Определение № 4182 от 16.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3100/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от А. К. Т., [ЕГН], срещу Определение № 119/02.02.2026 г., постановено по адм. д. № 29/2026 г. по описа на Административен съд - Монтана. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорват се изводите на съда за липса на задължение за административния орган да се произнесе по декларацията за неползване на имота през календарната 2025 г. Изразена е позиция, че съобщението по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ е годен за обжалване административен акт, с който се засягат съществено нейни права и интереси като се определят задължения за неползвана услуга. Отправя искане за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът– директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ (МДТ) при Община Монтана, редовно уведомен, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, първи състав на Осмо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред административния съд е било Писмо с рег. № И001022/22.10.2025 г. на директора на Дирекция МДТ при Община Монтана, с което А. Т. е уведомена, че не са налице основания за коригиране на начисления размер на задължението за такса за битови отпадъци (ТБО) за 2025 г. във връзка с подадена декларация за освобождаване от такса за сметосъбиране и сметоизвозване по чл. 19 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на Община Монтана (НОАМТЦУТОМ), касаеща недвижимия имот - къща в гр. Монтана, [улица]. От изпратената административната преписка в съда по делото е установено, че липсва издаден Акт за определяне на задължения за такса битови отпадъци за 2025 г. Жалбоподателката е подала данъчна декларация вх. № 241-429/23.09.2002 г. след придобиване с покупко–продажба на Ѕ идеална част от недвижимия имот в гр. Монтана по приложения [заличен текст], като в част II – сграда и обекти в нея, таблица 4 от декларацията, жилището е посочено като основно. От правна страна съдът е взел предвид относимите норми на ЗМДТ и е достигнал до извод, че оспореното Писмо с рег. № И001022/22.10.2025 г. на директора на Дирекция МДТ при Община Монтана не представлява решение, а има уведомителен характер. Последното не съставлява годен индивидуален административен акт, върху който да се осъществи съдебен контрол. Според мотивите нито служителят в администрацията, който изготвя съобщението по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ, нито органът по приходите в общината или кметът имат законово задължение предварително, след подаване на декларацията, да издадат нарочен акт, с който да „освободят“ предварително лицето от заплащане на таксата за битови отпадъци. С оглед на това е оставил подадената от Тараланска жалба без разглеждане, тъй като е налице хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК, а именно актът не подлежи на оспорване и е прекратил производството по делото. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Административният съд е изяснил всестранно фактите във връзка с подадената декларация от Тараланска за освобождаване от такса за сметосъбиране и сметоизвозване по чл. 19 НОАМТЦУТОМ за недвижимия имот в гр. Монтана, [улица]. По повод на полученото Писмо от 22.10.2025 г. и Съобщение относно вида и размера на задълженията за ДНИ и ТБО върху притежаваните от жалбоподателката имоти правилно съдът е приел, че имат уведомителен характер и не подлежат на обжалване. Задълженията по тях подлежат на установяване с акт по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК във вр. с чл. 9б и чл. 4 ЗМДТ. С обжалваното Писмо от 22.10.2025 г. не се създават права или задължения за жалбоподателката и не се засягат нейни законни интереси. То не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, обективиращ властническо волеизявление на компетентен административен орган, издадени по установената от закона форма и в границите на предоставената му власт, с които едностранно се създават права и задължения на граждани или организации, както и отказите за издаване на такива актове. Освен липсата на формалните белези на индивидуален административен акт, въз основа на писмото не настъпват пряко и не могат да възникнат впоследствие неблагоприятни последици. Правилен е изводът на административния съд, че е налице хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК, при която жалбата се оставя без разглеждане, а образуваното въз основа на нея съдебно производство се прекратява. Като е процедирал именно по този начин, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно определение, което следва да бъде оставено в сила. След като се запозна с приложените доказателства по административната преписка, настоящият състав намира, че преписката следва да бъде изпратена на компетентния административен орган по чл. 4, ал. 5 ЗМДТ, който да се произнесе по направените възражения в жалбата на А. Т. с вх. № 848/24.09.2025 г., считайки я за годно основание за образуване на производство по издаване на АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Предвид на изложеното и на основание чл. 236 във вр.с чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, първи състав на Осмо отделение,