Определение № 50360 от 05.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1669/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане” АД против решение № 703/13.05.2022г. по гр. д. № 3335/2021г. на Апелативен съд –София, с което, след частична отмяна, съответно потвърждаване на решение № 263645/04.06.2021г. по гр.д. № 652/2019г. на Софийски градски съд, са уважени предявените от ищците Д. Б. Н. и Ю. Б. Н. срещу застрахователното дружество осъдителни искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за сумите от по 40 000 лева за всеки един от тях, представляващи застрахователни обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния брат Н. Б. Н., настъпила на 07.12.2014г. при ПТП в [населено място], причинено по вина на Г. И. Д. като водач на застрахован при ответника лек автомобил, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 07.12.2014г. до окончателното плащане. Касаторът атакува въззивното решение като очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Намира за неправилно приетото от съда, че ищците попадат сред кръга на лицата, които имат право на обезщетение вследствие на смъртта на своя близък. От друга страна, счита определените размери на застрахователни обезщетения на ищците за прекомерно завишени и не отговарящи на икономическата обстановка в страната и на присъжданите размери на обезщетения по сходни случаи, настъпили към момента на ПТП. Претендира направените разноски за настоящата съдебна инстанция. Ответниците по жалбата и ищци по делото, Д. Н. и Ю. Н., в писмен отговор изразяват становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Считат, че присъденото обезщетение не е завишено, а е напълно- съобразено с характера и степента на търпените вреди, като същите се явяват материално легитимирани да получат обезщетение от смъртта на своя брат, тъй като са изпълнени всички условия съгласно закона. Претендират адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв и т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за осъществената правна защита. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Между страните не се спори, че: 1/ на 07.12.2014 г. е настъпило процесното ПТП, при което е била причинена смъртта на пешеходеца Н. Б. Н. - брат на ищците 2/ към момента на ПТП е налице сключен с ответното дружество валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с покритие към датата на ПТП; 3/ смъртта е настъпила по вината на водача на застрахованото при ответника МПС - Г. И. Д., установена с влязла в сила осъдителна присъда по н.о.х.д. № 1040/2016г. на Софийски градски съд. Въззивният състав е определил за спорно между страните наличието на активна материално-правна легитимация на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния брат, приложимостта на лимита на отговорността, предвиден в разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ, размерът на справедливото обезщетение и наличието на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат чрез неполагане на дължимата грижа за собственото здраве, както и пресичане на пътното платно в нарушение на правилата за движение на пешеходците, при навлизане внезапно на пътното платно при условията на ограничена видимост, облечен в тъмни дрехи и в състояние на алкохолно опиянение, без се е съобразил с приближаващото МПС. За установяване на активната материално-правна легитимация на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя брат Н. Н., съдът е кредитирал приета по делото съдебно-психологична експертиза /на л.328-339 от делото на СГС/, от която е установил, че ищецът Д. е видял загиналия си брат в безпомощно състояние, поел е основния товар по оповестяването на смъртта на своя брат на своите родители, а впоследствие е съжителствал с тях през периода на техния траур, станал е свидетел на разпада на личността на своята майка пред очите му /която след смъртта на сина си не търси психологическа подкрепа и развива алкохолизъм/, поради което е бил подложен на изключителен стрес. Чрез заминаване се за Великобритания същият се стреми да „избяга“ на по-чисто и спокойно място, където да постави ново начало за себе си. Успял е да изгради близка партньорска връзка с приятелката си, в която намира подкрепа и опора. Към момента на изследването /м. октомври, 2020 г./ експертизата констатира завишени нива на тревожност, силно повлияна от завръщането му в България и обсъждането на загубата на неговия брат, като са налице и известни депресивни тенденции. Ищецът Ю. от своя страна е по-експанзивен и емоционален, като личностновите му особености се характеризират с известна циклотимност, която се е проявила след загубата на неговия брат - той за много дълъг период /около 10 месеца/ е бил в депресивен епизод, съпроводен с всички симптоми на депресията - спрял да работи, загубил желание за живот, разделил се с приятелката си. Въпреки че е доста борбен, и към момента на изследването се констатират известни депресивни тенденции. Загубата на неговия брат изключително силно го е разтърсила и дори 6 години по-късно той продължава да я преживява тежко, но отново е започнал работа, живее самостоятелно, има нова приятелка. Двамата братя са израстнали в семейство със строг депотичен баща и свръхтревожна майка, споделянето на чувства с бащата е било неприемливо, а поради свръх-тревожността на майката и нейната емоционална лабилност, тя не е била в състояние да оказва морална подкрепа на синовете си, поради което те са изградили помежду си много близки отношения и са разчитали един на друг. До смъртта на техния брат, всички са живеели заедно в едно домакинство с родителите си. Смъртта на техния брат изключително силно е разтърсила и двамата ищци, като всеки от тях според своя характер изключително тежко е преживял смъртта на брат си, като и за двамата ищци е настъпила съществена промяна в обичания им начин на живот - Ю. е изпаднал в продължителна депресия, а Д. се е затворил в себе си, като се е стремял да остане силен и опора за своите родители и впоследствие се е дистанцирал от болезнената обстановка в дома им чрез своеобразно „бягство“ в чужбина. Понастоящем, въпреки изминалия продължителен период от време /повече от 6 години/, и при двамата се наблюдават трайни психологически последици и непреработена психологическа травма от загубата на техния брат. С оглед горното, съдът е счел, че може да се направи несъмнен извод, че между ищците и починалия им брат е била изградена трайна и дълбока емоционална връзка, която е надхвърляла обичайните за българския бит близки отношения между братята в едно семейство. Същата е била обусловена от установените специфични обстоятелства, че в семейството е било считано за неприемливо споделянето на чувствата и емоциите пред строгия баща, а лабилната и свръхтревожна майка е била неспособна да оказва адекватна морална подкрепа на децата си, поради което тримата братя са разчитали един на друг и са изградили помежду си отношения на особена близост и взаимна подкрепа. Свидетелство за тази особена близост са и настъпилите в резултат на смъртта на починалия сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания на двамата ищци - психическото състояние на всеки от тях се е влошило значително, настъпили са съществени промени в техния мироглед и начин на живот - ищецът Д. се е затворил в себе си, опитал се е да намери равновесие чрез „бягство“ в чужбина, но при връщането си в България отново губи равновесието си, и все още се отчита ситуативна тревожност във връзка със смъртта на неговия брат; ищецът Ю. за дълъг период е изпаднал в депресивно състояние, загубил е желание за живот, престанал е да работи; и при двамата братя се отчита все още необходимост от провеждане на специализирана терапия за справяне с посттравматичния стрес от смъртта на техния брат. Предвид изложеното, решаващият състав е направил извод за наличие на активна материално-правна легитимация на ищците да претендират обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния брат, съобразно указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. За да определи справедлив размер на дължимото на ищците обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, съдът е счел, че не може да се приложи разпоредбата на § 96 ал.1 ПЗР ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр.101/2018 г./, според която, при липса на утвърдена методика по чл.493а ал.2 КЗ, обезщетението на лицата, посочени в чл.493а ал.4 КЗ /сред които са и ищците/, се определя в размер до 5 000 лева. Решаващият състав се е позовал на решение по дело С-277/12 на СЕС, постановено по преюдициално запитване, според което чл.3, § 1 от Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, пар.2 от Втора директива 84/5. Посочено е, че съгласно нормата на чл.633 ГПК, постановеното по преюдициално запитване решение на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в РБ. Заключено е и, че обезщетението за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи не може да се ограничава от лимитни стойности, противоречи на принципа за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД, както и на правото на защита, прокламирано в чл.56 КРБ, и на основните принципи на правото на ЕС в областта на извъндоговорната отговорност. Прието е, че обезщетението на ищците за претърпените от тях неимуществени вреди следва да се определи съобразно общия принцип на справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД, и съобразно критериите, формулирани в ППВС №4/1968 г., като въззивният състав е намерил за справедлив размерът от 40 000 лева за всеки от ищците. Счел е, че този размер съответства на значителния интензитет и продължителност на търпените от тях неимуществени вреди, настъпилите трайни психологически промени при всеки от тях, на съществената негативно промяна на бита и начина на живот, на установените остатъчни последици от преживяната психологическа травма, но също така са отчетени и наличните при двамата ищци ресурси за справяне: за Д. - отдалечаването чрез оттеглянето му в чужбина и подкрепа в устойчива партньорска връзка и амбиции за лична реализация; за Ю. - започването на постоянна работа, изграждането на нова партньорска връзка, и за двамата - тяхната младост и наличие на житейски перспективи/. Апелативният състав е обсъдил и релевираното от ответника възражение за наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, което е намерил за неоснователно. Установил е от фактическа страна /от приетата по делото съдебно-токсикологична експертиза на л.264-267/, че пострадалият Н. Н. към момента на настъпване на произшествието е бил в състояние на средна степен на алкохолно опиване - със съдържание на алкохол в кръвта от 1,85 промила, при което настъпва нарушение на координацията и рефлексите, повлияване на възприятията, намалена зрителна острота, нарушение в мисловната дейност, вниманието и съобразителността. Намерил е за неустановена по делото причинна връзка между това състояние на пострадалия и настъпването на процесното ПТП. Позовал се е на установеното по делото, че поведението на пострадалия е било напълно законосъобразно - той е пресичал пътното платно на определеното за това място - на пешеходна пътека. От приетата САТЕ /на л.257-258/ е установил, че ако делинквентът е управлявал автомобила с максимално допустимата за населено място скорост от 50 км/ч., той би могъл да преустанови движението на автомобила в рамките на 41 метра, но при движението му със 115 км/ч. опасната зона за спиране на автомобила е била 151 метра. Пешеходецът е предприел пресичане на пътното платно, когато автомобилът е бил най-малко на 54 метра от него - т.е. той е предприел пресичането на пътното платно, като се е съобразил с отстоянието на приближаващия автомобил и пределно разрешената скорост, с която той би следвало да се движи. Пешеходецът не е бил длъжен да предполага, че водачът ще управлява автомобила със скорост, повече от два пъти надвишаваща пределно допустимата за пътния участък. При така установените обстоятелства от фактическа страна, съдът е заключил, че не е налице основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за редуциране на обезщетението, с оглед липсата на установен по несъмнен начин принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Какви са критериите за изключителност на създадените емоционални и трайни връзки, които обуславят правото на обезщетяване по смисъла на ТР 1/2016 г. на ОСНГТК, относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 17/16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 60143/01.12.2021г. по т.д. № 1796/2020г. на 1-во т.о. на ВКС.; 2/ Необходимо ли е решаващият съд при преценка на търпените морални болки и страдания от смъртта на близък, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, да ги съпоставя с традиционните и обичайните за българското общество отношения на привързаност и обич семейни отношения?; Сочи се противоречие на въззивното решение с: решение № 92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на 2-ро т.о. на ВКС и решение № 372/14.01.2019г. по т.д. № 1199/2015г. на 2-ро т.о. на ВКС.; 3/ Необходимо ли е решаващият съд при определянето на дължимото обезщетение да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в конкретната икономическа обстановка към датата на настъпване на процесното събитие?; Твърди се противоречие на атакувания акт с: решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на 2-ро т.о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за активната легитимация на ищците, съобразно постановките на ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и неговото темпорално действие, предвид даденото в ТР № 1 от 24.01.2022 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСНК и ТР №3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС принципно разрешение за действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване изрично или мълчаливо е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени, и решения на Съда на ЕС по дела С-268/06, С-277/12, С-923/19, С-577/21. В посочените тълкувателни актове на ВКС е прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично обаче е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ, решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба № 2834/ 2006, решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България, жалба № 48149/2009 г./, според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване. Прилагането на новото тълкуване автоматично по отношение на факти, осъществили се при действието на старото задължително тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

ОСОБЕНО МНЕНИЕ по т.д. 1669/22 г. по описа на ВКС, II ТО. Не съм съгласна с изразените мотиви на мнозинството, относно наличието на прието основание за достъп до касационно обжалване на посоченото въззивно съдебно решение – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както е мотивирано, по следните съображения: В определението, мнозинството от състава приема, че следва да се допусне касационно обжалване на на въззивното съдебно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, уточнявайки сочения от касатора правен въпрос, както следва - относно активната материално-правна легитимация на ищците. Посочено е, че е налице допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и по-конкретно разрешаването на посочения правен въпрос в противоречие с разрешението в Тълкувателно решение № 3/28.03.2020 г. по тълк.д. 3/20 г. на ОСНГТК на ВКС, съобразно темпоралното действие на тълкувателните решения, конкретно на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Посочено е, че в Тълкувателно решение по тълкд. 3/20 г., ОСГТК на ВКС е прието принципно разрешение за действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване съгласно тълкувателно решение, изрично или мълчаливо, е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени. Прието е, че в посочените тълкувателни решения, ВКС, чрез съответните посочени Общи събрания, приема, че при наличие на тълкувателни решения в определена правна област, последващите приети тълкувателни решения относно същите правни въпроси, нямат обратно действие, каквото действие имат първоначално приетите тълкувателни решения. Прието е, че новото тълкуване следва да се прилага от съответните органи, за които е задължително, по съответните неприключени случаи, отнесени до тях или относно факти, осъществени след приемане на новия тълкувателен акт и неговото обявяване. Осъществените последици следвало да бъдат преценени с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на пораждане на тези последици. Извършено е и позоваване на чл. 6, ал 1 от КЗПЧОС. Спорът по делото, решението, по което е обжалвано с касационна жалба е относно правото на ищците, като братя на загинало при пътно-транспортно произшествие лице, през 2014 г., да получат обезщетение от застрахователя на деликветна, на основание сключения договор за Гражданска отговорност на автомобилистите. В конкретния случай, през 2019 г. са предявени искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от братя на загинало при пътно-транспортно произшествие лице на 07.12.2014 г. С Тълкувателно решение от 1/21.06.2018 г. по тълк. д 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е тълкувана разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обнародвана ДВ бр. 2 от 05.12.1950 г. Разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД не е променяна и до настоящия момент. В задължителната и трайна практика на ВКС, е прието, че при приложение на чл. 226, ал. 1 от КЗ отм, респ. чл. 432, ал. 1 от КЗ, е приложима разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка, е приложимо и тълкуването на чл. 52 от ЗЗД при преценка отговорността на застрахователя, на основание договор Гражданска отговорност. С предходни Постановления на Пленума на ВС, ППВС 4/68 г, 5/69 г., 2/84 г. също е тълкувана разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Съгласно приетото тълкуване през 1984 г., кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, е определен с ППВС 4/68 г. и ППВС 5/69 г. и други лица, извън така посочените в постановленията на ВС, не може да се приеме, че могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък или член на семейството. С Тълкувателно решение по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, определянето на кръга от лица, които са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, е извършено на основание чл. 52 от ЗЗД, като е прието, че посоченият в нормата критерий, справедливостта, с оглед отношенията в българското общество, налага извод, че материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на техен близък, са лицата, посочени в ППВС 4/68 г. и ППВС 5/69 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбоко емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В настоящето определение, мнозинството от състава счита, че следва да се провери дали следва да се приложи Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. В мотивите на Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е прието, че е налице изменение в обществените отношения – приемане на България в Европейския съюз и възникналото за нея задължение по силата на актовете на Европейския съюз, да прилага всички норми, създадени от законодателя на Европейския съюз в съответствие с принципите на Правото на Европейския съюз, така както произтича от него. Конкретно в областта, относно която е тълкуваната разпоредба е взето предвид наличието на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива и всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. Считам, че посоченото тълкувателно решение по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е израз на съобразено тълкуване, като принцип разрешаващ принципа на директен ефект на нормите от правото на Европейския съюз да се прилагат при преценка националните правни норми, регулиращи отношенията между субектите, на територията на всяка държава – членка. Съобразно така установения от СЕС принцип за съобразено тълкуване, по делото Marleasing, при наличие на директива относно областта на приложимата правна норма, съдът, тълкуващ националното си право, следва да приложи същото, по такъв начин, че максимално да даде възможност да се реализират предвидените цели в директивата. След приемането на Р България в ЕС, за националния съд съществува задължение да приложи правото на Европейския съюз като отделен правопорядък. Това задължение произтича от принципа на примата на правото на Европейския съюз. Освен този принцип, е длъжен да приложи и принципа на директен ефект. В случаите когато няма пълна хармонизация по силата на нормативен акт от правото на ЕС, но съществува директива, предвиждаща постигане на определени резултати от държавите членки, съдът е длъжен да извърши съответно тълкуване. Националният съд следва да приложи собствената си правна норма, но в съответствие с целите на директивата, като се съобрази задължителното й тълкуване в практиката на СЕС. Следователно, относно правоотношенията, възникнали след 2007 г., съдилищата, са длъжни да прилагат нормите от националното законодателство, така че да не пречат да се постигнат целите, предвидени в директивите, регламентиращи обществените отношения в същата област, в която е налице национална правна уредба. В обжалваното съдебно решение, въззивният съд е приложил нормата на чл. 226 КЗ отм. вр. чл. 52 от ЗЗД, към възникналото през 2014 г. пътно-транспортно произшествие като тълкуването на същата е в съответствие с решенията на СЕС по приложение на Директива 2009/103/ЕО (кодифицирана), в сила от 27.10.2009 г. Съгласно разясненията в практиката на СЕС: решения по дело С-923/19 г, по дело С-277/12 г. и по дело С-577/21, целта на посочената директива е да осигури свободно движение на моторните превозни средства в рамките на Съюза и свободно движение на лицата, като гарантира, че пострадалите от произшествия, причинени от тези моторни превозни средства, ще бъдат третирани по сходен начин, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието. С решение С-923/19 г. е прието, че по силата на посочената директива, държавите членки гарантират, че гражданската отговорност при използването на МПС, е застрахована, както и вредите и пострадалите трети лица, които трябва тази застраховка да покрива. Приемайки, че е налице разлика между деликтната отговорност и отговорността на застрахователя, Съдът на ЕС е определил, че за да има полезен ефект директивата, то следва да се обезщетяват всички вреди, имуществени и неимуществени, за да се избегне различния режим, предвиден в националните законодателства. По отношение на лицата, които имат право да искат поправяне (обезщетяване) на неимуществени вреди, е прието, че закрилата трябва да обхване всички лица, които съгласно националната правна уредба имат право на обезщетение за вреди, като с Трета директива било въведено задължение за обезщетяване на вредите на определен кръг особено уязвими лица. Съгласно т. 46 от решение С-277/12 и т. 35 от С-923/19, държавите членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близките и членове на семейството на жертвите на ПТП, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми. Прието е, че обезщетение за вреди, причинени при управление на МПС, имат право да получат членовете на семействата и близките на лицата, загинали при ПТП, доколкото се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования, съгласно приложимото към спора право. Обхватът на директивата по отношение на лицата, е посочен като да са пострадали лица, които могат да бъдат включително и непреки жертви, които биха имали право на обезщетение съгласно приложимото национално право. Съдът, с оглед разликата в законодателството на държавите членки, е определил, че право на неимуществени вреди на лица, непряко пострадали при ПТП, би могло да се определи съгласно нормите на националното право, като това би довело до различие с оглед мястото на ПТП, поради липса на пряко регламентиране на посочените обществени отношения от правото на съюза. С оглед правното действие на директивите, като пораждащи задължения за държавите членки и приложими между частните субекти по изключение, е направеното заключение, че посочената директива, не хармонизира правния режим на гражданската отговорност, но целта е да се гарантира, че гражданската отговорност е застрахована съгласно изискванията на директивата. Изтъкнато е, че с оглед целта на директивата, правото на обезщетение, възникнало на основание застраховка гражданска отговорност, следва да отговаря на предвиденото в директивата покритие. Извършвайки това телеологично тълкуване, СЕС приема, че правото на поправяне на неимуществената вреда, причинена от загубата на близък, както и на членове на семейството, при ПТП, трябва да се определи, като се приеме, че директивата предвижда защита за лица, чиито близки, както и членове на семейството, са починали при пътно-транспортно произшествие между моторни превозни средства. Тази защита задължава националните съдилища, прилагайки правото по местонастъпване на деликта, пътно-транспортното произшествие, да приемат, че близки, членове на семейството имат право на обезщетение до посочените в директивата лимити на гражданската отговорност. При разрешаването на правния въпрос относно критериите за определяне материалноправната легитимация на лицата, въззивният съд е извършил така посочено съобразено тълкуване на чл. 226 КЗ отм. вр. чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с посочените цели на директивата, така както е прието задължителното тълкуване в практика на СЕС, приемайки че братята на починалия са негови близки, претърпели са неимуществени вреди и в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Извършването на тълкуването в съответствие с практиката на СЕС, изключва наличието на соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поради изложеното подписвам определение с особено мнение. СЪДИЯ: