Определение № 4959 от 16.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2446/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Районна прокуратура-Враца против решение рег. № 22 от 27.02.2026 г., постановено по възз. гр. д. № 11 по описа за 2026 г. на Окръжен съд-Враца, I-ви въззивен граждански състав, в частите, с които е потвърдено решение № 148 от 3.10.2025 г. по гр. д. № 575 по описа за 2025 г. на Районен съд-Мездра, III-ти граждански състав, за осъждане на касатора да заплати на Б. В. Б. сумата от 5 835 лева, представляваща сбор от разликата между дължимото основно месечно възнаграждение по чл. 218, ал. 2 от ЗСВ за периода от 30.08.2021 г. до 29.08.2023 г. за длъжността „младши прокурор" в Районна прокуратура - Враца, и действително заплатените й през същия период суми, сумата 599,95 лева, представляваща сбор от разликата между дължимото допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за същия период и действително заплатените й през същия период суми, както и за сумата от 2062,22 лева, представляваща мораторна лихва върху неплатените разлики.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Административните ръководители на органи на съдебната власт, респективно районни прокуратури, в качеството си на третостепенни разпоредители с бюджетни средства, разполагат ли с правомощия еднолично да начисляват и изплащат основни месечни възнаграждения на младшите прокурори от техните структури в размер, различен от определения от ВСС в рамките на разполагаемите бюджетни средства?

2. При начисляване и изплащане на основните месечни възнаграждения на младшите магистрати следва ли административните ръководители на органи на съдебната власт да се съобразяват с размерите, посочени в Таблица № 1 на ВСС, или е допустимо да заплащат еднолично определен от тях по-висок размер в отклонение от определения от първостепенния разпоредител с бюджет размер на възнаграждение и доколкото така извършените действия биха били в нарушение на финансовата дисциплина, няма ли да бъдат в противоречие със закона?

3. Когато Висшият съдебен съвет определи възнаграждение в размер по-нисък от определения по чл.218, ал.2 от ЗСВ, длъжен ли е работодателят-орган на съдебната власт, чрез административния ръководител, да приложи пряко закона и да начислява и изплаща възнаграждение съответно на определеното по реда на чл.218, ал.2 от ЗСВ, независимо от решението на Висшия съдебен съвет?

4. Допустимо ли е при липса на изрична правна норма със съдебен акт на административния ръководител на орган на съдебната власт да се вменява задължение да проследява данните на Националния статистически институт относно размера на средномесечната заплата на заетите лица в бюджетната сфера и еднолично да начислява и да изплаща възнаграждение в размер, съобразен с разпоредбата на чл.218, ал.2 от ЗСВ.

Б. В. Б. не е подала отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Б. В. Б. е заемала през периода от 30.08.2021 г. до 30.08.2023 г. длъжността „младши прокурор" в Районна прокуратура - Враца, за което и е било изплащано брутно възнаграждение, определено с Таблица № 1 на Висшия съдебен съвет. Фиксираният размер на това възнаграждение за периода е по-ниско от дължимото съгласно разпоредбата на чл.218, ал.2 от Закона за съдебната власт, според която основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт. Ето защо Б. Б. е предявила срещу Районна прокуратура-Враца искове за заплащане на разликите в действително изплатеното и дължимо основно трудово възнаграждение за сумата от 5 835 лева, за разликата между дължимото допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за сумата от 599,95 лева и за мораторна лихва върху главниците в размер на 2062,22 лева. Исковете за разликите в изплатеното и дължимо възнаграждение и съответно мораторна лихва за следващия период от 30.08.2023 г. до 31.12.2024 г., когато ищцата е изпълнявала длъжността „прокурор“, са отхвърлени с влезлите в сила части на въззивното решение и не са предмет на касационното производство.

В отговора на исковата молба Районна Прокуратура-Враца е оспорила предявените искове, посочвайки, че Висшият съдебен съвет определя размера на възнагражденията на магистратите и административният ръководител няма правомощия да променя този размер.

Първоинстанционният съд е констатирал, че за периода, през който ищцата е изпълнявала длъжността „младши прокурор“ е получила по- ниско възнаграждение от полагащото й се и за най-ниската магистратска длъжност съгласно чл.218, ал.2 от ЗСВ, поради което предявените искове са основателни. Достигнал е до извода, че когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, в случая с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Посочил е, че нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител с това решение са пречка за съда даприложи директно закона.

