Определение № 50540 от 08.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1695/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. и Т. М. /конституирани на мястото на Б. А. М./ срещу решение № 374/16.03.2022 г. по в. гр. д. № 1702/2021 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 261964/24.03.2021 г. по гр. д. № 15056/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Б. А. М. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени й неимуществени вреди от загубата на нейния съпруг Т. И. М. на 27.06.2019 г. вследствие ПТП в размер над 40 000 лв. до частично предявения размер от 120 000 лв. В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да изготви доклад по реда на чл. 146 ГПК и да обсъди всички релевантни обстоятелства, доказателства и твърдения на страните, материалноправни въпроси, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, както и относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при съпричиняване на вредоносния резултат за изясняване при наличието на какви обстоятелства обезщетението може да бъде редуцирано. Поставен е и въпрос относно наличието на рефлексия върху определеното обезщетение от настъпилата в хода на производството смърт на ищцата. В касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част като бъде уважен предявеният иск в заявения размер с присъждане на разноски. От ответника по касация „АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД е постъпило становище за липса на основания касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество с оглед факта, че въззивният съд е разгледал всички релевантни обстоятелства, въведени от касатора, съобразено задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е образувано по предявен от Б. А. М. срещу „АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищцата болки и страдания вследствие загубата на нейния съпруг, настъпила при ПТП на 27.06.2019 г., в размер 120 000 лв. В хода на производството ищцата е била заместена от наследниците си по закон Е. и Т. М.. С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът за неимущетвени вреди е бил уважен за сумата 35 000 лв. и отхвърлен за горницата до претендираните 120 000 лв., отменил го е частично в отхвърлителната му част, присъждайки допълнително още 5 000 лв. Счел е за безспорно установени предпоставките, ангажиращи отговорността на застрахователя – осъществен от застрахования деликт, изразяващ се в нарушаване на правилата за движение по пътищата чрез избор на несъобразена скорост, както и валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество. Приел е за пренесен пред въззивната инстанция спора относно размера на обезщетението, както и наличието или отсъствието на принос от страна на пострадалия за причиняване на общия вредоносен резултат. Анализирал е обстоятелството, че ищцата и починалият й съпруг са имали съвместен брачен живот повече от 50 години, съобразил е тяхната възраст към датата на ПТП /починалият е бил на 85 г., а ищцата на 78 г./. Мотивирал е извод, че загубата е лишила ищцата от семейство и близък човек, като тази загуба е утежнена от напредналата й възраст. Отчел е обществено-икономическите условия на живот като съвкупният анализ на тези обстоятелства е формирал извод за справедливо обезщетение в размер на 80 000 лв. Съдът е счел за недоказани оплакванията във въззивната жалба, че смъртта на Т. е причинила на ищцата скръб, по-силна от обичайната, която е причинила влошаване на здравословното й състояние, респективно настъпване на собствената й смърт. Въззивният съд обстойно е анализирал въведените във въззивната жалба от наследниците на ищцата оплаквания за ненадлежно заявено възражение за съпричиняване от страна на застрахователя. Съдът е кредитирал приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза и е изградил извод, че водачът на лекотоварен автомобил ДАФ е причинил виновно ПТП–то поради движение с несъобразена скорост в рамките на населено място – в [населено място] вместо с 50 км/ч той се е движил със 78 км/ч. Велосипедистът е допринесъл за собствената си смърт, тъй като е имал възможност преди да завие надясно да огледа пътя и да възприеме настигащия го товарен автомобил. Можел е да спре и да изчака преминаването на автомобила и след това да пресече пътното платно, както и да подаде сигнал, че има намерение да завие надясно. Въззивният съд е акцентирал върху категоричния извод на вещото лице, че велосипедистът се е движел от лявата страна на пътното платно, поради което той е нарушил задължението си по чл. 80, т. 2 ЗДвП - управлявал в лявата страна, вместо в дясната, и е предприел маневра без да подаде сигнал – нарушение на чл. 26 ЗДвП. При тези факти съставът на Апелативен съд София е преценил, че съпричиняването е в обем 50%, съответно е редуцирал обезщетението от 80 000 лв. на 40 000 лв. Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение. Не е мотивирано основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, което предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи правни принципи. Такива пороци не се констатират от настоящата инстанция. Доводите по тази част от изложението се отнасят до мотивите на въззивния съд, с които се отхвърлят част от възраженията на жалбоподателите срещу отхвърлителната част от първоинстанцинното решение. Поставените правни въпроси относно общите критерии, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така че то да е справедливо, както и относно задължението на съда да съотнесе установените в процеса конкретни обективно съществуващи обстоятелства към тези критерии, макар да удовлетворява общата селективна предпоставка, не попълва хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод следва от подробните фактически и правни съображения, изложени във въззивното решение на Апелативен съд София по спорния въпрос, а именно - размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивировъчната част на решението не съдържа данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на Върховния съд. В цитираното от касаторките постановление е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Това разбиране е последователно застъпвано и в създадената по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС. Основните разрешения, дадени в цитираното постановление, са съобразени от Апелативен съд София. Не могат да се възприемат доводите за необходимост от уеднаквяване на практиката по този тип дела, тъй като е невъзможно прякото съпоставяне на размера на обезщетения за неимуществени вреди по различните дела, доколкото определянето му е в зависимост от специфични за всеки казус конкретни обстоятелства. Твърдението, че собствената смърт на ищцата рефлектира върху размера на търсеното от нея обезщетение е правно нелогично. Групата въпроси, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също не могат да обосноват достъп до касация, тъй като съставът на Апелативен съд София е обсъдил релевираното във въззивната жалба оплакване срещу ненадлежното въвеждане в процеса на възражение за съпричиняване. Съдът е посочил, че това възражение е било направено от ответника с отговора на исковата молба /т.4 от отговора, лист 30 от делото на СГС/ и с него много ясно е заявено, че пострадалият е нарушил правилата за движение на велосипедисти. В хода на производството след събиране на доказателства това възражение е конкретизирано с посочване на съотносимите към нарушенията правни норми от ЗДвП. Въззивният съд е извършил преценка на оплакванията във въззивната жалба изцяло в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решението по т. д. № 1499/2015 г. на I т.о. Наред с това, обжалваното решение е постановено в съгласие с решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на II т.о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д .№ 35/2009 г. на II т.о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на II т.о., решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на II т.о. на ВКС. Приносът на пострадалия е конкретно установен по делото, а не хипотетичен. Поради категоричното и неоспорено от страните заключение на вещото лице /вероятно поради съвпадане на изводите с тези на вещото лице, работило в досъдебното производство/ и тежестта на допуснатите от Т. М. нарушения на правилата за движение по пътищата съдът е счел, че делинквентът и пострадалият имат равен принос за настъпване на вредоносния резултат. Съобразно приетото в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не изготвя доклад по делото, а при направени от страните оплаквания срещу допуснати от първоинстанционния съд нарушения дава възможност на страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат. В случая касаторките са заявили общи оплаквания без да обосноват какви доказателства не са успели да представят в хода на исковото производство, които биха променили изводите на съда. Касационният съд многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора, както и твърденията на страните по релевантните факти и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно механизма на ПТП, вредите на ищцата и интензитета на страданието й. Обсъдил е подробно показанията на разпитаните по делото свидетели и приетото експертно заключение. Съдът е аргументирал подробно поради каква причина счита за неоснователни доводите във въззивната жалба. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касаторките съдебна практика по чл. 290 ГПК. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК касаторките следва да заплатят на ответника по касация сторените в настоящото производство разноски за изготвяне на отговор в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС