Определение № 5944 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3256/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Т. К., представляван от адв. В., срещу онази част от Решение № 114 от 12.05.2025 г. по в. гр. д. № 152/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в която след частично потвърждаване на Решение № 561/23.12.2024 г. по гр. д. № 492/2024 г. по описа на ОС – Плевен, предявеният от касатора, ищец в първоинстанционното производство, срещу Прокуратурата на Р България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 НК, за което е оправдан с присъда по н.о.х.д. № 1588/2017 г. по описа на РС – Плевен, с влязла в сила на 28.10.2019 г., е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до 80 000 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване жалбоподателят основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Срещу въззивното решение, в частта, в която след частична отмяна, респ. потвърждаване, на решението на първоинстанционния съд ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., касационна жалба е депозирана от Прокуратурата на Р България, която счита въззивното решение за неправилно в тази част поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Развити са съображения по преценката на съда относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, който прокуратурата смята за завишен. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговори на касационните жалби не са постъпили. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че на ищеца било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, за което било предвидено наказание лишаване от свобода за срок от 3 до 10 години, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК и възможност съдът да постанови конфискация на част или цялото имущество на подсъдимия. Наказателното производство срещу касатора К., спрямо когото била изпълнявана най-леката мярка за неотклонение „подписка“, протекло в разумен срок - 2 години, 6 месеца и 25 дни. Ищецът бил привлечен като обвиняем по ДП № В-5436/2015 г. по описа на РУ на МВР – Плевен на 03.04.2017 г., към която дата бил на 46 години, а оправдателната присъда влязла в сила след потвърждаването й с решение по в.н.о.х.д. № 650/2019 г. на ОС – Плевен на 28.10.2019 година. Въззивният съд съобразил факта, че разследването започнало още през м.10.2015 г., когато спрямо ищеца били предприети редица процесуални действия, сред които претърсване и изземване на счетоводни документи от офиса на дружеството, на което той бил управител. Приел, че и в този времеви период от 1 година и 6 месеца той търпял негативни емоции, макар със значително по-ниска интензивност. Преценявайки справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, апелативният съд съобразил, че с Присъда № 239/30.11.2017 г. по н.о.х.д. № 1588/2017 г. на РС – Плевен ищецът бил признат за виновен в извършване на престъплението, предмет на обвинението, наложено му било наказание „лишаване от свобода“ от 8 години, което следвало да изтърпи при първоначален строг режим, като бил лишен и от правото да бъде управител на търговско дружество в пределите на Република България за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в сила. Уважен бил и гражданският иск на „Вивамед“ ЕООД за сумата 105 000 лв., представляваща размера на причинената имуществена вреда в резултат на деянието, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумата. С Решение от 14.03.2018 г. по в.н.о.х.д. № 28/2018 г. по описа на ОС – Плевен тази присъда била потвърдена изцяло. На 18.04.2018 г. ищецът бил задържан в изпълнение на влязлата в сила присъда и отведен в Затвора [населено място], където търпял наказанието лишаване от свобода общо 6 дни при строг режим. Тези обстоятелства засегнали според въззивния съд в най-висока степен неимуществената сфера на ищеца. С Решение № 112/10.07.2018 г. по к. н. д. № 140/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново наказателното производство по в.н.о.х.д. № 28/2018 г. по описа на ОС - Плевен било възобновено, решението на ОС – Плевен и присъдата на РС – Плевен - отменени поради допуснати съществени процесуални нарушения, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на PC – Плевен. С Присъда № 91/ 02.07.2019 г. по н.о.х.д. № 1799/2018 г. по описа на РС – Плевен ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. С Решение от 28.10.2019 г. по в.н.о.х.д. № 650/2019 г. на ОС – Плевен оправдателната присъда била потвърдена. Въззивният съд приел, че по делото било безспорно установено, че прокурорът, поддържал обвинението срещу ищеца при първоначалното разглеждане на делото, бил син на лице, което също като подсъдимия се занимавало със земеделска продукция, и с когото касаторът К. имал търговски отношения и по негови твърдения имали конфликт. Прокурорът бил отведен по искане на защитника на подсъдимия при новото разглеждане на делото пред РС – Плевен след представяне на доказателства за тези бизнес-отношения. Наличието на основания по чл. 47, ал. 2, вр. чл. 29 НПК за самоотвод на прокурора и непредприемането на действия от негова страна да се отстрани от производството е оценено от въззивния съд като обстоятелство, годно да породи основателно съмнение в непредубедеността на магистрата, а и рефлектиращо върху доверието на гражданите в правозащитните институции и правосъдието. При определяне на степента на засягане на неимуществената сфера на ищеца съдът отчел, че паралелно с наказателното производство, предмет на настоящия иск, срещу него било водено разследване по ДП № ЗМ-208/2015 г. по описа на ОД на МВР – Стара Загора за идентично престъпление по чл. 206, ал. 4, вр. ал.1 НК – обсебване на ечемик в особено големи размери, извършено през периода 31.10.2014 г. - 13.02.2015 г., по което той бил привлечен като обвиняем. Производството по това дело приключило с влязла в сила осъдителна присъда на 01.06.2021 г., като първоначално, на 31.10.2019 г., ищецът бил осъден на лишаване от свобода за срок от 6 г. при първоначален строг режим, лишаване от право да упражнява длъжността управител на търговско дружество за срок от 2 г. и конфискация на Ѕ от притежавани недвижими имоти. Впоследствие въззивната инстанция преквалифицирала деянието по чл. 206, ал. 3 НК, намалила срока на наказанието лишаване от свобода на 4 г., изменила режима на изтърпяване на „общ“ и отменила конфискацията, а ВКС намалил наказанието лишаване от свобода на 3 години и отложил изпълнението му с 5 години. Апелативният със посочил, че към момента на осъждането му за това престъпление процесното наказателно производство вече било приключило окончателно с оправдателна присъда. Срещу ищеца било водено наказателно производство и през 2017 г. – 2018 г. за извършени престъпления по чл. 277, ал. 1 НК и чл. 270, ал. 1 НК – за съзнателно премахване на поставени върху МПС удостоверителни знаци и печати на ЧСИ и противозаконно пречене на ЧСИ да изпълни задълженията си по изпълнително дело, които престъпления не били „тежки“ по смисъла на НК. За двете деяния ищецът бил осъден с влязла в сила на 13.03.2018 г. присъда. Въззивният съд посочил, че водените по едно и също време наказателни производства обуславяли идентични негативни изживявания у ищеца и търпените от него вреди били неразграничими. За недоказани приел твърденията му, че в резултат именно на процесното наказателно производство той развил захарен диабет и хипертонията му се задълбочила. Недоказана била и причинно-следствената връзка между наказателното производство и смъртта на майка му от мозъчен инсулт и заболяването на съпругата му, диагностицирано през 2020 година. Притесненията и страданията, търпени във връзка със здравословното състояние на неговите близки, се насложили според апелативния съд върху негативните емоции, обусловени от множеството наказателни производства, но извод за наличие на пряка причинно-следствена връзка не можело да бъде обоснован. Апелативният съд приел за установено от събраните гласни доказателства, че привличането на ищеца като обвиняем по процесното наказателно производство и медийното отразяване на това довело до злепоставяне на доброто му име в обществото и доколкото се касаело до престъпление, извършено във връзка с упражняваната от него по професионално занятие търговска дейност, то житейски логично било това да е обусловило и промяна в отношението на търговските му партньори. Съдът съобразил, че по същия начин ефект оказало и разследването и обвинението по ДП № ЗМ-208/2015 г. по описа на ОД на МВР – Стара Загора за идентично престъпление, отново свързано с търговската дейност на ищеца, вредите от което били неразграничими от тези, понесени от процесното наказателно производство. При определяне на размера на справедливото обезщетение съдът съобразил и икономическата конюнктура в Р България към датата на деликта – 2019 г., ориентир за която била минималната работна заплата – 560 лв., средната работна заплата в страната по данни на НСИ – около 1 170 лв., както и съдебната практика по определяне на размера на обезщетението при сходни случи. При този анализ въззивният съд приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е в размер на 15 000 лева. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационните жалбоподатели поддържат в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл значимия за изхода на делото въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, както и в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практиката на ВКС, обективирана в Решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 273/2009 г., III ГО, Решение № 457 от 25.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО, Решение № 267 от 26.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 820/2012 г., IV ГО, Решение № 53 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., III ГО, Решение № 138 от 30.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4309/2018 г., IV ГО. Този въпрос е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е съобразил с указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 година. Той е отчел тежестта на престъплението, за което е образувано и водено наказателното производство, начина, по който се е отразило то на психиката на ищеца, продължителността и интензитета на породените от това негативни емоционални изживявания, фактът, че шест дни той е бил противозаконно лишен от свобода, както и срокът, в който разследването е приключило, обстоятелствата около наказателните производства, по които ищецът е бил привлечен като обвиняем, а впоследствие и признат за виновен в извършване на престъпленията, предмет на обвиненията по тях, провеждани по време на висящността на наказателния процес, от който са причинени вредите, предмет на настоящия исков процес. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касаторите съдебна практика. Несъгласието им с анализа на установените факти по спора, които са от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,