Въззивният съд е потвърдил в тези части първоинстанционното решение. От фактическа страна е приел, че при съпоставка /на база данните от справките от НСИ/ на удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера с определените в Таблица № 1 на ВСС фиксирани размери на ocнoвните работни зaплaти нa младшите магистрати за календарните 2022 г., 2023 г. и 2024 г. е налице несъответствие с отрицателен знак – определените от ВСС фиксирани максимални размери на ocнoвни зaплaти нa млaдшитe мaгиcтpaти са пoд пocoчeния в зaкoнa /чл. 218, ал. 2 от ЗСВ/ минимyм - удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера /както към датата на утвърждаване на Таблица № 1 на ВСС, така и в рамките на съответната календарна година/. Изложил е съображения, че действително е законово правомощие на Висшия съдебен съвет като колективен административен орган на съдебната власт да определя възнагражденията на магистратите, но при условията, посочени в ЗСВ. Разпоредбата на чл. 218, ал.2 ЗСВ обаче по императивен начин определя размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност и на най-високите по чл. 218, ал. 1 ЗСВ. Тази разпоредба ограничава ВСС като орган, администриращ съдебната власт, от оперативна самостоятелност за избор на други, различни правила - критерии и методология, за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. Ръководещият съдебната власт орган не разполага с възможност да вземе решение за определяне на възнаграждението за длъжността "младши прокурор" под предвидения в ЗСВ минимален размер. В случая чрез правомощието си по чл. 30, ал. 2, т. 10 от ЗСВ администриращият съдебната власт орган е взел решение за определяне на възнаграждението за длъжността "младши прокурор" за процесния период под предвидения в ЗСВ минимален размер като в началото на съответната календарна година и за напред е определил основно възнаграждение за длъжността "младши прокурор" в противоречие на нормата на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ, съответно в процесния период на ищцата е начислено и платено възнаграждение в по-нисък от дължимия съгласно посочената норма размер. Споделил е изводите на районния съд относно отговорността на ответника Районна прокуратура - Враца за процесните вземания в качеството му на работодател по аргумент на чл. 61 от КТ и предвид разпоредбата на чл. 229 ЗСВ и § 1, т. 1 от ДР на КТ, без оглед на обстоятелството, че възнаграждението за съответната магистратска длъжност се определя от ВСС, от чиято компетентност е назначаването на магистрата съгласно нормата на чл. 160 от ЗСВ. По своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд и ако и правоотношението по заемане на магистратска длъжност да е специфично, различно и от трудовото и от служебното правоотношение, магистратите полагат труд в съответния орган на съдебна власт /чл. 161 от ЗСВ/, който се явява техен работодател, а не органът по назначението - ВСС. Упражненото с иска право в случая е основано на нормата на чл. 128 от Кодекса на труда, приложима съгласно препращането в чл. 229 ЗСВ. След като изискване на закона не е спазено, според препращаща норма в чл. 229 ЗСВ защита на правото осигурява нормата на чл. 128 от Кодекса на труда посредством иск, основан на задължението работодателят да изплаща дължимото възнаграждение, независимо дали го е начислил, или не го е начислил. Когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, в случая с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител с това решение са пречка за съда да приложи директно закона. В този смисъл се е позовал на практиката на ВКС, съдържаща се в определение № 772 от 18.02.2025 г. на ВКС по гр. д. №1351/2024 г. на III ГО.

При тези мотиви на обжалваното въззивно решение поставените от касатора въпроси са от значение за изхода на спора, но тяхното разрешение съответства на закона и на практиката на ВКС, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от всички специфики на правоотношението, което възниква между магистрата от една страна и съдебното учреждение-от друга, възнаграждението, което се дължи за положения труд наподобява трудовото и се ползва със съответната съдебна защита. Тази съдебна защита може да се осъществи пряко пред гражданския съд по отношение на дължимото възнаграждение. Както се посочва в цитираното определение на ВКС, когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, вслучая с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител с това решение са пречка за съда да приложи директно закона. Обвързаността на административния ръководител на съдебното учреждение, в което полага труд магистратът, с решението на ВСС относно размера на възнаграждението/първи въпрос/, невъзможността този размер едностранно да бъде променян от ръководителя/втори и трети въпрос/ и липсата на задължение за административния ръководител да проследява данните на НСИ/четвърти въпрос/, са проблеми на вътрешната организация в съдебната власт. Те касаят само едната страна на правоотношението, която се явява работодател на магистрата, поради което усложненията следва да се разрешават по вътрешен административен ред и не могат да се противопоставят на другата страна в правоотношението, служейки за предлог да не се изпълнява задължението за заплащане на възнаграждението в размера, определен пряко от закона.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение