Определение № 3104 от 05.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1445/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Айкарт Кредит“ЕАД ЕИК[ЕИК] срещу решение №2 от 03.01.2023 г. по в.гр.д. №220/2024 г. на ОС-Пазарджик, В ЧАСТТА, с която, е отменено Решение № 217 от 19.08.2022г., постановено по гр.д. № 370/2021г. по описа на Районен съд – Велинград и вместо него ПОС е обявил за недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК Договор за кредит №0056158 от 15.03.2011г., сключен между Н. Л. Л. и праводателя на “Айкард Кредит“ЕАД, както и на основание чл. 366 от ЗЗД сключеното между страните Споразумение от 22.10.2012г., с което е изменен Договор за кредит №0056158 от 15.03.2011г. и е осъдил „Айкарт Кредит“ЕАД ЕИК[ЕИК] да заплати на Н. Л. Л. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата от 4311,98 евро /четири хиляди триста и единадесет евро и 98 евро цента/, представляваща платени без основание за периода от 12.04.2016г. до 12.04.2021г. суми за възнаградителни лихви и такси по Договор за кредит №0056158 от 15.03.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането, Излагат се основания за незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на исковете изцяло като неоснователни. Оспорват се като необосновани и незаконосъобразни изводите на съда за недействителост на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК на Договор за кредит №0056158 от 15.03.2011г., сключен между Н. Л. Л. и праводателя на “Айкард Кредит“ЕАД, както и на основание чл. 366 от ЗЗД сключеното между страните Споразумение от 22.10.2012г., с което е изменен договор за кредит №0056158 от 15.03.2011г. Основава се на характеристиките в съдържанието на конкретния договор за кредит -безсрочен и револвиращ,тип „Кредитна линия“, според които кредитополучателят сам със своето поведение по усвояването и връщането на сумите по кредита определя конкретния размер на месечното си задължение към кредитодател. Ето защо в договора за кредит ГПР/ годишен процент на разходите/ бил коректно определен, но в зависимост от горните условия специфични за този договор. Същото се повтаря и относно произнасянето на съда по отношение на яснотата на уговорките за размера и начена на формиране на възнаградителната лихва по кредита и различните такси. Навеждат се и оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения: съдът е игнорирал непълнотата в отговорите на въпросите на ССчЕ, назначена във въззивното производство. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК и очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Н. Л. Л. в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира пред настоящата инстанция присъждане на възнаграждение по 38 ал.2 ЗАдв. От страна на Н. Л. Л. въззивното решение се обжалва в отхвърлителната част за разликата над присъдения размер от 4311,98 евро, до предявения и отхвърлен размер от 10 884,88 евро като незаконосъобразно, както в частта, с която въззивният съд отхвърля за сумата от 680,50 евро поради извършено съдебно прихващане със задължение на ищеца Л. за заплащане на дължими на ответника “Айкарт Кредит“ ЕАД за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г. непогасени суми за главници по договор за кредит №0056158 от 15.03.2011г. в размер на 680,50 евро. Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на началната дата на погасителната давност при вземания, основани на потребителски кредити и за необоснованост на извода на съда за наличие у кредитора на вземане за непогасена част от главница, с която да се прихване задължението на кредитополучателя при положение, че съдът е приел договора за кредит за изцяло нищожен. Поставят се правни въпроси и се твърди наличие на хипотеза за допускане на касационно производство по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение, съдебният състав на АС-Велико Търново е изложил в мотивите следните съображения: Между страните не е спорно, а се установява и от доказателствата по делото, че на 15.03.2011г. между ответното дружество Айкарт Кредит“ЕАД ЕИК[ЕИК], в качеството му на кредитодател и ищеца Н. Л. Л., в качеството му на кредитополучател, е сключен договор за кредит № 0056158, по силата на т.1 от който кредитодателят предоставя на кредитополучателя кредит, който се усвоява чрез международна кредитна карта, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне съгласно условията на този договор. Във връзка с така сключения договор за кредит, на същата дата 15.03.2011г., между ищеца в качеството му на картодържател и трето лице –, в качеството на картоиздател, е сключен Договор № 0056158 за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard/MasterCard Gold, по силата на който договор картоиздателят издава и предоставя на картодържателя международна кредитна карта iCard/MasterCard и открива и води картова платежна сметка на картодържателя, която обслужва извършените с картата трансакции, а съгласно т.7 от този договор, картодържателят може да извършва тези трансакции с картата до размера на предоставения му от дружеството-ответник по иска кредитен лимит по Договора за кредит. Неразделна част от договора за кредит и договора за издаване на кредитна карта са и подписаните от страните на 15.03.2011г, общи условия към всеки един от договорите. В общите условия към договора за кредит, непосредствено преди положения от ищеца подпис върху документа, се съдържа декларация, че кредитополучателят потвърждава, че цялата преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и настоящите общи условия, са му били предоставени преди подписване на договора и той е имал възможност да се запознае с тях, че ги разбира и ги приема без възражения. Съдържащата се в представения като доказателство по делото стандартен европейски формуляр информация, е идентична със заложените в клаузите на договора условия по кредита. В т. 5 – т. 7 от договора за кредит и т. 3 от Общите условия към него са уредени условията за ползване на кредита, като в т.5, т. 5.1, т. 5.2 и т. 5.3 е посочено, че договорът е револвиращ с горна граница /общ кредитен лимит/ в размер на 2600 евро + 2600 евро, кредитният лимит е разделен на кредитен лимит за транзакции в размер на 2600 евро и на Кредитен лимит за разсрочване в размер на 2600 евро. Съгласно т. 6 от договора посоченият размер на кредита се предоставя и усвоява под следната форма: Кредитодателят заплаща ежедневно по картовата платежна сметка на кредитополучателя при картоиздателя сумата на всички трансакции, извършени с картата, включително и тези, които са били разсрочени, както и всички свързани с трансакциите такси и комисиони, които не могат да бъдат покрити с паричните средства на кредитополучателя по картовата му платежна сметка при картоиздателя, ако има такива. Плащането се извършва въз основа на предоставена от картоиздателя директно на кредитодателя информация за извършените през съответния ден трансакции без покритие. Съгласно т. 7 от договора за кредит, при извършване на трансакция, разполагаемият остатък по кредита се намалява със сумата по трансакцията и сумата на всички свързани с това лихви, такси и комисиони. Кредитополучателят няма право да извършва трансакции, които превишават кредитния лимит, т.е. надвишават размера на разполагаемия му остатък по кредита /разбиран като общия кредитен лимит, намален с усвоения кредит, ведно със съответните начисления – договорни лихви, такси, комисиони и други разходи и разноски, изчислени към точно определен момент/, а в случай, че е извършил такава трансакция, условията за заплащането й и дължимите от кредитополучателя такси във връзка с нея са посочени в клаузата на т. 6.3 от договора. Клаузата на т. 9.3 от договора и т. 1.6 и т.10 от Общите условия към него предвиждат начина на погасяване на задълженията по кредита – кредитополучателят е длъжен ежемесечно до 15-то число на месеца да погасява минимална погасителна вноска, посочена в месечно извлечение, издавано от кредитодателя и представяно на кредитополучателя, която вноска представлява сборът на 5% от усвоения кредитен лимит за трансакции, плюс начислените лихви, неустойки и такси, плюс всички падежирали месечни анюитетни вноски от разсрочени задължения за съответния отчетен период. Клаузата на т. 11.2 от Общите условия към договора за кредит, от своя страна, урежда поредността, при която се погасяват задълженията на кредитополучателя по кредита, както следва: 1/ задължения за такси, комисионни и разноски, направени от картоиздателя; 2/ суми, надвишаващи кредитния лимит; 3/ договорни лихви; 4/ законови лихви; 5/ неустойки; 6/ падежирали анюитетни вноски от разсрочени задължения; 7/ главници, която поредност може да бъде променяна само след изрично писмено изявление на страните по договора за кредит. В т. 8 от договора за кредит са предвидени начините, по които се олихвява усвоеният кредит, като посочената клауза е приложима само по отношение кредитния лимит за трансакции. Така, съгласно т.8.1. и т. 8.2. от договора, за извършените трансакции за покупка на стоки или услуги, както и за определени такси, удържани от Картоиздателя по Договора за карта (годишна такса обслужване на кредитната карта и такса за известяване със СМС) не се начислява лихва до 15-то число на месеца, следващ месеца на осчетоводяване на трансакцията (т.нар. Гратисен период). В случай, че до 15-то число на месеца кредитополучателят не погаси изцяло задължението си към кредитодателя за предходния отчетен период, от 16-то число на същия месец върху непогасеното задължение се начислява и дължи договорна възнаградителна лихва в размер на фиксиран лихвен процент 17 % годишно, а нововъзникналите задължения при покупка на стоки или услуги се олихвяват от деня на осчетоводяването им. В случай, че кредитополучателят погаси изцяло задължението си към кредитодателя, посочено в последното месечно извлечение, гратисният период се възстановява. Съгласно т. 8.3 от Договора за кредит, частта от усвоения кредит, формирана от теглене на пари в брой и приравнените на теглене на пари в брой трансакции, както и такси, неустойки и комисиони, се олихвяват с договорна възнаградителна лихва в размер на фиксиран лихвен процент 20.5 % годишно от деня на осчетоводяването им и за тях не се прилага гратисен период. Предвидено е в клаузата на т. 8.4 от договора за кредит /“капитализация на лихви“/, че с подписването му кредитополучателят се съгласява начислените договорни лихви по т. 8.2 и т. 8.3 да се прибавят към главницата на кредита на последния ден на всеки месец и същите да се олихвяват с лихвата по т. 8. 2, което да бъде отразено в месечното извлечение за съответния отчетен период. Възнаградителната лихва, дължима върху усвоените суми по лимита за разсрочване, от своя страна, е регламентирана от клаузата на т. 11 от договора за кредит, в размер на фиксиран лихвен процент 19,72% годишно, при лихвена база за изчисляване на лихвите по месечните анюитетни вноски, съобразно изготвен погасителен план, от 30/360. Специално по отношение кредитния лимит за разсрочване, клаузата на т. 5.3 от договора предвижда размер от 13% годишно оскъпяване и ГПР в размер на 25,81 % при разсрочване към 15-то число на месеца.Съгласно т. 3 и т. 21 от договора за кредит е същият е безсрочен, но кредитополучателят има правото да го прекрати едностранно с писмена молба до кредитодателя във всеки един момент, като прекратяването настъпва при наличието на кумулативните изисквания: да са изплатени всички задължения по кредита /вкл.главници, лихви, такси, неустойки, комисиони и разноски/, кредитодателят да е получил писменото уведомление за прекратяването и картоиздателят да е получил уведомление за връщане на издадената карта. Право на едностранно прекратяване на договора от кредитополучателя е предвидено и в т. 2.4 от Общите условия към него. На 22.10.2012г., в следствие на подадено на същата дата искане за промяна на кредитен лимит от кредитополучателя, между него и кредитодателя е сключено споразумение за прехвърляне на лимит за разсрочване, с което са направени следните изменения на условията на сключения между страните на 15.03.2011г. договор за кредит: общият кредитен лимит е преобразуван в една обща сума от 5200 евро; усвоеният размер на лимита за разсрочване, възлизащ на сумата от 1626,89 евро към датата на споразумението, е прехвърлен към лимита за трансакции, в резултат на което е прието, че лимитът за трансакции е усвоен до размер на 4333,13 евро; погасено е изцяло задължението по лимита за разсрочване и същият е закрит; от договора за кредит, сключен между страните, са заличени всички клаузи, регламентиращи условията по кредита, свързани с лимита за разсрочване /в т.ч. и клаузата на т. 5.3 от договора, съдържаща посочване на размера на годишния процент на разходите по кредита/. Пред въззивната инстанция са били представени нововъзникнали доказателства за факти, настъпили след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, както и такива, настъпили в хода на производството пред въззивната инстанция, а именно - месечни извлечения за периода от м. април 2022г. до м. октомври 2024г. към договора за кредит, сключен между страните, които са приети като доказателства по делото на основание чл. 235, ал. 3, вр. чл. 273 и чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК и от които е видно, че процесният договор за кредит се изпълнява между страните в период от близо 13 години. За изясняване на спора от фактическа страна, пред въззивната инстанция е била допусната и изслушана повторна и допълнителна икономическа експертиза, предвид направените възражения във въззивната жалба, както и с оглед правомощията на въззивната инстанция съгласно т.3 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Съдът е счел, че въпреки оспорени от страните, заключенията следва да се приемат от съда, доколкото вещото лице е отговорило изчерпателно и ясно на поставените му въпроси. Според допълнителното заключение на експерта за периода от сключването на процесния договор за кредит /15.03.2011г./ до датата на предявяване на исковата молба /12.04.2021г./ кредитополучателят е усвоил сумата от 24685.21 евро, представляваща главница по кредита /суми, изтеглени в брой и извършени плащания на ПОС/, като за посочения период са били отразени като суми, намаляващи кредитния лимит по договора за кредит и следните негови задължения: 457.13 евро – начислени такси за извършени трансакции; 433.74 евро – начислени такси за годишно обслужване; 3 евро – такса за известяване с СМС; 8238.10 евро – начислени договорни лихви; 490 евро – такса за невнасяне на МПВ; 21.44 евро – прехвърляне на лихви; 1604.57 евро – прехвърляне на главница; 10 евро – такса за преиздаване на карта. А за периода от 12.04.2016г. до датата на исковата молба /12.04.2021г./, кредитополучателят е усвоил сумата от 7654.28 евро – главница по договора за кредит /представляваща изтеглени в брой суми и извършени плащания на ПОС/, като начислените му задължения за лихви и разходи по кредита са както следва: 231.36 евро – начислени такси за транзакции; 200 евро – такси за годишно обслужване; 4558.37 евро – начислени договорни лихви; 250 евро – такса за невнасяне на МПВ. Същевременно допълнителното заключение е дало отговор и на въпроса какъв е размерът на извършените погасителни плащания от кредитополучателя на задълженията му по договора за кредит, като за периода от сключването на договора /15.03.2011г./ до предявяване на исковете /12.04.2021г./ ищецът е погасил свои задължения по кредита в размер на 30629.02 евро, а за периода от 12.04.2016г. до 12.04.2021г. направените погасителни плащания от него са в общ размер на 12646.76 евро. Съгласно посоченото от вещото лице за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г./включително/ са останали непогасени и дължими от кредитополучателя минимални погасителни вноски в общ размер на 836.38 24 евро, от които: 174.77 евро – главница по предходна МПВ с падеж 15.01.2022г.; 245.80 евро – главница по МПВ с падеж 25.02.2022г.; 259.93 евро – главница по МПВ, начислена на 28.02.2022г. с падеж 15.03.2022г., по която в този период не е постъпило плащане; 77.90 евро – възнаградителна лихва за периода 01.01.2022г. – 31.01.2022г.; 67.98 евро – възнаградителна лихва за периода 01.02.2022г.-28.02.2022г.; 10 евро – такса за невнасяне на МПВ. Според заключението по допълнителната експертиза и дадените в проведеното пред въззивната инстанция публично заседание във връзка с отговора на този въпрос подробни разяснения на вещото лице, се установява, че съгласно клаузата на т. 8.4 от договора за кредит е извършвана договорената капитализация на лихви, като към всяко последно число на текущ месец неплатените задължения за договорна лихва са прибавяни към главницата по договора /и са били дължими, но вече като главница за следващия месец/, а ако тези задължения /макар и вече представляващи главница/ не били погасени и след 15-то число на следващия месец, то същите се олихвявали с годишен лихвен процент в размер на 17%. Така, за периода от сключване на договора за кредит /15.03.2011г./ до подаване на исковата молба /12.04.2021г./ са били начислени лихви върху капитализираните към главницата лихви в общ размер на 301.58 евро. С оглед на така установената фактическа обстановка, въззивният състав е приел от правна страна следното: Доколкото процесният договор за кредит е сключен между физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност /съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗПК/ и кредитна институция, правоотношението между ответника и ищеца кредитополучател представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и към него са приложими специалните разпоредби на ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителски договори, както и императивните норми на ЗПК, уреждащи неговата форма и необходимо договорно съдържание. И двата закона намират приложение в редакцията им, съществувала към момента на сключването на договора – 15.03.2011г. и споразумението към него – 22.10.2012г., а не към момента на предявяване на иска. За наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори съдът следи служебно при всяко положение на делото, като не се прилагат правилата за преклузия в първоинстанционното и въззивното производство, а в случай, че констатира неравноправна клауза в потребителски договор, съдът е длъжен да се произнесе по нея и без наведено от страната възражение. Съгласно действащата към датата на сключване на договора редакция на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Касае се за по - особена по вид недействителност с оглед последиците, визирани в чл.23 от ЗПК, а именно – че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя е до размера на връщане само на чистата стойност на кредита, но не се дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита. В чл. 11 от ЗПК е реглементирано императивно съдържането на договора за потребителски кредит. Част от това съдържание е годишният процент на разходите по кредита /ГПР/ - чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвидена е нарочна формула за изчисляване ГПР, в която като величини участват освен лихвата и други допускания. Чрез участващите компоненти се дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В тази величина са инкорпорирани всички разходи, пряко свързани с кредитното правоотношение. Това следва да бъде направено по ясен и разбираем за потребителя начин. В настоящия случай, според съда, в процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР и то само по отношение кредитния лимит за разсрочване /представляващ на практика едва половината от общия кредитен лимит по договора/. Едновременно с това в договора са предвидени задължения на кредитополучателя за заплащане на годишна такса обслужване, такса за трансакции, такса за невнасяне на погасителна вноска, такса за превишаване кредитния лимит. Тези договорени допълнителни задължения не позволяват да се разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания финансов продукт. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл.11 т.10 от ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. В този смисъл съдът се е основал на постановеното Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело C-714/22, а именно, че с оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Нещо повече – по отношение кредитния лимит за трансакции такава клауза, предвиждаща ГПР изобщо липсва, а с последващото споразумение, сключено между страните по договора и извършените с него изменения в процесния договор за кредит, от последния въобще е заличена клаузата за ГПР. Представлявайки елемент от абсолютно задължителното съдържание на всеки договор за потребителски кредит, то липсата на посочване в процесния договор на такава клауза за ГПР въобще /след изменението му от 22.10.2012г./, както и по отношение целия размер на кредита /от датата на сключването му до преди изменението му/, според вззивня съд, налага извод за недействителност на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК на договора. В тази връзка, съдът е приел за неоснователни твърденията на ответното дружество, че спецификата на кредитния продукт, представляващ револвиращ кредит и по-конкретно на кредитния лимит за трансакции, при който усвовяването на кредита и съответно погасяването му не се извършвало чрез внасяне на анюитетни вноски, обуславяло невъзможността в него да бъде посочен ГПР по отношение тази кредитна линия, доколкото законът не прави изключение по отношение императивно необходимото минимално съдържание на договорите за предоставяне на такъв вид кредитни продукти. Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗПК разпоредбите на закона се прилагат и за договори за кредит под формата на овърдрафт, когато кредитът трябва да бъде погасен в срок, по-дълъг от три месеца, какъвто е настоящият случай, доколкото процесният договор е безсрочен /т.е. няма договорен срок за окончателно погасяване на целия размер на отпуснатия и усвоен кредитен лимит/, поради което и за него се прилагат императивните изисквания за съдържанието му, регламентирани в чл. 11 ЗПК. За неоснователни са счетени и доводите, че в случая се касаело до различен кредитен продукт „револвиращ кредит“, а не овърдрафт, тъй като по същността си договорът за овърдрафт представлява револвиращ кредит, при който е разрешен определен кредитен лимит, но е допустимо и надвишаване над салдото по сметката по този лимит. На следващо място, според чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Макар въззивният съд да е споделил доводите на въззиваемото дружество, че с оглед естеството на сключения договор за кредит – револвиращ, и произтичащата от това възможност погасената част от кредита да се усвоява отново, изготвянето отнапред, още със сключването на договора, на погасителен план, да не е възможно, то при никакви обстоятелства не може да се счете, че този вид договори не следва да съдържат посочване на условията за издължаване на кредита от потребителя. Дори и действително към датата на сключване на процесния договор за кредит, разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК да не е предвиждала клаузите на договора да са формулирани по ясен и разбираем начин, а в нея е било заложено единствено изискването същият да е сключен в писмена форма, това задължение за формулиране на клаузите на договора по ясен и разбираем за потребителя начин може следва от разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП, съгласно която уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми. Клаузата за насрещната престация на кредитополучателя, респ. за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Действително в т. 8.2 и т. 8.3 от договора са посочени лихвени проценти по кредитния лимит за трансакции. В зависимост от начина на усвояване на главницата /покупка на стоки и услуги или теглене на пари в брой/, те са в размер съответно на 17% и на 20,5%, а тъй като същите 29 са фиксирани и приложими за целия период на договора, с обявяването им формално е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК /противно на изложеното от жалбоподателя в тази връзка/. Поради непосочването в договора, обаче, какъв е общият размер на разходите по отношение кредитния лимит за трансакции, според съда остава неясен въпросът как тези стойности на възнаградителната лихва биха се съотнесли към ГПР по договора, а доколкото същият е обявен само за кредитния лимит за разсрочване, е неясно и с колко тези стойности биха увеличили неговият процент в хипотезата ако ГПР бе обявен за целия размер на кредитния лимит. Също така, съдът приема, че не е ясно и от какви задължения на кредитополучателя е сформирана основата, върху която се начисляват посочените възнаградителни лихви по договора. Съгласно т. 8.2. от договора, за извършените трансакции за покупка на стоки или услуги, както и за определени такси, удържани от Картоиздателя по Договора за карта (годишна такса обслужване на кредитната карта и такса за известяване със СМС), в случай, че същите не бъдат погасени изцяло до 15-то число на месеца, следващ месеца на осчетоводяване на трансакцията (т.нар. Гратисен период), от 16-то число на същия месец върху непогасеното задължение се начислява и дължи договорна възнаградителна лихва в размер на фиксиран лихвен процент 17 % годишно, а нововъзникналите задължения при покупка на стоки или услуги се олихвяват от деня на осчетоводяването им. Съгласно т. 8.3 от договора за кредит, частта от усвоения кредит, формирана от теглене на пари в брой и приравнените на теглене на пари в брой трансакции, както и такси, неустойки и комисиони, се олихвяват с договорна възнаградителна лихва в размер на фиксиран лихвен процент 20.5% годишно от деня на осчетоводяването им и за тях не се прилага гратисен период. Съгласно т. 9.2 от договора за кредит минималната погасителна вноска, която кредитополучателят е длъжен да погасява ежемесечно, се състои от 5% от усвоения кредит от лимита за трансакции /т.е. главница/, плюс начислените лихви, такси и неустойки. В клаузата на т. 8.4 от договора /“капитализация на лихви“/, обаче, е предвидено, че договорните лихви по т. 8.2 и т. 8.3 се прибавят към главницата на кредита на последния ден на всеки месец и същите се олихвяват с лихвата по т. 8.2. От това следва, че през следващия отчетен период възнаградителната лихва по т. 8.2 от договора, дължима от длъжника, се начислява не само върху усвоения кредит чрез извършване на трансакции за покупка на стоки или услуги, както е обявено в договора, но и върху вече начислената възнаградителна лихва по т.8.2 и т. 8.3 за предходни отчетни периоди, която е била прибавена към главницата. От цитираните клаузи е видно също, че в договора /нито в ОУ към него/ не е разписан механизъм, алгоритъм, методика и т. н. относно начина, по който ще бъдат формирани тези 5% от размера на ежемесечно дължимата минимална сума за револвиране и не е отнапред обявено и ясно за потребителя, че в тях се включват и непогасените възнаградителни лихви от предходен отчетен период, а не само реално усвоеният кредит. Защитата на потребителя, която законодателството цели да осигури, се основава на създаването на гаранции за яснота, разбираемост и прозрачност на задълженията на потребителите. Очевидно е, че в случая такава яснота липсва, а неяснотата и неинформираността досежно част от договора, от която зависи размерът на дължимите месечни минимални суми за револвиране има отношение към условията за издължаване на кредита от потребителя, които, съгласно чл. 11, ал.1, т. 11 пр. 1 от ЗПК, трябва да са конкретно разписани в договора и да не поставят потребителя в неравностойно спрямо кредитодателя положение. Неспазването на това императивно изискване на закона също води до недействителност на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК на договора. Спорен между страните е и въпросът дали въобще е допустимо към главницата да се прибавят просрочените задължения за лихва и върху тях да се начисляват други лихви. Според ищеца това е анатоцизъм, забранен по силата на чл.10, ал.3 от ЗЗД, а според представителя на финансовата институция в случая се касае за капитализиране на лихви, което е позволено от закона. По този спорен въпрос е формирана трайна практика на ВКС, според която клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са нищожни като противоречащи на закона /чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, изр. 3 ЗЗД /. С постановени по чл. 290 ГПК решения на ВКС /решение № 50053 от 18.07.2023г. на ВКС по т.д. № 614/2022г. II т. о.; решение № 60091 от 27.09.2021г. на ВКС по т.д. № 1345/2019г. II т. о.; решение № 50061 от 11.07.2024г. на ВКС по т.д. № 2142/2021г. I т. о.; решение № 60118 от 15.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2848/2019 г., I т. о.; решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., II т. о.; решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. 31 д. № 739/2019 г., I т. о./ е прието, че уговорката в договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, изр. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. /отм./ за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск, не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, изр. 3 ЗЗД. При тези данни следва да се приеме, че клаузата на т. 8.4. от договора, предвиждаща, че начислените договорни лихви по т. 8.2 и т. 8.3 се прибавят към главницата на кредита на последния ден на всеки месец и същите се олихвяват с лихвата по т. 8.2., е нищожна, като противоречаща на закона /чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, изр. 3 ЗЗД/. Видно от съдържанието й, същата предвижда върху главницата по договора да се прибавят просрочени задължения за възнаградителна лихва и върху новообразувания размер да се начислява договорна лихва по т. 8.2., което представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, изр. 3 ЗЗД и е допустим само между търговци съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ, но не се прилага в отношенията с потребители. В тази връзка, допълнителното споразумение от 22.10.2012г. към договора за кредит, имащо за предмет предоговарянето на размера на кредита, в което задължението на кредитополучателя /усвоения кредитен лимит за трансакции, заедно с прибавените до този момент към главницата възнаградителни лихви/ е определено въз основа на нищожна като противоречаща на закона клауза на първоначалния договор, също е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД, в който смисъл е и константната практика на ВКС /решение № 50053 от 18.07.2023г. на ВКС по т.д. № 614/2022г. II т. о.; решение № 146 от 01.11.2017г. на ВКС по т.д. № 2615/2016г. I т. о.; решение № 65 от 06.07.2018г. на ВКС по т.д. № 1556/2017г. I т. о.; решение № 150 от 20.03.2020г. на ВКС по т.д. № 279/2019г. II т. о.; решение № 30 от 20.05.2020г. на ВКС по т.д. № 739/2019г. I т. о./. По тази причина правноирелевантно е, че ищецът се е съгласил както с клаузата на т. 8.4. от договора при първоначалното му сключване, така и с определения новообразуван размер на главницата и съответно е неоснователно твърдението в този смисъл, поддържано от въззиваемото дружество. Противоречащите на закона клаузи са нищожни и не пораждат правни последици, и поради това недействително е всяко изразено съгласие между страните да изпълнят задълженията си по тях. Поради това нищожността на клаузата на т. 8.4 от договора за капитализиране на просрочените лихви има за последица недействителност и на установителната част от споразумението относно размера на усвоения кредитен лимит от кредитополучателя. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че настоящият състав намира за неоснователни останалите възражения на жалбоподателя – възражението за нищожност на договора, тъй като при сключването му не му е предоставена необходимата преддоговорна информация във формата на стандартен европейски формуляр, доколкото с подписването на общите условия към договора, същият е декларирал, че такъв му е предоставен, а дори и това да не е било така, то неспазването на изискването за предоставяне на стандартен европейски формуляр не е предвидено сред основанията за недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК. Неоснователно е и възражението за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, доколкото в т. 21 от договора за кредит и в т. 2.4 от Общите условия към него е предвидено правото на кредитополучателя да го прекрати едностранно с писмена молба до кредитодателя във всеки един момент, при условие, че заплати задълженията си към кредитодателя, като в клаузите на договора и в ОУ към него не е уредена възможност на последния да начислява обезщетение или неустойка при упражняване това право от страна на кредитополучателя, с което формално е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20, вр. чл. 29 ЗПК. С оглед констатираното по-горе противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, според въззивният съд се налагал изводът, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК. Фактът, че договорът се изпълнява от страните по него в т.ч. и че ищецът продължава да тегли суми по кредита и да внася предвидените минимални погасителни вноски, посочени в месечните извлечения по договора, в каквато насока са възраженията на въззиваемото дружество, не е в състояние да санира така обоснованата по-горе недействителност на основание чл. 22 ЗПК на договора. Поради което и искът за обявяване за недействителен на процесния договор за кредит № 0056158 от 15.03.2011г., сключен между ищеца Н. Л. Л. и ответника „Айкарт Кредит“ “ ЕАД и на сключеното между страните допълнително Споразумение от 22.10.2012г. към договора за кредит, обобщава въззивният съд, се явява основателен. Предвид изложеното, следва да бъде разгледан и осъдителният иск срещу ответното дружество с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като същият се приема за предявен в размера и за периода, посочен окончателно по делото с молбата на ищеца по чл. 214 ГПК – за сумата от 10 884,88 евро, с левова равностойност 21 288.97 лева, представляваща заплатени без правно основание суми за лихви и такси по договора за кредит за периода от сключването му до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Следователно, всички заплатени суми от кредитополучателя по договора за кредит, надхвърлящи чистата стойност на кредита, са платени от него при начална липса на основание, поради което на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД кредитодателят дължи връщането на тези суми. От приетото във въззивното производство допълнително заключение по съдебно-икономическата експертиза се установява, че размерът на извършените погасителни плащания от кредитополучателя на задълженията му по договора за кредит за периода от сключването на договора /15.03.2011г./ до предявяване на исковете /12.04.2021г./ е равен на 30629.02 евро, като същевременно за посочения период от време ищецът е усвоил сумата от 24685.21 евро, представляваща главница по кредита /суми, изтеглени в брой и извършени плащания на ПОС/. Останалите негови задължения, отразени като суми, намаляващи кредитния лимит по договора за кредит за посочения период /а именно: сумата от 457.13 евро – начислени такси за извършени трансакции; 433.74 евро – начислени такси за годишно обслужване; 3 евро – такса за известяване с СМС; 8238.10 евро – начислени договорни лихви; 490 евро – такса за невнасяне на МПВ; 21.44 евро – прехвърляне на лихви; 1604.57 евро – прехвърляне на главница; 10 евро – такса за преиздаване на карта/ представляват лихви и други разходи по кредита и на основание чл. 23 ЗПК не са дължими от кредитополучателя. Следователно, дължимата от кредитополучателя чиста стойност на кредита /която, с оглед характера на договора за револвиращ кредит, се явява усвоеният кредит за теглене на суми в брой и плащания на ПОС/ за исковия период е в размер на 24685.21 евро. След извършено приспадане на недължимо заплатените от ищеца лихви и разходи по кредита от извършените от него за този период погасителни плащания в общ размер на 30629.02 евро, надплатената от него сума по кредита /представляваща разликата между общо платеното и реално дължимото/ възлиза в общ размер на 5943,81 евро, поради което за тази сума предявеният осъдителен иск се явява основателен. Ответникът е направил възражение за погасяване по давност на претендираното вземане, основаващо се на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, предвид приетата нищожност на договора за кредит. Вземанията за неоснователно обогатяване се погасяват с общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 от ЗЗД/. В хипотезата на връщане на даденото при изначална липса на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, каквато е настоящата хипотеза, изискуемостта на вземането настъпва от момента на получаването на недължимото /ППВС № 1/1979 г./, т. е. от датата на извършеното плащане. При предявена претенция за връщане на даденото по недействителен потребителски договор са приложими общите правила относно погасителната давност. Няма законово обоснована причина за прилагане на различен режим на погасителната давност по отношение на вземанията за връщане на неоснователно платени суми по недействителен договор за потребителски кредит. В този смисъл са неоснователни доводите във въззивната жалба на ищеца, че давността в настоящата хипотеза тече от момента на установяване нищожността на договора, а не от извършеното плащане. В случая плащането е извършвано в периода от 15.05.2011г. /първата погасителна вноска/, като предвид диспозитивното начало и посочения от ищеца период на претенцията му, следва да бъдат взети предвид плащанията му по кредита до датата на исковата молба /12.04.2021г./ като крайна дата на исковия период. В посочения период с минималната погасителна вноска, намаляваща размера на усвоената част от кредитния лимит, са погасявани и задължения за възнаградителна лихва и такси по кредита, които, както бе посочено по-горе, са недължими поради недействителността на договора за кредит съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Така, за погасени по давност следва да се приемат вземанията за надплатените от ищеца суми в период от 5 години преди подаването на исковата молба на 12.04.2021г., т.е. за периода от сключването на договора - 15.03.2011г. до 12.04.2016г. От допълнителното експертно заключение пред въззивната инстанция се установява, че за периода от 12.04.2016г. до 12.04.2021г. направените погасителни плащания от ищеца са в общ размер на 12646.76 евро, а чистата стойност по кредита, представляваща усвоена сума по кредитния лимит за теглене на суми в брой и извършване на плащания на ПОС, възлиза в общ размер на 7654.28 евро. Следователно, с посочените плащания, извършвани в периода от 12.04.2016г. до 12.04.2021г., необхванат от давностния срок по чл. 110, вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД и непогасени по давност, следва да се приеме, че е погасена изцяло чистата стойност по кредита за периода. Останалата част от погасителните вноски в размер на разликата от двете суми, или сумата от 4992,48 евро, е отнесена за погасяване на останалите задължения по кредита /за възнаградителни лихви и начислени такси по кредита/, която е недължимо платена и за която предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен, като необхванат от възражението за изтекла погасителна давност по отношение вземането на ищеца. Основателна е и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 10 884,88 евро, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен /като конкретно за претенцията, представляваща разликата от уважения размер до 5943,81 евро и възникнала в периода от 15.03.2011г. до 12.04.2016г., искът е неоснователен поради погасяването на вземането по давност/. Предвид частичната основателност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, следва да бъде разгледано и възражението на ответното дружество за съдебно прихващане. По отношение на него, на първо място, следва да бъде отбелязано, че е налице съществено разминаване в начина, по който то е било окончателно формулирано от ответника и прието за разглеждане пред първата инстанция в съдебното заседание от 31.03.2022г. /“възражение за прихващане на задължението на ответника за заплащане на недължимо платените му от ищеца като дадени без правно основание суми с насрещните задължения на ищеца към ответника за сумата в размер на 5273,53 евро, представляваща незаплатени главница, лихви и такси по договора за кредит, дължими за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г.“/ и начина, по който е заявено в отговора на въззивната жалба /“възражение за прихващане на начислена допълнително сума в резултат на капитализацията лихва в размер на 305 евро със съответната последна дължима от ищеца минимална погасителна вноска в размер на 323.70 евро, а евентуално – със стойността на целия усвоен и непогасен револвиращ кредит в размер на 5276.53 евро към датата 28.02.2022г., в случай, че настоящата инстанция приеме за недействителна клаузата на чл. 8.4 от договора“/. Предвид обстоятелството, че претендираното от ответника насрещно вземане е спорно, според съда, не може да се приеме за разглеждане възражението му за прихващане, формулирано по начина, направен с отговора на въззивната жалба, доколкото с него се претендира вземане на различно правно основание и същото не отговаря на условията на т.6 от ТР № 1 от 4.01.2001г. на ВКС по 37 т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ и т.4 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, а същото следва да бъде разгледано и от въззивния съд по начина, по който е било предявено от ответника и прието пред първоинстанционния съд – прихващане на задълженията на ответника за връщане на дадените му от ищеца без правно основание суми по договора за кредит със задължението на ищеца за заплащане на сумата в размер на 5273,53 евро, представляваща незаплатени главница, лихви и такси по договора за кредит, дължими за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г. След като го е разгледал по същество, въззивният съд е счел същото за частично основателно, но само по отношение частта от претенцията на ответника за заплащане на непогасени главници по договора, дължими от ищеца за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г. В частта по отношение претенцията на ответника за заплащане на непогасени и дължими лихви и такси по договора за посочения период, възражението му за прихващане е неоснователно на основание чл. 23 ЗПК по изложените по-горе съображения относно недействителността на процесния договор за кредит и дължимостта от кредитополучателя единствено на чистата стойност по него. За определяне размера, до който приема за основателно насрещното вземане на ответника, настоящият състав взе предвид посоченото от вещото лице по допуснатата пред въззивната инстанция допълнителна експертиза, съгласно което за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г./включително/ са останали непогасени и дължими от кредитополучателя минимални погасителни вноски в общ размер на 680, 50 евро от които: 174.77 евро – главница по предходна МПВ с падеж 15.01.2022г.; 245.80 евро – главница по МПВ с падеж 25.02.2022г.; 259.93 евро – главница по МПВ, начислена на 28.02.2022г. с падеж 15.03.2022г., по която в този период не е постъпило плащане. При тези данни за наличие на насрещно изискуемо вземане на ответното дружество срещу ищеца в размер на 680,50 евро, представляващо сбора от дължими за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г. непогасени суми за главници по договора за кредит, със същото следва да бъде извършено прихващане на задължението на ответника за заплащане сумата от 4992,48 евро, представляваща недължимо платени му от ищеца възнаградителни лихви и такси по договора за кредит, до размера на по-малкото от двете 38 задължения. Поради което предявеният срещу ответното дружество иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, след извършеното съдебно прихващане със задължението на ищеца за заплащане на сумата в размер на 680,50 евро, представляваща сборът от дължими за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г. непогасени суми за главници по договора за кредит, се явява основателен за сумата от 4311,98 евро, представляваща заплатени без основание суми за възнаградителни лихви и такси по договора за кредит. Според съда, достигайки до различен извод и в частта по отношение предявения осъдителен иск, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и в тази му част и вместо него въззивният съд е постановил решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 4311,98 евро, представляваща платени за периода от 12.04.2016г. до 12.04.2021г. без основание суми за възнаградителни лихви и такси по Договор за кредит №0056158 от 15.03.2011г., сключен между ищеца и ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането, като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 10 884,88 евро, искът следва да бъде отхвърлен поради извършено съдебно прихващане със задължение на ищеца за заплащане на дължими за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г. непогасени суми за главници по договора за кредит в размер на сумата от 680,50 евро, а в останалата част искът е бил отхвърлен като неоснователен. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят-дружеството кредитодател се позовава на визираното в чл.280 ал.1 т. ГПК основание за допускане на касасационно обжалване по поредица от въпроси които до един представляват оплаквания за незаконосъобразност на въззивния акт / в-си от №№1-3 обхващат оплаквания за процесуални пропуски на съда пда обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, а в-си от 4-9 по съдържанието и на конкретните уговорки в процесните договори относно начина на формиране на ГПР, както и тези за начисляване на отделни такси за различните услуги и дали тези уговорки се явяват недействителни в конкретния случай. Подобен вид въпроси следва да се разглеждат и могат да получат своите отговори само които при произнасяне по основателността на КЖ. Същите се явяват фактически и по съществото на конкретния спор, а не правни такива, т.е. по тълкуването и прилагането на конкретна правна разпоредба. Следователно не е налице първата обща предпоставка за допускане на касационно обжалване по тази КЖ, а именно формулиран правен въпрос обуславящ изхода по спора и следователно касационно обжалване не следва да се допуска по жалбата на дружеството- кредитодател. Въпросът в изложението към жалбата на Н. Л. Л. за това, от кой момент започва да тече погасителната давност по иск по чл.55 ал.1,изр. 1 ЗЗД, предявен от потребител за възстановяване на суми неоснователно заплатени от негова срана в изпълнение на неравноправни клаузи в договор за кредит се явява правен и обуславящ изхода по конкретния спор и по него следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.290 ал.1,т.1 ГПК-за проверка на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК: Р.№124/15.07.2024 г. по т.д. №2746/22 на ВКС, Второ т.о. и др. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, поради което