Определение № 50590 от 14.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 77/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата Е. А. К. срещу решение № 1114 от 02.11.2021г. по в.гр.д.№ 970/2021г. на Апелативен съд София, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 4947/2019г. на СГС. Първоинстанционният съд е признал за установено по реда на чл.422 ГПК, че Е. А. К. дължи на основание чл.535 ТЗ на Ц. М. М. (в жалбата неправилно като кредитор на вземането -поемател и ищец е посочена Е. Е. К.) сумата 37 000 евро главница по запис на заповед, издаден на 19.12.2007г. с падеж 19.12.2016г., ведно със законната лихва от 13.04.2017г. В касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания акт като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и връщане делото на апелативния съд за повторно разглеждане. Поддържа се, че нито първоинстанционния съд, нито въззивната инстанция, пред която са поддържани недопуснатите от СГС доказателствени искания, са дали възможност на ответницата да установи въведените надлежно в процеса възражения за нищожност на менителничния документ поради липса на съгласие, частна хипотеза на които е твърдението на Е. К., че записът на заповед е съставен чрез на кражба на неин подпис. Кореспондиращо на това оплакване, в инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, е поставен първият въпрос, по който се иска допускане на касационното обжалване: „Допустими ли са свидетелски показания, които целят установяване/доказване на наличие или липса на воля у издателя на менителничния ефект в хипотезата на твърдяна кражба на подпис; Приложими ли са ограничения на допустимостта на свидетелските показания или направеното възражение за недействителност на волята обуславя задължение на съда да допусне провеждане на пълно доказване по повод направеното възражение?“ Поддържа се, че този въпрос обуславя осъществяването на касационната проверка доколкото недопускането на свидетелски показания представлява съществено процесуално нарушение, а даването на отговор на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и, че е налице очевидна неправилност на решението поради посочените нарушения, доколкото съдът е допуснал пропуск, който пречи на обективното и безпристрастно формиране на волята му и на практика граничи с отказ от правосъдие. Поддържа се, че съдилищата не са отчели възраженията на ответницата, че подписът й е откраднат, а са се основали единствено на установената от вещите лица автентичност на подписа й, без за обсъдят останалите факти - че на документа „не е положен подпис“, а името на ответницата е изписано печатно на кирилица в скоби отдолу; че ответницата има установен подпис, с който се подписва на документи; че подписът под документа е с латински букви (E. K.), „въпреки че тя не изписва имената си на латиница в никой от документите, изготвени в България”; че съществуват и други записи на заповед, в които като издател е посочена Е. К.. Наведено е твърдение, че установената от вещите лица автентичност на подписа е предпоставка за наличие на кражба на подпис, но поради отказа на първоинстанционния съд да допусне допълнителни въпроси към вещото лице, неизяснени останали въпросите относно различните интервали между редове, букви и отстояния, които са доказателство за кражба на подпис. Неизяснени останали и въпросите относно начина на изписването на името на К. и отношенията между страните, имащи значение за намерението. С тези доводи е обоснован и вторият въпрос: „ Как се установява наличие или липса на кражба на подпис при липса на безспорно доказателство в тази насока, каквото е пресичането на текст с подписа; Следва ли съдът да обсъди всички факти и обстоятелства, включително такива, които са извън изследвания документ, косвени доказателства, отношения между страните, наличие или липса на намерение у издателя?“ И по този въпрос искането е за допускане на касационното обжалване „на основание чл.280,ал.1,т.3 и чл.280,ал.2 ГПК“. Според касатора, в допълнителната искова молба има изложени твърдения, че процесният запис на заповед е издаден с цел обезпечаване на направените инвестиции от ищцата и съпруга й ( очевидно касаторът има предвид направени от ищеца Ц. М. и съпругата му Е. К.), с оглед на което е формулиран третия въпрос: „ Основание ли е наведеното от ответника възражение за нищожност на ценната книга поради липса на воля за вменяване в доказателствена тежест на ищеца установяване на изложени от него самия твърдения в исковата молба и допълнителната искова молба за наличие на каузални отношения между страните, по повод на които е издаден менителничният ефект, респ. разпределяне на доказателствената тежест във вр. с чл. 154 ГПК; Основание ли са изложени от ответника възражения във връзка с наведено от ищеца наличие на каузално отношение, по повод на което е издаден процесният запис на заповед, за вменяване на съда на задължението за обсъждане и разглеждането им в производството“. И по този въпрос допълнителната предпоставка е въведена чрез тезата, че даването на отговор е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че е налице очевидна неправилност поради неизясняването на спора от фактическа страна, доколкото съдът е допуснал нарушение, което пречи за обективното и безпристрастно формиране на волята му. В писмен отговор ищецът Ц. М. М. оспорва обосноваването на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Констатирайки, че процесният запис на заповед е редовен с оглед изискванията на чл. 535 от ТЗ и предпоставя право на кредитора да събере вземането си на основание на ценната книга, въззивната инстанция е обсъдила приетата пред СГС експертиза, съгласно която подписът на латиница E. K. е изпълнен ръкописно, с пишещо средство - химикалка, не е откопиран чрез индиго, не е отпечатан с печатащо устройство или друго техническо средство. Вещото лице е посочило, че не може да се установи последователността на изпълнение на машинописния текст и изписаното със синя химикална паста име „E. K.“, поради липса на участъци/точки/ на пресичане/застъпване между тях в изследвания запис на заповед. На въпроса дали по едно и също време са положени текстът и подписът върху документа, експертът е дал отговор, че до момента няма общоприет, безспорен и утвърден в криминалистичната практика метод за датиране на документи по стареенето на материалите -хартии и пишещи вещества, използвани при тяхното изготвяне, като подробно е разяснил причините за това. Вещото лице, след налагане подписа, поставен в изследвания документ, е установило, че подписът в процесния запис на заповед не е откопиран от никой от останалите осем ръкописно поставени подписи в представените за сравнение записи на заповед с посочен издател ответницата. При сравнителното изследване между почерка, отразен в ръкописно изписаното на латиница име „E. K.“, обект на експертизата, и почерка, отразен в сравнителните образци - ръкописни текстове и подписи от Е. К. в техните съпоставими части, са установени съществени съвпадения освен в общите почеркови признаци (степен на обработеност, стенен на свързаност, размер, наклон и степен на сложност), а също и в частните такива. Тези съвпадения в общите и частни графически признаци са приети за характерни, устойчиви, образуващи идентификационна съвкупност, достатъчна за направения от експерта извод, че ръкописно изписаното на латиница име E. K.“ в оригинала на процесния запис на заповед, е изпълнено от Е. К.. Вещото лице е разяснило, че „кражба на подпис“ е налице в случаите, в които едно лице подписва (включително изписва имената си) в документ, с чието съдържание не е запознато или съдържанието е различно от това, за което е дало съгласието си. Това може да се реализира по няколко начина, като задължително условие е подписът на лицето да е автентичен: при подписване на празен лист, а съдържанието е добавено впоследствие, без знанието или съгласието на лицето; при подписването на няколко екземпляра на документи, подлежащи един под друг, без лицето да вижда съдържанието им, което се явява различаващо се от това на първия екземпляр; при подписване на документ, в който впоследствие са дописани текстове, без съгласието на лицето; чрез подмяна на части (листове) от документа или създаването на нови такива - възможност, само когато е подписан последният лист от документа; при съгласуван проект на документа, който бива подменен в процеса на отпечатване на екземпляри от същия или копиране на съдържанието му. Разяснило е и, че не във всички случаи е възможно да се докаже по експертен път „кражба“ на подпис, ако не са проявени признаци за това. В конкретния случай вещото лице не е установило признаци за „кражба" на подпис, но приема, че не може да се изключи възможността такава да има, при описаната първа хипотеза. Въззивната инстанция е кредитирала експертното заключение, неоспорено от страните, намирайки го за компетентно и обосновано. Обсъдено е, че в пределите на въззивното обжалване не е спорен въпросът, че подписът, положен под записа е на ответницата, а нейната защитна теза е за осъществена „кражба" на същия в две хипотези, заявени в отговора на исковата молба - че подписът е пренесен от друг документ, както и че първоначално е бил положен върху празен лист и след това е попълнено съдържанието, които хипотези са алтернативни. Анализирано е, че при приемане заключението на вещото лице процесуалният представител на ответницата е обсъждал единствено варианта на подписване на празен лист от Е. К. и впоследствие допълване съдържанието на документа, която е посочената от експерта първа хипотеза за осъществяване на „кражба“ на подпис и за която експертът е допуснал, че в конкретния случай не може да бъде изключена. Въззивната инстанция ясно е аргументирала, че освен принципното съждение за съществуването на такава възможност, е необходимо при доказателствена тежест на ответницата да бъде установен фактът, че е подписвала празни листове, които са използвани от ищеца. Акцентирала е, че по делото не е заявено твърдение за такъв факт, съответно не са ангажирани доказателства за установяването му. Мотивирано е, че при незаявяване от страната на конкретни факти, свързани с релевантното за спора обстоятелство - че е подписвала празни листове с посочване кога, къде, при какви обстоятелства, съдът не дължи даване на указания и разпределяне на доказателствена тежест. Обоснован е извода, че допусната от вещото лице възможност за наличие на такава „кражба“, на която се позовава страната, е само предполагаема, като възможната за конкретния случай, доколкото няма основание за приемане на другите изброени хипотези за „кражба" на подпис. Даден е отговор, че твърденията за интервали между редовете, за по-голямото отстояние на заглавието от текста, за липса на форматиране и т. н. не са посочени от вещото лице като признаци, от които да се направи извод за поддържаната неавтентичност на документа. Даден е и отговор, че дори да е вярно твърдението на ответницата, че тя се е подписвала чрез изписване на името си на латиница само в документи, предназначени за чужбина, това би могло бъде само индиция, но не и установяване по надлежен начин на твърдяната хипотеза на „кражба" на подпис. По тези съображения решаващият въззивен състав е споделил извода за неоснователност на възражението за нищожност на записа на заповед поради липса на съгласие. Чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд е споделен изводът, че от съдържащите се по делото документи и представените сравнителни образци е видно, че ответницата се подписва както чрез изписване на двете си имена с латински букви, така и с подпис, представляващ смесена буквена и щрихова транскрипция, състояща се от букви Е и К с елементи от средната част и примковидна парафна част; в процесния запис на заповед е положен подпис по първия начин и при доказаност тя да е негов автор, е без правно значение по какъв начин се подписва на документи в България или друга страна. По довода за липса на каузално правоотношение между страните, съставът на САС е изложил правните аргументи, че при поето задължение за плащане по менителничния ефект, каузата, или причината за поемане на задължението съществува, но е извън съдържанието на документа като предмет на положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е съществуването на изпълняемото право, на самото вземане на кредитора, по който иск, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка от страните е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения - кредиторът доказва факта, от който твърди, че произтича вземането му (записа на заповед или връзката между менителничния ефект и паралелно съществуващото облигационно отношение); длъжникът следва да изчерпи възраженията си срещу вземането, както абсолютните, така и личните. Анализирано е, че както в исковата молба, така и в хода на цялото производство ищецът се позовава на абстрактния характер на ценната книга, а дадените разяснения за съществуващите между страните търговски отношения в допълнителната искова молба, са по повод на изнесените от ответната страна в депозирания отговор на исковата молба фактически твърдения. Акцентирано е, че изрично ищецът многократно е заявявал, че процесният запис на заповед няма обезпечаваща функция спрямо тези отношения, че изрично е заявил, че не въвежда каузално правоотношение; че ответната страна също се позовава на липса на каузално правоотношение, поради което съдът не дължи обсъждане на заявените от страните обстоятелства по повод съвместна търговска дейност. Изложени са и допълнителни мотиви, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед; че доказването на каузално правоотношение в този случай е в тежест на издателя на записа на заповед, и то при условие, че е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани на каузално правоотношения. Обсъдено е, че в случая процесуалната позиция на ответницата, която не е въвела такива възражения, следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията в ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, не създава задължение за ищеца да сочи и доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е установено с редовния от външна страна и действителен запис на заповед. Обсъдено е и е счетено и за неоснователно възражението на ответницата, че записът е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Първият въпрос е некоректно поставен, поради което няма характеристиката на обуславящ изхода на спора. Доказателственото искане за изслушване на свидетели е отхвърлено от въззивната инстанция по съображения, че отказът на първоинстанционния съд да допусне гласни доказателства, за обстоятелствата, за които са поискани - „ за отношенията между страните, за намерението на ответницата да се задължава за такива суми“, не съставлява процесуално нарушение. Потвърден е аргументът на първоинстанционния съд, че тези искания касаят установяване на неотносими за спора обстоятелства. Изложени са допълнителни аргументи, че при отсъствие на твърдения процесният запис да е издаден за обезпечаване на каузално правоотношение, какви са били отношенията между страните в периода на издаването на документа, е ирелевантно за спора. Следователно, искането за допускане на обжалването по въпроса дали са допустими гласни доказателства, които съдилищата са преценили като ирелевантни за спора, т.е. неотносими, е безпредметно. Въпросът дали може чрез свидетелски показания да се установява наличие или липса на воля у издателя на менителничния ефект, не е предмет на произнасяне по конкретния спор. Неоснователността на искането за допускане на обжалването произтича и от ненадлежно въведената допълнителна предпоставка, тъй като приложното поле на хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК не се състои в декларативното позоваване на разпоредбата, а предпоставя аргументиране наличието на визираните в нея основания. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия, каквато обосновка не се съдържа в изложението на касатора. Вторият въпрос е предпоставен от теза на касатора, че отсъствието на „пресичане“ (т.е. на застъпването на текстовата част на документа от подписа на съставителя му) е „безспорно доказателство“, че документът е неавтентичен, подправен чрез кражба на подпис. Ако тезата на касатора беше вярна, самият експерт би дал категоричен отговор, че подписът на ответницата върху документа е „откраднат“. Същевременно въпросът съдържа хипотетично и абстрактно питане, искане за даване на указания как може да бъде установен фактът на кражба на подпис. Отнесен към задължението на съда да разпредели доказателствената тежест в процеса, този въпрос е неуместен, тъй като съгласно трайноустановената съдебна практика, съобразена от състава на САС, съдът дължи единствено даването на указания относно доказателствената тежест, но не и указания посредством какви доказателствени средства страната да установи твърденията си; преценката за това какви доказателства да ангажира по делото, е на страната, а не на съда; съдът дължи преценка единствено дали доказателствата са допустими и относими. Въззивната инстанция е изложила ясни аргументи, че ответницата не е въвела твърдение в процеса, че е подписвала празни листове, с посочване кога, къде и при какви обстоятелства е ставало това, поради което даване на указания чрез разпределяне на доказателствената тежест е безпредметно. Като несъответстващ на решаващите правни аргументи, послужили като основание за уважаването на иска, този въпрос също не отговаря на изискването да послужи като общо основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, а въведената към него допълнителна предпоставка не е обоснована, аналогично на посочената към първия въпрос. Втората част от въпроса относно задължението да бъдат обсъдени всички факти и обстоятелства и косвените доказателства съставлява касационно оплакване за неправилност и няма правна характеристика. Третият въпрос също е изведен от теза на касатора, чиято основателност ясно и категорично е отречена в обжалвания акт. Въззивната инстанция подробно е мотивирала, че ищецът не е обвързал издаването на процесния запис на заповед с каузално правоотношение, не е въвел в спора твърдения за причината-основанието за издаване на ценната книга. Въпрос, който не обуславя изхода на спора не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съгласно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Достатъчно основание за недопускане на обжалването по него е и формалното и неаргументирано посочване на предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато на въведеното от касатора основание по чл.280,ал.2, предложение последно ГПК. Проявната му форма в конкретния случай е обоснована с неизясняване на спора от фактическа страна поради недопускане на доказателства (счетени както се посочи за неотносими за спора), т.е. с твърдение за неправилност поради допуснати процесуални нарушения, което е касационно основание по чл.281,т.3 ГПК, а не основание за директен достъп до касационна проверка. Неправилността по чл.281, т.3 ГПК не е тъждествена нито на основанието по чл.280,ал.1 ГПК, нито на основанието по чл.280,ал.2, предложение трето ГПК. Касаторът следва да заплати на основание чл.38,ал.2 ЗА поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба - сумата 3 241лв. с ДДС. Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, ТК, І т.о: