Определение № 60552 от 09.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба подадена от адв. Н. Б., пълномощник на А. Е. Р., против въззивно решение № 260627/15.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1411/2020 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 599/10.02.2020 г. по гр. д. № 11469/2019 г. на Районен съд - Варна, с което на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД е прието за установено, че А. Е. Р. дължи на Ю. В. К. сумата от 7000 лв., представляваща остатък от предадена по договор за заем, сключен на 19.02.2018 г. парична сума с падеж 19.02.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.05.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед № 3975/28.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 7798/2019 г. на Районен съд - Варна. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „При доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл. 240 33Д, а именно предаване парична сума, следва ли да се презумира наличието на друг съществен елемент от договора, а именно поето задължение за връщане на сумата? Задължението на ответника по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД да установи своите възражения за недължимост на сумата, освобождава ли ищеца от задължението да докаже основанието на иска си?“; 2. „Кои са необходимите предпоставки, за да се приеме, че е сключен договор за заем по чл. 240 33Д? При какви обстоятелства изявлението на страната, приложено като доказателство по делото и обективиращо признание на неизгоден за нея факт, следва да бъде счетено като извънсъдебно признание за задължение? Каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направеното извънсъдебно признание от ответника по делото и може ли съдът да основе решението си само въз основа на извънсъдебно признание или следва да прецени същото с оглед всички обстоятелства по делото?”; 3. „С оглед на задължението на ответника да докаже възраженията си по предявен иск с правно основание чл. 240 от 33Д, следва ли с доклада по делото съда да укаже на страните за фактите и обстоятелствата, които подлежат на доказване и да допусне до събиране писмени и гласни доказателства, поискани от ответника в първото по делото съдебно заседание, които имат за цел да докажат направените от последния възражения?“ и 4. „Преклудирани ли са доказателствени искания направени с въззивната жалба, за събиране на писмени и гласни доказателства, които са били направени и в първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд и допуснати от съда с определение, в случай, че първоинстанционния съд е отменил определението си за допускането им? Допустимо ли е искането за събиране на гласни доказателства, при режим на призоваване да бъде направено отново пред въззивния съд, след като такива първоначално са били допуснати пред първоинстанционния, но в последствие определението за допускането им е отменено?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС: първият с решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 52/22.05.2009 г. по гр. д. № 695/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 180/26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на ВКС, IV г. о. и др.; вторият с решение № 142/27.04.2015 г. по гр. д. № 5917/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 3/15.03.2016 г. гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 244/21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на ВКС, III г. о. и др.; третият с решение № 171/17.09.2018 г. по гр. д. № 2813/2017 г. на ВКС, IV г. о. и четвъртият с решение 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 186/23.01.2019 г. по rp. д. № 1149/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 72/09.07.2012г. по т. д. № 398/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 174/12.01.2011г. по т. д. № 36/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 7/27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на ВКС, III г. о. и др. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Ю. В. К., подаден чрез адв. Д.П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е изложил, че за установяване факта на предаване на сумата от 10 000 лв. е представено извлечение от банковата сметка на Ю. В. К.. От така представения документ е установено, че на 19.02.2018 г. ищецът е наредил превод на сумата от 10 000 лв. с основание „заем” по сметка на А. Е. Р., с която сума е заверена банковата сметка на ответника. Посочил е, че получаването на сумите от ответника по банкова сметка, с вписването, че посочената сума е заем, е достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем. Ответникът не е релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго основание, различно от удостовереното в банковото извлечение и не е представил доказателства, че удостовереното в банковото извлечение обстоятелство за получаване на сумата като заем е получена на друго основание, че е налице порок на волята; че задължението е погасено,както и други възражения. В с. з. е признал, че само сумата от 3000 лв. е получена в заем и същата е върната с три банкови преводи в периода от 31.05.2019 г. до 10.06.2019 г.,т.е. в период от издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК – 28.05.2019 г. до деня на подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК – 13.06.2019 г., като в основанието за извършените три превода е записано „частично погасяване на заем”. В заключение въззивният съд е приел, че въз основа на приетите писмени доказателства и посоченото от ответника основание за връщане на част от нея, а именно „частично погасяване на заем”, А. Е. Р. е получил в заем сумата от 10 000 лв., от която е върнал само 3000 лв. Основанието на което ответникът твърди, че е получил сумата от 7000 лв., а именно, за да плати задължение на Ю. В. К. по сключен от поставено лице договор за консултантски услуги в полза на „ЕНЕРДЖИ СЕЙФ” ЕООД не е доказано. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая липсва основание за допускане на касационното обжалване. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Въпросите не отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване. Първите два въпроса са твърде общо теоретично зададени, като по втория въпрос, следва да се посочи, че въззивният съд не е основал решението си само въз основа на направеното извънсъдебно признание, а е преценил доказателствата по делото поотделно и в съвкупност и е достигнал до обоснован извод, че между страните е сключен договор за заем, като само сумата от 3000 лв. е върната с три банкови преводи в периода от 31.05.2019 г. до 10.06.2019 г. или в период от издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК – 28.05.2019 г. до деня на подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК – 13.06.2019 г. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е неотносим, защото от една страна, по него липсва произнасяне, а от друга, първоинстанционният съд в изготвения доклад, по реда на чл. 146 ГПК, е указал на ищеца, че следва да установи елементите от фактическия състав на иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а обосновани оплаквания за непълнота на същия не са заявени във въззивната жалба, за да възникне задължение за въззивния съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на изготвения доклад. Поставеният четвърти въпрос също е изцяло неотносим, тъй като първоинстанционният съд е приел, че сочените писмени и гласни доказателства за неотносими към предмета на спора обстоятелства и е отхвърлил доказателствените искания на това основание. Двете инстанции по същество са се аргументирали, че в срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а ответникът не е подал отговор и в първото по делото заседание, процесуалния му представител е завил, че сумата от 7000 лв. е получена за заплащане на задължение на Ю. В. К. по сключен от поставено лице договор за консултантски услуги в полза на „ЕНЕРДЖИ СЕЙФ” ЕООД. Липсата на поставен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационна проверка без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това. За пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно, за да обуслови допускане на касационна проверка в случай на годно общо основание, а касаторът следва да изложи аргументирани съображения защо счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е налице. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Очевидната неправилност /наред с евентуалната нищожност или недопустимост/ е самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, изводите на съда, че сумата от 7000 лв. е предадена на основание сключения между страните договор за заем и не върната на заемодателя изцяло съответстват на събраните по делото доказателства. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. С оглед изхода от спора касаторът следва да заплати действително направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 800 /осемстотин/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.