Определение № 2 от 03.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 591/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] вх.№ 10986 от 27.11.2017г. и по касационна жалба на С. П. И. вх.№ 11078 от 29.11.2017г. Касационната жалба на [фирма], подадена чрез адвокат К., е срещу въззивно решение № 96 от 19.10.2017г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 265/17г., в частта, с която е потвърдено решение № 18/26.05.2017г., постановено по гр. д. № 105/2017г. на Окръжен съд – Ямбол в частта, с която [фирма] е осъдена да заплати на С. П. И. сумата 3000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 30.06.2016г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер 574 лв. От касатора се релевират доводи за недопустимост на въззивното решение, с което съдът разгледал въпроси извън предмета на правния спор, като се произнесъл по иск за увреждащи действия за периода до 07.04.2014 г., а не само за периода от 27.07.2016 г. до 18.08.2016 г., сочен от ищеца. Поддържа се недопустимост на решението и на друго основание - като постановено при нередовна искова молба, съдържаща неяснота относно увреждащите действия, от които се претендират вреди. Сочи се и неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и за необоснованост - основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за обезсилване на решението в обжалваната част, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на претенцията в пълен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните правни въпроси: 1.) „Следва ли в диспозитива на съдебния акт да бъдат посочени увреждащите действия, мястото и датата на извършването им, а при условие че са продължили през определен период от време да бъде посочен началният момент на периода, през който са извършени увреждащите действия?“; 2.) „Какво следва да бъде съдържанието на доклада на първоинстанционния съд и следва ли в същия да бъдат посочени подробно обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения /съобразно изискването на чл. 146, ал.1, т.1 ГПК/ и да бъде указана доказателствената тежест и по-точно кои точно възражения следва да докаже ответникът съгласно изискването на чл. 146, ал.1, т. 5 ГПК. Ако това не е било сторено от първоинстанционния съд, трябва ли въззивната инстанция, като такава по същество на правния спор, да изправи порочната процесуална дейност на първоинстанционния съд и да укаже доказателствената тежест, включително и по отношение на конкретните факти и обстоятелства, които страните в процеса следва да установят?“; 3.) „ От кого следва да изхожда уведомлението за извършена цесия на вземане, за да породи тя правно действие спрямо длъжника – дали от цедента или от цесионера?“; 4.) „При условие че е прехвърлено несъществуващо вземане, за което между страните по спора е налице влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 1683/2014 г. по описа на ЯРС и същото съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК има действие и спрямо частните правоприемници на страните /в случая [фирма]/, то възможно ли е в този случай посоченото като длъжник лице /С. П. И./ да търпи неимуществени вреди само от това действие на служител на банката или е достатъчно да се позове на силата на пресъдено нещо на решението на Ямболския районен съд?“; 5.) „При условие, че при сключване на договора за кредит от 25.08.2005г. банковият служител не е проверил самоличността на ищеца и не е изпълнил задължението си да проследи дали подписът е положен от С. П., лично пред служителя на банката, това води ли до отговорност на банката спрямо лицето – кредитополучател за причинени неимуществени вреди от непозволеното увреждане по реда на чл. 49 ЗЗД или неполагането на дължимата грижа от страна на банковия служител води единствено до увреждане на банката поради нищожност на договора? При условие, че с влязло в сила решение № 187/20.03.2015 г. по гр.д. №[ЕИК] г. на ЯРС, с което договорът е признат за нищожен, [фирма] е понесла отговорността за разноски в размер на 1055 лв., следва ли същата да отговаря и за непозволено увреждане поради цитирания пропуск от служителя? Намира ли се подобно поведение на служителя в пряка причинна връзка с твърдените от С. П. И. неимуществени вреди и ако не – подлежат ли същите на обезщетяване?; 6.) „Представляват ли отправените до С. П. И. писмени и устни покани за погасяване на несъществуващо задължение противоправни действия и основание ли са тези действия, целящи доброволно уреждане на правен спор, да се квалифицират като непозволено увреждане и да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на [фирма] за неимуществени вреди?“; 7.) „Как следва да се ценят показанията на свидетели, които са заинтересовани от изхода на спора, каквито са съпругата на ищеца и негови служители?“; 8.) „Как се разпределя доказателствената тежест по иска за обезщетяване на неимуществени вреди и при условие, че няма доказателства за част от твърдените вреди длъжен ли е съдът да приеме иска за недоказан?“; 9.) „Дали всяко неприятно усещане, чувство и всяка душевна депресия дават основание за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди?“; 10.) „Дали наличието на гражданскоправен спор относно съществуването на дадено задължение /който е бил разрешен и с влязлото в сила решение № 187/20.03.2015 г. на ЯРС/ е основание за търсене на деликтна отговорност за претърпени неимуществени вреди?“; 11.) „Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си критериите за справедливост, които имат значение за присъдения размер на обезщетението. Следва ли също така въззивната инстанция, при осъществяване на своята решаваща дейност, да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите й констатации и правните й изводи да са обосновани?“ и 12) „Какви са критериите за определяне на понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди?При присъждане на обезщетение в размер на 3000 лв. в полза на С. П. И. и то само за действия, изразяващи се в сключването на договор за кредит Т. и изпращането на покани с цел извънсъдебно уреждане на спора, съответства ли на установените критерии за възмездяване на неимуществени вреди?“. Касаторът обосновава противоречие на въззивното решение по първия въпрос с т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, по втория с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по третия с ТР № 142-7/11.11.1954г. на ОСГК на ВС, с решение № 114/07.09.2016г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 362/2015г., решение № 123/24.06.2009г. на ВКС, II т.о., по т.д. № 12/2009г., решение № 137/02.06.2015г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 5759/2014г., по седмия с решение № 800/22.03.2011г. на ВКС по гр.д. № 776/2009 г. на IV г.о. и решение № 218/06.01.2017 г. на ВКС по т.д. № 3572/2015 г., I т.о., по осмия въпрос с решение № 25/27.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1832/2010 г., IV г.о., решение № 670/15.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 695/2009 г., IV г.о. и решение № 724/30.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 507/2009 г., IV г.о., по деветия въпрос с решение № 1102/09.04.1981 г. по гр.д. № 623/1981 г. на Първо ГО на ВКС, по единадесетия с ППВС № 7/27.12.1965 г., т. 19 ТР № 1/2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, с решение № 189/14.01.2016г. по т.д. № 3672/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 134/19.11.2015г. по т.д. № 3495/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 92/22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 46/25.05.2017г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о., по дванадесетия въпрос с ППВС № 4/23.12.1968 г.. По станалите въпроси поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Отделно от това се позовава и на основанието по чл.280, ал.2, предложение второ /вероятна недопустимост/ и трето /очевидна неправилност/ ГПК /нова, ДВ, бр.87 от 2017 г./ за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответната страна по жалбата С. П. И., в писмен отговор, подаден чрез адв. Ж. Т.-А., изразява становище, че обжалваният съдебен акт е допустим, законосъобразен и обоснован и не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на касатора. Касационната жалба на С. П. И., подадена чрез адв.Т., е срещу въззивно решение в частта, с която като краен резултат искът му по чл.49 ЗЗД срещу [фирма] е отхвърлен като неоснователен за разликата над 3000лв. до 50000лв. със законната лихва от датата на увреждането. В касационната си жалба касаторът С. П. И. релевира доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната отхвърлителна част и иска отмяната му и уважаване на претенцията в пълен размер със законните последици. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по въпросите: 1.) „Какъв е общественият критерий за справедливост при определяне на обезщетение за обичайните неимуществени вреди от неправомерни действия и тормоз от служители на банката спрямо лице, което няма задължения към същата?, 2.) „Успешно проведеното производство срещу банката, приключило с влязло в сила решение в полза на касатора, с което е прогласен договор за нищожен и продължилите въпреки това неправомерни действия на служители на банката, имат ли значение за определяне размера на присъденото обезщетение?“, 3.) „Вредите от неправомерни действия на служители на банката, извършени след прогласяване на договор за кредит за нищожен с влязъл в сила съдебен акт, как следва да се определят – като обичайни вреди, или представляват по –големи от обичайните?, 4.) „Как съдът определя икономическата обстановка /стандарта на живот/ в страната към периода на увреждането, за да прецени по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди? Формалното посочване в мотивите на решението, че обезщетението е съобразено с икономическата обстановка в страната, представлява ли противоречие с приетите с ППВС № 4/1968 г. постановки, че формалното посочване в решенията на израза „по справедливост“ не е достатъчно, за да обоснове пълния размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди? Ответната страна [фирма], в писмен отговор, чрез адв. К., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Третото лице [фирма] не взема становище по жалбите. Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че за успешното провеждане на предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД ищецът следва да установи наличието на законовите предпоставки за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя - да му е причинено увреждане, в резултат на противоправно действие или бездействие на лице, на което ответникът е възложил изпълнение на работата, при и по повод на която са причинени вредите. Счел е ответникът за процесуално легитимирана страна с оглед заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право. Приел за неоснователно оплакването му за липсата на конкретност и обособяване в периоди на действията на служители на ответника, които довели до причиняване на морални вреди на ищеца, както и, че това препятствало защитата на ответника по предявения иск. Разяснил в тази връзка, че в исковата молба ищецът ясно посочил фактите и обстоятелствата, на които се основава претенцията, а в доклада си по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд подробно ги възпроизвел и разпределил доказателствената тежест между страните, като отделил спорното от безспорното. Въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че ответната банка сключила договор за предоставяне на кредит – Т. на физическо лице на 25.08.2005 год. в [населено място], с посочена страна по договора С. П. И. и размер на кредитен лимит – 5000 лв.; че през месец юли и месец септември 2009 г. на ищеца са изпращани покани за изпълнение на задължението му по договора за предоставяне на кредит с №61786 по информационната система на банката, в които са посочени размерите на просрочената главница и просрочените лихви и е отправено предупреждение, че тъй като е изтекъл 90 дневния срок за изпълнение следва да плати дължимите суми в срок от 7 работни дни, като при не изпълнение в посочения срок ще бъдат предприети мерки за принудително събиране на вземането; че договорът за предоставен кредит – Т. на физическо лице, сметка [ЕГН] от 25.08.2005 г. е обявен за нищожен с влязло в сила решение по гр.д. №1683/2014 г. по описа на ЯРС. Приел за установено също от показанията на разпитаните свидетели, че взаимоотношенията между страните продължавали около 5 – 6 години, през който период не само ищецът, но и семейството му е подложено на тормоз от ответната банка - многократно в офиса на фирмата на съпругата на ищеца били получавани покани за заплащане на задължение по договор за кредитна карта от ищеца, като длъжник по кредитната карта, както и телефонни обаждания от служители на банката ответник, все във връзка с непогасени задължения по въпросната кредитна карта; че независимо от устните възражения на ищеца, че не е сключвал договор за кредитна карта и не е получавал такава, както и срещата на съпругата му с директора на банката, ответникът е продължил да изпраща покани, като активизирал значително действията си през 2014 г. Прието е за безспорно между страните, че независимо от влязлото в сила решение по гр.д. №1683/2014 год. по описа на Ямболския районен съд, с което е прогласена нищожността на процесния договор за кредитна карта ответникът е сключил договор за прехвърляне на вземания с [фирма] на 30.06.2016 г, т.е. повече от година след влизане в сила на съдебното решение, като на 27.07.2016 г. от [фирма], чрез цесионера било изпратено уведомително писмо за извършеното прехвърляне на вземането, както и за размера на задължението на ищеца, към новия кредитор към дата 27.07.2016 г. в размер на 613.18 лв., включително начислена лихва за просрочие, неустойки и такси, като е отправена покана за плащане на дължимата сума в 5 дневен срок. Въззивният съд счел за неотносим въпроса дали банката, като цедент по договора за цесия от 30.06.2016 г. е следвало да уведоми ищеца за извършеното прехвърляне на вземане, доколкото само уведомлението от цедента има правно значение и би могло да предизвика правни последици в сферата на длъжника. Разяснил е, че предявеният иск не е за установяване недължимост на вземане или недействителност на цесията, а за обезщетение за неимуществени вреди от действията на ответника - прехвърляне на третото лице - помагач на несъществуващо вземане, година след установяване с влязло в сила решение, нищожността на сключения договор за кредит. След като ответникът признавал, че е сключил такъв договор за цесия без значение било дали и от кой момент има действие спрямо ищеца цесията, предвид разпоредбата на чл.99, ал. 4, предл.1 ЗЗД. От уведомително писмо се виждало, че е изпратено от името на ответника, чрез [фирма] и няма как ищецът при получаване то му, а и при последващите телефонни обаждания да „предполага“, че третото лице помагач не е упълномощено с правата по чл.99, ал.4 ЗЗД. Договорът за прехвърляне на вземането на банката по договора за кредит било извършено повече от година след обявяването му за нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД и това прехвърляне представлявало незаконосъобразно действие на длъжностни лица, служители на банката - ответник, за които действия следва да бъде ангажирана гаранционно - обезпечителната й отговорност. Въззивният съд приел, че в резултат на това незаконосъобразно действие, предприетите след това действия от третото лице помагач [фирма] по изпращане на писмо - уведомление, както и провеждането на телефонни разговори с ищеца и със служители на дружествата на [фирма] и [фирма] са причинени на ищеца притеснения, неприятни емоции, уронване на достойнство и чест. Заключил е, че признанието на иска за прогласяване нищожност на договора за кредит от страна на ответната банка и постановяването на решението по гр.д. № 1683/2014 год. свидетелстват за извършени незаконосъобразни действия от страна на служител на банката при сключването на договора за кредит. Въззивният съд приел, че от показанията на разпитаните свидетели, преценени при условията на чл.172 ГПК, се установява, че ищецът е бил човек с обществено положение и добър имидж, поради което изпращането на покани и телефонните разговори за заплащане на задължението по договора за кредитна карта, инициирани от служители на ответната банка, провеждани както лично с него, така и със съпругата му, а също и със служители в офисите на притежаваните от него и от съпругата му дружества, са преживявани много лично от ищеца, чувствал е накърнено достойнството и чест, тъй като независимо, че не е сключвал договор за кредитна карта, за него се твърди, че е длъжник на банката. Всичко това го е натоварвало психически и емоционално. Обосновал е, че само фактът, че разпитаните свидетели са близки на ищеца /съпруга и служители в техните фирми/ не води до автоматично изключване на показанията им от доказателствения материал по делото, тъй като били заинтересовани свидетели. Напротив, съвсем естествено било именно най - близките хора на ищеца да са станали очевидци на въздействието на действията на служителите на ответника. При определяне размера на обезщетението съдът отчел това, че действително договорът за кредит е сключен на 25.08.2005 г., но за първи път ищецът е узнал за него и, че дължи суми на банката, с получаването на първата покана на 07.07.2009 г., като след това е проведен телефонен разговор със съпругата на ищеца, в нейния офис, от служител на банката; получена е втора покана на 26.09.2009 г.; проведена лична среща между съпругата на ищеца и директора на банката, при която последната е уведомила банката, че съпругът и не е сключвал договор и не е получавал кредитна карта и с това се изчерпват действията на ответника през 2009 година, продължили около 2 месеца. Съобразил е, че от показанията на разпитаните свидетели не се установило от действията на служителите, извършени през 2009 г., за събиране на „дълга“ по кредитната карта, ищецът да е търпял морални вреди. Едва от месец април 2014 г. ответникът е предприел интензивни действия за събиране на вземането си - изпратена поредната покана за погасяване на задължението към банката на 08.04.2014 г., както и многократните телефонни разговори, провеждани от служители на банката, довели до подаване на възражение от ищеца до банката през м. май 2014 г. и предявяването на иска през същата година, като ищецът се чувствал афектиран, обиден от поканите и телефонните разговори, с накърнено достойнство и чест, като този период продължил до влизане в сила на решението по гр.д. №1683/2014 г. по описа на ЯРС. Приел, че третият период започва с получаването на уведомителното писмо от банката, изпратено чрез третото лице - помагач в процеса до офиса на [фирма] от 27.07.2016 г., с което е уведомен ищеца за извършена цесия на вземането на банката по процесния договор за кредит и през този период ищецът е бил подложен на тормоз, включително и от лично посещение на служител на третото лице -помагач в офиса на фирмата му, който го предупредил, че е в негов интерес да внесе сумата. Въззивният съд констатирал, че вредите, за които претендира обезщетение с исковата молба ищецът са тормоз, натоварване с негативни емоции, уронване честта и достойнството му, както и доброто му име в обществото, но не и за влошено здравословно състояние, изразяващо се в повишаване на кръвното налягане и необходимост от поемане на допълнителни медикаменти за нормализирането му, поради което при определяне на обезщетението за причинените морални вреди не следва да се взема предвид това обстоятелство. Обосновал е, че от момента на узнаването за съществуващо задължение от ищеца и до последните действия, предприети от служители на третото лице - помагач е изминал период от 7 години, но действителният период, през който ищецът бил подложен на тормоз от действията на служители на ответника и от третото лице - помагач, е от около 1 година и един месец /от 08.04.2014 г. до 07.04.2015 г. и от 27.07.2016 год. до предявяването на настоящия иск на 18.08.2016 г./ Разяснил, че претендираните вреди са от кръга на обичайните, засягащи само емоционалната сфера на ищеца, и изразяващи се в тормоз, натоварване с негативни емоции, уронване честта и достойнството му, както и доброто му име в обществото и с оглед продължителността и интензитета на увреждащите действия, съобразно с икономическата обстановка към периода на увреждането, справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца вредите се равнява на сумата от 3000 лв. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По касационната жалба на [фирма] вх.№ 10986 от 27.11.2017г. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната - касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка - въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. На първо място, съобразно разрешението дадено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, свързано със служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения и предвид оплакванията на касатора, следва да бъде извършена проверка за допустимостта на въззивното решение. В обстоятелствената част на исковата си молба ищецът е изложил твърдения за следните увреждащи действия, извършени от служители на ответника: служител на ответната банка е удостоверил неверни обстоятелства в писмен договор за предоставяне на кредит от 25.08.2005 г., като посочил, че същият е сключен между ищеца и банката; този служител не изпълнил задълженията си да провери самоличността на подписалия договора картоползвател и да следи подписът да се положи лично от него пред служителя; ответникът въз основа на този договор изпращала покани за доброволно изпълнение в писмен вид на 26.09.2009 г., 08.04.2014 г. и на 10.05.2014 г.; служители на ответника в телефонни разговори с ищеца, съпругата му и служители на посочените търговски дружества, в които ищецът и съпругата му имали участие, канили ищеца да заплати задълженията си по договора; ответната банка малко повече от година от постановяване на решение № 187 /20.03.2015 г. по гр.д. № 1683/2014 г. на РС-Ямбол, постановено при признание на иска, с което били уважени предявените от ищеца срещу ответната банка искове за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на кредит поради липса на съгласие и за признаване за установено, че ищецът С. П. И. не дължи посочените суми по процесния договор, прехвърлила вземането си по договора на [фирма], което отправило покана до ищеца за заплащане на задължението. В изложението ясно е посочено, че в резултат на действията на служители на ответната банка до постановяване на съдебното решение ищецът претърпял морални вреди, представляващи засягане на доброто му име, честта и достойнството, както и причинили негативни преживявания на семейството му, а в резултат на прехвърляне на вземането се създали неудобства, чувство за несигурност с оглед неспазване на установените нравствени и правни норми и пълно незачитане на влязъл в сила съдебен акт. Съобразно тези твърдения с доклада си по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца, че негова е доказателствената тежест да установи претърпените вреди в резултат на сключване на договора за кредит, обявен в последствие за нищожен и предприетите действия по събиране на сумите. Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, съдържащо произнасяне по искане, с което съдът не е сезиран са неоснователни. Ищецът не е предявил претенция за репариране на вредите, причинени единствено за увреждащи действия на ответника, извършени за периода от 27.07.2016 г. до 18.08.2016 г. – след постановяване на решението, с което се прогласява нищожността на договора за кредит, а и за увреждащите действия на служители на ответника, предшестващи постановяване на решение и обхващащи цялостното поведение на ответника, насочено към събиране на несъществуващо вземане. Не е налице и твърдяната нередовност на исковата молба, която съдържа подробна индивидуализация на увреждащите действия. В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Касаторът не обосновава приложението и на останалите поддържани основания за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените въпроси № 1, 2 и 11 и 12, изр. второ, не покриват изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не представляват правен въпрос, по който въззивинят съд да се е произнесъл и същият да е обусловил решаващата му воля. Те са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението, поради допуснати процесуални нарушения, които не подлежат на преценка във фазата по селекция, а в тази по разглеждане на касационната жалба по същество. Третият въпрос представлява общо основание, но същият не е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел същият за ирелевантен, отчитайки че предявеният иск не е за установяване недължимост на вземане или недействителност на цесията, а за обезщетение за неимуществени вреди от действията на ответника. Въпроси № 4, 5, 6 и 10 от изложението са фактически, а не правни. Чрез поставянето им касаторът изразява несъгласието си с изводите на съда за наличие на предпоставките на чл. 49 ЗЗД, които биха подлежали на проверка за правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са предмет на производството по чл. 288 ГПК и затова не може да се обоснове приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правно разрешение на седмия въпрос се съдържа в разпоредбата на чл. 171 ГПК, отклонението от която би обусловило процесуално нарушение, представляващо основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от приетото в решение № 800/22.03.2011г. на ВКС по гр.д. № 776/2009 г. на IV г.о относно преценката на показанията на заинтересован от изхода на спора свидетел. Осмият въпрос е формулиран некоректно. Чрез поставянето му касаторът изхожда от своето убеждение за недоказаност на вредите, чието репариране се търси и по същество изразява несъгласието му с приетото за установено от съда. Този въпрос също представлява неуспешен опит за формулиране на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, представляващ общо основание за достъп до касационно обжалване, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В настоящия случай касаторът обосновават искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като изразяват несъгласието си с анализа на доказателствата и с решаващите изводи на съда. Поставеният девети въпрос е зададен общотеоретично. Не се обосновава и противоречие с решение № 1102/09.04.1981 г. по гр.д. № 623/1981 г. на Първо ГО на ВКС, в което се приема, че както по въпросите за размера на обезщетението и за кръга на активно легитимираните да искат заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, така и по въпроса за естеството и характера на подлежащите на обезщетяване страдания съдът прилага не строго субективен критерий, а изхожда от общите схващания за справедливост. При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правнорелевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., както и в практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В процесния случай въззивното решение е съобразено - досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване - по наведения от касатора правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. По касационната жалба на С. П. И. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди, който въпрос се поставя от касатора, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр.. Касаторът не обосновава защо счита, че тази съдебна практика за следва да бъде променена, поради което не обосновава поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по първия и четвъртия въпрос. Формулираните втори ,трети и четвърти въпрос са фактически, а не правни и с поставянето им не се обосновава приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на С. П. И.. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,