Определение № 2870 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2910/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 14058/19.05.2025г., подадена от М. Г. М., чрез процесуалния представител адвокат Т. И. от ВАК, срещу решение № 335/27.03.2025г. по в. гр. д. № 213/2025г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 1270/12.04.2024г. по гр.д. № 1247/2023г. на Варненския районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №3300/20.09.2024г. и с решение №4450/09.12.2024г. по гр.д. № 1247/2023г. на Варненския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Община Аксаково положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на реална част от ПИ № * по КК на [населено място], м. „П. “, [община], с площ от 540 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с № *, ПИ с № *, ПИ с № *, ПИ с № *и останалата част от ПИ № *и реална част от ПИ № * по КК на [населено място], м. „П. “, [община] с площ от 1616 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с № *, ПИ № *, ПИ с № *и останалата част от ПИ № ***, на основание давностно владение, упражнявано от М. Г. М. в периода от 2005г. до датата на предявяване на иска в съда - 01.02.2023г. с присъединеното владение на родителите му Г. М. Г. и Я. К. Г., упражнявано в периода от 1989г. до 2005г.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за собственост бъде уважен със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1. Длъжен ли е съдът при изследване на принадлежността на правото на собственост между страните само поради наличието на съставен АОС, да приеме, че ответникът по иска се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, поради което и е налице пречка за упражняване на давностно владение, спрямо същия; Поддържа се, че приетото от въззивния съд по въпроса противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 127 от 22.12.2020г. по гр. д. № 1053/2020г. на ВКС, II г.о., решение № 5 от 03.02.2016г. по гр. д. № 3781/2015г. на ВКС, II г.о. и решение № 81 от 24.07.2018г. по гр. д. № 4029/2017г. на ВКС, II г.о., решение № 60081 от 14.07.2021г. по гр. д. № 3370/2020г. на ВКС, I г.о., определение № 317 от 24.04.2012г. по гр. д. № 956/2011г. на ВКС и др.

2. За задължението на въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо; Касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 15 от 30.01.2015г. по гр. д. № 4604/2014г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 175 от 15.07.2014г. по гр. д. № 426/2014г., на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 324 от 22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г., на ВКС, ІV г. о.; решение № 40 от 04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014г., ІV г. о., които кореспондират и със задължителната съдебна практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК; Касаторът поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2001г., т. 19 ОСГК на ВКС, т. 2, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение № 292/20.01.2016г. по гр.д.№ 952/2015г., III г.о на ВКС, решение № 173 от 03.01.2017г. по т.д. № 1689/2015г., II т.о. на ВКС, решение №212 от 01.02.2012г., по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202 от 21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76 от 12.06. 2012г. по т.д.№377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д.№1019/2009г. на ВКС, III г.о., решение № 12/16.02.2016г. по гр. д. №2184/2015г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019г. по гр. д. № 811/2018г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015г. по гр. д. № 4190/2014г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017г. по т. д. № 2624/2016г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016г. по гр. д. № 1332/2015г., IV г. о., решение № 63 от 28.06.2019г. по гр. д. № 2296/2018г. на ВКС, II г.о. и др.

4. От кой момент е започнала да тече придобивна давност и процесният имот е могъл да бъде придобит по давност след изтичане на необходимия 10 годишен период на непрекъснато и несмущавано владение; Твърди се, че приетото от въззивния съд по въпроса противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 50200/30.09.2022г., постановено по ч.гр.д. № 2923/2022г. от ВКС, ІІ г.о. Касаторът поддържа, че не е ползвател, нито лице, претендиращо реституция на процесния имот, а е негов собственик въз основа на изтекла придобивна давност, на която се е позовал с предявяване на положителния установителен иск за собственост, поради което очевидно неправилно и в противоречие със съдебната практика съдът е счел, че придобивна давност по отношение на процесния имот е могла да тече най-рано от 2000г., когато е приет ПНИ за територията.

5. В кой момент може да се приеме, че първоинстанционният съд нарушава диспозитивното начало и равнопоставеността между страните, при наличието на предоставена на страната възможност да ангажира доказателства чрез допускането на СТЕ по делото и формулирани задачи към вещото лице, които независимо от това съдът служебно допълва/преформулира, като по този начин подпомага доказването на факти и обстоятелства в полза на едната страна за сметка на другата; Касаторът счита, че приетото от съда противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 1485 от 21.12.2012г. по гр. д. № 912/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Твърди, че съдът чрез преформулиране на поставената от ответника задача към експертизата и поставянето на редица други, е допуснал съществено процесуално нарушение, като служебно по свой почин е формулирал задачи към експертизата, които страната е пропуснала да посочи, като по този начин неоправдано подпомага едната страна за сметка на другата.

6. Има ли пречка да бъде придобит по давност частен земеделски имот, който не е отнеман фактически или юридически, владян е в реални граници, не е заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ, а понастоящем попада в урбанизирана територия; за приложението на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ спрямо такъв имот и на въведения мораториум върху течението на давностния срок, считано от 01.06.2006г.; Поддържа се, че приетото от въззивния съд противоречи на решение № 109 от 25.05.2016г. по гр. д. № 356/2016г. на І г.о., решение № 50080 от 26.10.2022г., постановено по гр.д. № 1814/2021г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 50141 от 25.04.2023г. по гр. д. № 3194/2021г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Община Аксаково, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт В. Ю., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по изложените в отговора съображения, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото, в това число заключението на проведената по делото СТЕ, кредитирано като компетентно и безпристрастно, е установено, че процесните две реални части - едната с площ от 540 кв.м. от ПИ № *по КК на [населено място], м. „П. “, а другата с площ от 1616 кв.м. от ПИ № *по КК на [населено място], м. „П. “, са части от стар имот № *- представляващ пасище/мера за 540 кв.м. - записан като собственост на Кметство * и от стар имот № *, представляващ нива за 1616 кв.м. - записан като собственост на наследниците на Д. М. Р. по плана на старите имотни граници на с.о. „П. “ (помощен план при изготвянето на ПНИ). Претендираните имоти също са части от имоти с №№ *за 366 кв.м., *за 163 кв.м., *за 606 кв.м., *за 926 кв.м., *за 10 кв.м., *за 50 кв.м. и *за 35 кв.м. по плана на ползвателските имоти от 1999г. (помощен план при изготвянето на ПНИ) с площ общо от 2156 кв.м. записани в регистъра към плана като собствени, както следва: ПИ № *- на Д. В. Т., ПИ № *- на неустановен собственик, ПИ № ПИ № *- на Х. И. З., ПИ № *- на Х. И. З., ПИ № *- на М. Р. К., ПИ № *- на П. К. П. и ПИ № *на П. Й. П.. Посочено е, че наследодателите на ищеца не са записани като собственици на ползвателски имот. Посочено е, че съгласно КП от 1990г. претендираните реални части попадат, както следва: върху част от 353 кв.м. от ПИ № *- записан като собственост на Д. В. Т., върху част от 152 кв.м. от имот/храсти без данни за собственост, върху част от 597 кв.м. от ПИ № *- записан като собственост на Г. М. Г., върху част от 923 кв.м. от ПИ № *- записан като собственост на Х. И. З., върху част от 7 кв.м. от ПИ № *- записан като собственост на Н. Т. Д., върху част от 12 кв.м. от ПИ № *- записан като собственост на М. Р. К., върху част от 62 кв.м. от ПИ № *- записан като собственост на П. К. П., върху част от 50 кв.м. от ПИ № *- записан като собственост на П. Й. П..

Прието е за установено от удостоверение № 83/27.02.1989г. на ИК на ОНС - Аксаково, че на бащата на ищеца - Г. М. Г. е предоставено право на ползване съгласно Постановление № 26 на МС и Решение № 10/06.12.1988г. на ИК на ОНС - Аксаково върху хавра с площ от 600 кв.м., находяща се в землището на [населено място], м. „П. “, което обаче не е трансформирано по реда на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ в право на собственост. Правото на ползване на Г. М. е прекратено на 01.03.1991г. по силата на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, от който момент същият се е намирал без правно основание в имота.

Посочено е, че между страните не се спори, а и от приетата от първоинстанционния съд СТЕ е установено, че процесните реални части, намиращи се в границите на с.о. „П. “, преди 1989г. и след това, дори и към настоящия момент представляват земеделска земя. Същите попадат в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ като земите в селищното образувание, вкл. и процесната, са раздавани за ползване от държавата на граждани по различни постановления. Взети са предвид и показанията на свидетеля А. А., който е съсед на спорните имоти и също е бивш ползвател, но е закупил дадения му за ползване имот. Прието е, че съгласно чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ границите на имотите, правото на собственост върху които се придобива, съответно възстановява, по реда на § 4к, ал. 7 и при условията на § 4а, 4б и 4з ПЗР на ЗСПЗЗ, се определят с плана на новообразуваните имоти. Именно с този план се определя точното местоположение и форма на тези имоти. Прието е, че едва след влизане в сила на ПНИ е извършена индивидуализацията на имотите и едва през 2000г. с влизането в сила на ПНИ, одобрен със Заповед № 229/10.02.2000г. на Областния управител на област Варна, по отношение на тях е допустимо да тече придобивна давност, поради което за родителите на ищеца давност може да тече едва от 2000г., а не от твърдяния първоначален момент - през 1989г.

Изложени са допълнителни съображения, че не е установено по безспорен начин, че Г. М. Г. и Я. К. Г. са своили процесните реални части, тъй като от кореспонденцията, водена между тях и община Аксаково, приета като писмени доказателства по делото, е констатирано, че същите многократно са отправяли искания до общината да закупят ползваната от тях земя с площ около 1000 кв.м., като дори в молба от 25.08.2015г. е посочено, че същата е станала общинска собственост. Прието е, че Г. М. Г. и Я. К. Г. се явяват само държатели на земята и не е налице владение, упражнявано от родителите на ищеца по смисъла на чл. 68 ЗС, което да бъде присъединено към неговото.

Посочено е, че земеделската земя, останала след възстановяване на правата на собствениците, се управлява от общината и след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, тази земя става общинска собственост - чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. А според чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или на държавата, е общинска собственост. Изложени са съображения, че правото на собственост на общината върху земеделски земи е уредено като остатъчно (резултативно) - негов обект са земеделските земи, които са останали невъзстановени и които не са притежание на други правни субекти, като за да възникне правото на собственост на общината в хипотезата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е достатъчно да се установи, че процесните имоти са земеделска земя, по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, която не е притежание на гражданин, юридическо лице или на държавата. Взето е предвид, че в процесния случай е установен земеделския характер на земята. Посочено е, че процесните имоти са вкючени в ПСИГ за възстановяване, но не са реституирани на никого като нито Държавата, нито друг правен субект се легитимира като техен собственик, поради което са налице изискуемите предпоставките на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и претендираните реални части са частна общинска собственост.

Посочено е, че Община Аксаково е съставила АПОС № 1844/30.12.2009г. - за ПИ № *, АЧОС № 5724/15.05.2013г. за ПИ № *, АЧОС № 5071/20.05.2011г. за ПИ № *- с посочено правно основание за придобиване на собствеността чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ за първия и третия и чл. 60, ал. 1 ЗОС за втория, тъй като с Решение № 24.21/29.04.2013г., обективирано в Протокол № 024/29.04.2013г. на ОС - Аксаково характерът на собствеността върху ПИ № *е променен от публична общинска собственост в частна такава. Изложени са мотиви, че съставянето на АОС, респ. липсата на такъв, не влияе върху режима на собствеността, тъй като с него само се констатира, че по силата на основанието вписано в него, общината е станала собственик, поради което за правния спор е без значение какви актове за общинска собственост са съставени за процесните имоти, спазена ли е процедурата по съставянето им, както и останалите възражения на ищеца свързани с тях.

Посочено е, че в тежест на ищеца е да докаже твърдението си за изтекла в негова полза придобива давност върху реална част от ПИ № *по КК на [населено място], м. „П. “, [община] с площ от 540 кв.м. и върху реална част от ПИ № *по КК на [населено място], м. „П. “, [община] с площ от 1616 кв.м. чрез владение, упражнявано от него в периода от 2005г. до датата на предявяване на иска в съда - 01.02.2023г.

Посочено е също така, че от събраните по делото гласни доказателства показанията на свидетелите А. и Г., кредитирани от съда като кореспондиращи и вътрешно непротиворечиви, тъй като същите имат непосредствени впечатления от имота, е установено, че от повече от 20 години М. обработва място в м. „П. “, заградено е, построил е сграда в същото. Прието е, че давността в полза на ищеца е започнала да тече от 2005г., но до датата на предявяване на иска в съда - 01.02.2023г. не е изтекъл предвидения в закона 10 годишен давностен срок, предвид наложения мораториум с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ, бр. 46 от 2006г., в сила от 1.06.2006г., изм., бр. 105 от 2006г., бр. 113 от 2007г., в сила от 31.12.2007г., бр. 109 от 2008г., в сила от 31.12.2008г., последна редакция бр. 7 от 2018г., в сила от 31.12.2017г., доп., бр. 18 от 2020г. Съгласно същата давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост - спира да тече за периода от 01.06.2006г. до 08.03.2022г., когато е влязло в сила решение № 3 от 24.02.2022г., постановено по к.д. № 16/2021г. по описа на Конституционния съд на Република България, с което разпоредбата е обявена за противоконституционна. Посочено е, че с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, като последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила, т.е. за напред съгласно чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията.

Формиран е решаващ правен извод, че ищецът не е доказал да е владял процесния имот, в изискуемия от закона 10 годишен давностен срок, поради което не е реализиран фактическия състав на чл. 79 ЗС и не е придобил собствеността върху имота на заявеното оригинерно основание.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

При съобразяване на изложените в обжалваното решение съображения, формулираните в изложението към касационната жалба правни въпроси, наведените доводи, които ги обосновават както и посочената от касаторите практика на ВКС, настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че дейността по актуване и деактуване на имотите - общинска собственост съгласно уредбата по глава VII ЗОбС е вътрешнослужебна дейност на общинската администрация, касаеща отчета и регистрацията на имотите и правото на собственост на общината. Съгласно чл.5, ал.3 ЗОбС актът за общинска собственост няма правопораждащо действие. По своя характер той представлява официален писмен документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и има обвързваща доказателствена сила за удостоверените с него факти - актуването в актовите книги, правното основание за това, вида на собствеността - частна или публична, описанието на имота, бивши собственици и др., но не и за самото право на собственост. В този смисъл са и посочените в изложението решение №127 от 22.12.2020г. по гр.д.№1053/2020г. на ІІ г.о. на ВКС и решение №5 от 03.02.2016г. по гр.д.№3781/2015г. на ІІ г.о. на ВКС. Приема се също така, че актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на общината, без да я поражда. Този акт се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за общинска собственост, но само когато в акта за общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е посочено като основание само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината. В този смисъл посоченото в изложението решение №81 от 24.07.2018г. по гр.д.№4029/2017г. на ІІ г.о. на ВКС. Според посоченото в изложението решение №60081 от 14.07.2021г. по гр.д.№3370/2020г. на І г.о. на ВКС, съставянето на акт за общинска собственост по чл. 5 ЗОС има само удостоверително значение, аналогично на констативните нотариални актове по чл. 587 ГПК и не е условие нито за придобиване, нито за доказване на общинската собственост. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е приел, че съставянето на АОС, респ. липсата на такъв, не влияе върху режима на собствеността, поради което за правния спор е без значение какви актове за общинска собственост са съставени за процесните имоти. Именно предвид тази констатация въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на релевантните факти, въз основа на който е направил извод за осъществяването на фактическия състав на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ по отношение на процесните реални части от имоти. Този извод не е основан на посоченото в представените по делото актове за публична и частна държавна собственост, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, вкл. и посочената в изложението, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да обсъди наведените във въззивната жалба и отговора доводи и възражения, относими към предмета на правния спор, като посочи кои от тях приема за основателни и кои - за неоснователни. В случая с тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е изложил съображения по основните доводи и възражения, съдържащи се в подадената от М. Г. М. въззивна жалба (макар и не в тяхната последователност според жалбата), вкл. доводите, относими към приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, към характера на процесните имоти (като такива със земеделско предназначение, предоставени за ползване на родителите на жалбоподателя съгласно удостоверение №83 от 1989г.), към основанията за съставяне на представените по делото актове за общинска собственост. От страна на въззивния съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, е извършен цялостен и задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, посочено е кои релевантни за спора факти и обстоятелства са установени от събрания доказателствен материал при съобразяване на предмета на правния спор и естеството на предявения иск. Съобразено е, че при предявен положителен установителен иск в тежест на ищеца е да установи, че притежава правото на собственост върху имота, докато ответникът може да се брани с правоизключващи и правопогасяващи възражения, вкл. да твърди, че имотът е собственост на трето на производството лице, в какъвто смисъл е и трайно установената практика на ВКС - както е прието в решение №422 от 13.03.2013г. по гр.д.№223/2012г. на І г.о. на ВКС, въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили - чл. 154 ГПК. Съобразявайки тази практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже твърденията си за изтекла в негова полза придобивна давност върху процесните реални части чрез владение, упражнявано от него в посочения в обстоятелствената част на исковата молба период, но е прието, че тези негови твърдения не са доказани не само по причина наложения през 2006г. мораториум за придобиване на имоти - държавна и общинска собственост, но основно предвид обстоятелството, че установената от праводателите на М. през 1989г. фактическа власт по естеството си е представлявала държане и не е доказано по отношение на общината (или на друго лице, за което да се поддържа, че е притежавало собствеността) да е била демонстрирана промяна в намерението, с което тази фактическа власт е била упражнявана. И тук следва да се отбележи, че ако се твърди, че имотите са принадлежали на лице, различно от общината, респ. държавата преди 1991г., то ищецът е следвало да установи демонстриране на промяна в намерението, с което е била упражнявана фактическата власт, спрямо това трето лице, вкл. лицата, посочени в кадастралните планове. Ако пък се твърди, че имотът не е имал друг собственик, то по правилото на чл. 6 (отм.) ЗС промяната в намерението е следвало да бъде противопоставена на държавата, респ. на общината. Предвид представеното по делото удостоверение №83 от 27.02.1989г., установяващо, че части от имотите са били предоставени за ползване на родителите на М., именно това обстоятелство е следвало да бъде установено, но както е посочено в обжалваното решение, подобни доказателства по делото не са били представени, като се има предвид съдържащото се в исковата молба твърдение, че фактическата власт е била предадена на М. М. именно от неговите родители - в обстоятелствената част на исковата молба се твърди присъединяване на владение към това на родителите, осъществявано от 1989г.

Анализирани са и показанията на разпитаните по делото свидетели, които са заявили пред съда, че бащата и майката на М. М. са взели този имот по постановление и след като бащата се разболял, М. започнал да гледа имота, т.е. упражнявана е фактическа власт върху имота, посочен в удостоверението с площ от 600 кв.м. (св. А. и св.Г.), т.е. съобразено е, че доказателства за установяване на самостоятелна фактическа власт върху имоти с площ и местонахождение като посочените в исковата молба, не са събрани по делото. Именно върху тези констатации са основани и правните изводи на въззивния съд. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното в изложението основание за допускане на касационно обжалване по втори, трети, четвърти и шести правни въпроси - както вече беше посочено, за да се приеме за доказано осъществяването на поддържаното в исковата молба придобивно основание, ищецът е следвало да установи, че е упражнявал самостоятелна фактическа власт върху процесните реални части за себе си, т.е. с намерението да придобие собствеността, като владението е следвало да бъде явно при демонстрирана промяна в намерението, с което първоначално установената като държане фактическа власт е била упражнявана през исковия период.

Както ВКС приема в своята практика, съдът е длъжен да събере служебно доказателства, вкл. чрез изслушване на експертиза, когато това е необходимо за извършване на преценка дали следва да бъде приложена императивна правна норма. Съдът може да допусне експертиза служебно и когато това е необходимо за преценка на представени по делото доказателства. В този смисъл т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и последващата практика. Съгласно разрешението в т.10 на тълкувателния акт допускането на експертиза може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания и се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. Служебното допускане на експертиза, респ. поставянето на задача на вещото лице, формулирана и доуточнена от съда, в подобни хипотези, не представлява нарушаване на диспозитивното начало в процеса. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил като е възприел всички констатации, съдържащи се в назначената от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, вкл. по задачи, служебно формулирани от съда. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по петия, поставен в изложението правен въпрос.

Както последователно приема ВКС в своята практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат.

В случая подобни констатации при прочита на обжалваното решение не могат да бъдат направени – при постановяването му въззивният съд е приложил действащия материален закон към спорното правоотношение, не е отказал да приложи императивни правни норми, извършил е анализ на всички посочени в мотивите към решението доказателства и е достигнал до правни изводи по основателността на заявената претенция в съответствие с трайно установената практика на ВКС и при съобразяване на установените в мотивите към решението факти и обстоятелства.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по подадената касационна жалба направените от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящето производство, а именно сумата 184.07 евро (равностойност на претендираните 360 лв.).

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение