Определение № 3091 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1884/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение № 3054/29.02.2024г. по в.ч.гр.д. № 2223/2024г. по описа на Софийски градски съд, ГО - въззивни състави, ІV б състав е оставена без уважение частна жалба, подадена от Б. С. Ч. и С. С. Ч. против разпореждане №20105507/13.10.2023г. по гр.д.№53810/2012г. по описа на СРС, 62 състав, с което е върната подадената от тях въззивна жалба срещу решение от 12.05.2023г. по гр.д.№53810/2012г. по описа на СРС, 62 състав. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 33592/22.03.2024г., подадена от Б. С. Ч. чрез процесуалния му представител адв.Е. Г. К. от САК, с оплаквания, че е незаконосъобразно, неправилно и необосновано и с искане да бъде отменено. За неправилен счита извода на съда, че доколкото датата на продължения по реда на чл. 63 ГПК срок е законово определена, то съдът не е бил задължен да изпраща изрично съобщение до молителя за определението за продължаване на срока. Поддържа, че това разбиране е в противоречие с разбирането на ВКС за задължението на съда да осигури на страната възможност да се запознае с определението по молбата й за продължаване на срока. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т.1, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС, според която въпреки липсата на задължение за съда да съобщава определението по молбата за продължаване на срока, на молителя следва да бъде предоставена възможност да се запознае своевременно с това определение, като новият срок, който съдът определя в производството по чл. 63 ГПК следва да бъде подходящ и съобразен с естеството на процесуалните действия, които страната следва да извърши (определение №348 от 18.06.2015г. по ч.т.д.№135/2015г. на І т.о. на ВКС). Позовава се и на определение №300 от 20.04.2012г. по ч.гр.д.№245/2012г. на ІV г.о. на ВКС. Поддържа също така и основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд, съставът на І г.о. на Върховния касационен съд намира следното: От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че въззивната жалба срещу решенето, постановено по гр.д.№53810/2012г. на СРС е била подадена от С. С. Ч. и Б. С. Ч. в срок, като с разпореждане от 29.06.2023г., съобщени на 31.07.2023г., на жалбоподателите са дадени указания да внесат по сметка на СГС държавна такса съобразно обжалвания интерес на всеки един от тях. Взето е предвид, че с молба вх.№25030824/02.08.2023г. и №25030831/02.08.2023г. С. С. Ч. и Б. С. Ч. са направили искане да бъде продължен определения срок за внасяне на определената държавна такса, като с разпореждания №20100075 и №20100073 от 10.08.2023г. направените искания за продължаване на срока са уважени и първоначалният срок е продължен с 2 седмици, считано от постановяване на разпореждането. Съобразено е, че в продължения срок не са били представени доказателства за внесена по сметка на СГС държавна такса, с оглед на което разпореждането, с което първоинстанционният съд е върнал въззивната жалба е прието за правилно. За неоснователни са приети доводите на жалбоподателите, че първоинстанционния съд е следвало да им съобщи разпореждането, с което се е произнесъл по направеното искане по чл. 63 ГПК, както и доводите, че поради липсата на съобщаване срокът за изпълнение на указанията не бил започнал да тече. Съобразено е, че в конкретния случай искане за продължаване на срока е било направено от жалбоподателите в срока за изпълнение на дадените указания за внасянето на определената държавна такса, поради което съдът е разгледал исканията и ги е уважил, определяйки при това по-дълъг срок от първоначалния и дори е определил по-късна начална дата от тази на изтичане на продължения срок, доколкото първоначалният е изтекъл на 07.08.2023г., а разпорежданията, с които е уважено искането по чл. 63 ГПК е постановено на 10.08.2023г., т.е. е определен по-благоприятен за молителите момент, от който да започне да тече новоопределения срок. Взето е предвид, че процесуалният закон не предвижда изискване актовете, с които съдът се произнася по искане за продължаване на срок да бъдат връчвани, доколкото не е предвидено самостоятелното им обжалване, а също така и доколкото връчването не е от значение за определяне на момента, от който започва да тече продължения срок. Посочено е, че целта на законодателя е била не да бъде определян нов срок за изпълнение, а да бъде продължен вече определеният, което продължаване предполага да не е налице прекъсването му. Прието е, че връчване на разпореждането не е и необходимо, доколкото съдържанието на указанията до страните вече са им били съобщени и те са уведомени за последиците от неизпълнението ми и тяхно задължение е да се запознаят с произнасянето на съда по направеното искане по чл. 63 ГПК. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената в определението. Посочените от жалбоподателите актове на тричленни състави на ТК и ГК на ВКС не обосновават извод за допускане на касационното обжалване, тъй като разгледаните в тях хипотези са различни от настоящата, както и от обичайните хипотези, при които се постановяват разпореждания за продължаване на срок по реда на чл. 63 ГПК, и в този смисъл не съдържат разрешение, различно от трайно установеното. В посоченото от жалбоподателя определение №348 от 18.06.2015г. по ч.т.д.№135/2015г. на І т.о. на ВКС е разгледана хипотеза, при която първоинстанционният съд се е произнесъл по молбата за продължаване на срока на 04.12.2013г., като е продължил срока с една седмица, считано от изтичането на първоначалния срок, но тъй като първоначалният срок е изтекъл на 20.11.2013г., на практика новият срок към момента на определянето му вече е бил изтекъл. Именно това е мотивирало тричленния състав на І т.о. на ВКС да приеме, че по този начин съдът, формално продължавайки срока за изпълнение на указанията му, не е предоставил на страната възможност да се възползва от продължаването на срока, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. Произнасянето на първоинстанционния съд по молбата за продължаване на срока е своевременно, при което съдът е определил и по-късна начална дата от тази на изтичането на продължения срок, т.е. определен е по-благоприятен за молителите начален момент, от който да започне да тече новоопределения срок и по този начин, в съответствие с приетото в посоченото определение на състав на І т.о. на ВКС, на молителите е предоставена реална възможност да се възползват от продължаването на срока. Следва да се отбележи при това, че твърдението на жалбоподателя, че в периода, в който е било поискано продължаването на срока, както и в периода на изтичане на продължения срок, съдът е бил в инвентаризация и не е съществувала възможност за достъп до съдебния състав и до особения регистър за вписване на актовете на съда, е останало недоказано. Но дори действително в този период в СРС да е била провеждана инвентаризация, то съгласно чл. 148, ал. 2 от Правилника за администрация в съдилищата, по време на инвентаризацията справки по дела се извършват по реда и в часове, определени със заповед на административния ръководител. Следователно доводът на жалбоподателя, че по причина провеждана инвентаризация не е могъл да се запознае със съдържанието на акта, с който срокът е бил продължен, е неоснователен, доколкото и в този период съществува реална възможност страната да се запознае с този съдебен акт. Определение №300 от 20.04.2012г. по ч.гр.д.№245/2012г. на ІV г.о. на ВКС също не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, доколкото в същото, наред с тезата, че съдът е длъжен служебно на основание чл. 8, ал. 3 ГПК да осигури на всяка от страните възможност да се запознае с исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на делото и неговото движение, е посочено, че това становище е относимо към хипотези, при които съдопроизводственото действие е извършено вън от публично съдебно заседание, както и че процесуалният закон съдържа и изключения от това основно начало на гражданския процес. Разгледаната хипотеза следователно също е съвършено различна. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното определение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на ГПК, относими към производство по продължаване на срока, както и с трайно установената практика на ВКС. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение