - кражба на МПС, въззивният съд е възприел установените от първоинстанционния съд факти с представените по делото постановления на прокурори при СРП от 07.11.2014г. и 15.05.2015г., по ДП № 2292/2014г., предвидени в т. 59, т. 6.6 от Общите условия по застраховката. Приел е, че в срока на действие на договора застрахованият чрез лизингополучателя е уведомил застрахователя за настъпило на 15.07.2014г. застрахователно събитие по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КЗ /отм./ - кражба на застрахованото имущество; застрахователят е образувал ликвидационна преписка по щета № 1000140030126752 и с писмо изх.№100-4035/22.06.2016г. е отказал изплащане на обезщетение на основание неизпълнение задължението в Общите условия за застраховка „Каско“ при настъпване на застрахователно събитие да представи всички ключове и дистанционни управления за автомобила – представен е сервизен ключ за друг автомобил, а сервизният ключ на застрахования автомобил липсва. Относно оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е възприел изявленията в посочения документ /постановление на СРП/ по допустимите в гражданския процес процесуални правила, въззивният съд е констатирал, че въззивникът не е посочил в какво се изразява твърдяната неправилност, поради което е приел, че възражението е бланкетно, не може да бъде обсъдено по същество и е неоснователно. След обсъждане на събраните в двете съдебни производства доказателства съдебният състав е направил извод, че между страните има валидно сключен застрахователен договор, в срока на действие на който е настъпило застрахователно събитие - кражба на цялото МПС /т. 12 във връзка с т. 11.1 от Общите условия/, и че застрахованият е изпълнил задълженията си за заявяване на събитието и представяне на необходимите документи пред застрахователя, поради което последният дължи обезщетение в размерите, присъдени от първоинстанционния съд, на основание чл. 208 КЗ /отм./. Въззивният съд е приел, че оплакванията на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно определяне на размера на дължимото обезщетение и несъответствието им на доказателствата по делото са бланкетни, поради което не могат да бъдат обсъдени по същество и се приемат за неоснователни. Поради това е възприел установената от първоинстанционния съд действителна стойност на автомобила към датата на сключване на полицата, съответно към датата на застрахователното събитие, предвид съгласието на ответника за застрахователната сума по договора, обективирано в полицата за сключването му, в размер 156 000 лв. Във връзка с възражението на ответника по иска /настоящ касатор/ за наличието на изключен риск по т. 14.8 от Общите условия по застраховката - заблуда на застрахователя, чрез предоставяне на неверни данни за застрахованото МПС или застрахователното събитие, свързан с обстоятелството, че „процесното МПС е отнето със сервизен ключ, който е бил неадекватно съхраняван при ищеца, като след заявяване на събитието същият е предал на застрахователя сервизен ключ от друг автомобил“, въззивната инстанция въз основа на приетото във въззивното производство заключение на съдебно-автотехническата експертиза е установила, че по прокурорската преписка са приложени три ключа - двата основни ключа са от процесния автомобил, а третият ключ e от друг автомобил, като и двата автомобила са от марката Ауди. Изложила е съображения, че не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ и да аргументира отказа единствено на основание факта на неизпълнението му от страна на застрахованото лице. Само неизпълнението на задължение, което по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица настъпването на застрахователното събитие, респ. увеличаване на размера или разширяване обхвата на вредите или се явява препятстващо доказването им, може да бъде основание за отказ. В този смисъл въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС - Решение № 185/05.03.2014г. по т. д. № 350/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. За да направи извод за неоснователност на това възражение, съдебният състав е приел, че застрахователят не е доказал пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение, посочено в Общите условия по застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие, респективно възможността да бъдат предотвратени вредите от него, не е доказал, че липсата на сервизния ключ на застрахования автомобил, съответно представянето на друг ключ при застрахователя, без да са събрани доказателства за знание на това обстоятелство от страна на ищеца, е в пряка причинна връзка с кражбата на МПС. Поради това неизпълнението на задължението по т. 50.7.7 от Общите условия по застраховката не установява наличието на предпоставките по чл. 211, т. 1 КЗ /отм./. Застрахователната измама трябва да бъде доказана по надлежния ред на НПК, или когато това е недопустимо, по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК, каквото доказване в случая не е налице. В този смисъл се е позовал на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС - решение № 102/02.10.2012г. по т. д. № 615/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 207/13.01.2017г. по т. д. № 3394/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 313/06.03.2019г. по т. д. № 3012/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. По същите съображения е прието, че възражението за неизпълнение на задължението по т. 59.6.8 от Общите условия по застраховката не установява наличието на предпоставките по чл. 211, т. 1 КЗ /отм./. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за непроизнасяне по възражението на ответника за изключен застрахователен риск по т. 16.14.2 от Общите условия по застраховката, основано на твърдения за липса на поставена алармена система на застрахования автомобил, по аргумент, че първоинстанционният съд се е произнесъл по него. По определяне размера на главницата и мораторната лихва първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си, поради което въззивната инстанция е приела оплакването за непроизнасяне за неоснователно. Изложила е съображения, че с въззивната жалба не са направени конкретни възражения срещу начина на определяне размера на дължимото обезщетението и мораторната лихва и не се установява нарушение на императивна материалноправна норма. Поддържаното в т. 14 от отговора на исковата молба възражение, че застрахованото МПС е отнето чрез сервизния ключ на автомобила, тъй като последният разполагал със защити, препятстващи отнемането му по друг начин, е прието за неоснователно поради това, че от обстоятелството, че по прокурорската преписка са приложени три ключа - двата основни ключа от процесния автомобил, а третият ключ от друг автомобил, не следва несъмнен извод, че процесният автомобил е противозаконно отнет от собственика чрез липсващия сервизен ключ, като ответникът не е доказал твърдението си, че предвид защитите на автомобила, същият е могъл да бъда отнет само с липсващия сервизен ключ. Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Посочените от касатора от т. 1.1. до т. 2.1. вкл. и т. 2.4. от изложението материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора, предвид установяване на активната материалноправна легитимация на ищеца да получи претендираното застрахователно обезщетение и направеното в отговора на исковата молба от ответното дружество възражение за нищожност на застрахователния договор поради липса на застрахователен интерес. По тези въпроси обаче не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която застрахователният интерес в областта на имущественото застраховане включва: 1/ правото на собственост или ограничено вещно право; 2/ облигационно право, произтичащо от договор; 3/ потенциалната отговорност към трети лица заради причинени на тях самите или на техни вещи вреди. При наличието на една от посочените правни възможности може да се приеме, че е налице застрахователен интерес в имущественото застраховане. Наличието на застрахователен интерес като условие за валидността на договора се преценява в момента на неговото сключване и следва да съществува през цялото времетраене на договора. В посочения смисъл е цитираното от въззивния съд решение № 627/21.10.2004г. по т. д. № 3/2004г. на ВКС, ТК, I т. о. Като е приел наличието на застрахователен интерес, предвид обстоятелството, че ищецът е собственик на застрахования автомобил, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Посоченото от касатора решение № 67/09.12.2019г. по т. дело № 1553/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо, тъй като в него съдебният състав на ВКС не се е произнесъл по релевантните за настоящия спор правни въпроси. Формулираните от касатора в т. 2.2. и т. 2.3. от изложението материалноправни въпроси не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросите не съответстват на мотивите на въззивното решение, поради което са ирелевантни. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по процесуалноправните въпроси по т. 3.1. – т. 3.3. вкл. от изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен. Въпросите са важни, но както и да се решат, същите не биха променили изхода на спора, защото, от една страна по отношение на установяване на застрахователното събитие съдебният състав се е позовал на предвиденото в т. 59.6.6 от Общите условия по застраховка „Каско“ изискване за представяне на постановление на прокурора за спиране или прекратяване на наказателното производство, образувано по повод противозаконното отнемане на застрахованото МПС, или обвинително постановление от прокуратурата, а от друга страна по делото липсват данни, че автомобилът е продаден, или че е намерен от полицията, върнат на собственика или че е задържан като веществено доказателство. Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 4.1. от изложението въпрос. Този въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение, а е основан на изрично отречена теза на застрахователя - въззивният съд не е приел, че е налице изключен риск, а е тълкувал клаузите на т. 14.8, т. 50.7.7, т. 59.6.8, т. 16.14 от Общите условия по застраховката във връзка с чл. 211, т. 1 КЗ /отм./ и въз основа на събраните доказателства е направил извод, че неизпълнението на задълженията по посочените клаузи от Общите условия не установява наличието на предпоставките по чл. 211, т. 1 КЗ /отм./. Вероятно при формулиране на въпроса по т. 4.2 от изложението касаторът е имал предвид клаузата на т. 16.14 от Общите условия за застраховка на МПС „Каско“, като погрешно е посочил т. 16.4 от Общите условия, предвид липсата на такава клауза. Този въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК поради това, че е хипотетичен и по него въззивната инстанция не е дала отговор в сочения от касатора смисъл, че застрахователят е поел да покрие риска при „всички хипотези на кражба“ на автомобила. По тези два въпроса не е осъществена и предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на константна практика на ВКС, която е съобразена от въззивната инстанция. Даденият от въззивната инстанция отговор не е в противоречие с ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978г., т. 3 и е съобразен с формираната трайна и непротиворечива съдебна практика, съгласно която основанията, уредени в отменения КЗ, при които застрахователят по имуществена застраховка може да откаже изплащане на застрахователно обезщетение са визирани в чл. 189, ал. 4, чл. 190, ал. 2, чл. 206, ал. 3, чл. 207, ал. 2, чл. 211 КЗ /отм./, като правото на отказ от изплащане на обезщетение е признато във връзка с неизпълнение на задължения на застрахования, които по силата на закона или по волята на страните са значителни от гледна точка на интереса на застрахования, като имащи отношение към настъпването на застрахователното събитие и/или вредите от него; че за да упражни правото по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ като откаже плащане на обезщетение, застрахователят следва да установи ненадлежното поведение на застрахования, изразяващо се в неизпълнение на задължение, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е предвидено в застрахователния договор, или в закона; че приложението на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ е обусловено от установяване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение като значително с оглед интереса на застрахователя и настъпване на застрахователното събитие, съответно възможността да бъдат предотвратени вредите от същото; че за правото на застрахователя да се освободи от задължението за застрахователно плащане е релевантно не само обективното наличие на неизпълнено от застрахования, предвидено в закона или договора задължение, но и при значителност на същото, с оглед интереса на застрахователя, при което тежестта на доказване е на застрахователя; че не се допуска причинната връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие да бъде презумирана по договорен път, а следва да се докаже в процеса от застрахователя на основание чл. 154 ГПК. Доколко при установяване на фактическата обстановка, въз основа на която съдебният състав е направил извод за липса на предпоставките на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./, са приложени правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на решението и преценката за обосноваността, респ. необосноваността на обжалвания въззивен съдебен акт не може да бъде направена в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение