Определение № 3286 от 20.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1484/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. С. срещу решение № 158/ 20.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 848/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което след отмяна на решение № 1891/ 01.04.2024 г., постановено по гр.д. № 3539/ 2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-12 състав, в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от М. С. С. срещу „ДЗИ Животозастраховане“ ЕАД искове, както следва: 1) иск с правна квалификация чл. 448, ал. 7 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 30 000 лв., представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., поради настъпилo застрахователно събитие – смърт на застрахованото лице С. Т. С.; 2) иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 9 079, 79 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 30 000 лв., начислено за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г.; 3) иск с правна квалификация чл. 448, ал. 7 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 3 000 лв., представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001752/ 11.10.2017 г., поради настъпилo застрахователно събитие – смърт на застрахованото лице С. Т. С.; 2) иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 907, 98 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 3 000 лв., начислено за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията, заявени в подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба, които са единствено относно направените в него изводи за неравноправност на клаузата на т. 8.14. от общите условия, приложими към процесните застрахователни договори, с която е уговорен изключен риск, по който въпрос той е бил длъжен да се произнесе и служебно. В същото време възивният съд е разгледал въпрос, по който няма оплакване във въззивната жалба, който е за това дали е доказана причинната връзка между смъртта на застрахованото лице и заболяването, от което той е страдал към момента на сключване на застрахователните договори и което не е обявил пред застрахователя. Касаторът счита, че в производството ответникът не е направил възражение за това, че в случая са осъществени предпоставките на чл. 363, ал. 4 КЗ, при които той има право да откаже да изплати застрахователна сума на ползващото се от застраховките лице, тъй като за да обоснове отказа си да направи това, той се е позовал единствено на наличие на изключен риск по т. 8.14. от приложимите към договорите общи условия и именно с оглед на уговореното с тази клауза е въвел твърдението, че застрахованото лице не е обявило, че страда от артериална хипертония към датата на сключване на застрахователните договори, а не с оглед приложението на чл. 363, ал. 4 КЗ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени три въпроса, като по всеки от тях се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по един от тях и това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ответникът по касация „ДЗИ Животозастраховане“ ЕАД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено ограничение за касационно обжалване на решенията, постановени от въззивния съд, като е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. От твърденията на ищеца, направени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум е видно, че настоящото исково производство е образувано за разглеждане на четири обективно кумулативно съединени иска, като два от тях са главни и два акцесорни спрямо всеки от главните. Главните искове имат за предмет вземания на ползващото се лице по договор за застраховка „Живот“ към застрахователя за получаване на застрахователна сума. Вземането, което се претендира по единия главен иск се сочи, че е възникнало от договор за застраховка, сключен със застрахователна полица № RL710001752/ 11.10.2017 г., като неговият размер е 3 000 лв. Вземането, което е предмет на другия главен иск, има за правопораждащ факт различен застрахователен договор, който е сключен със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., като неговият размер е 30 000 лв. С оглед на различните факти, от които са възникнали вземанията, предмет на двата осъдителни иска, трябва да се заключи, че те са самостоятелни и нямат връзка на обусловеност помежду си. Предявените акцесорни искове имат за предмет вземания за обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислени върху всяко едно от главните вземания по двата застрахователни договори, като размерът на вземането за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главницата от 3 000 лв. е 907, 98 лв., а размерът на вземането за обезщетение за забавено плащане на главницата от 30 000 лв. е 9 079, 79 лв. Цената на всеки от исковете се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е в размер на търсената сума. С оглед на това цената на предявения осъдителен иск, имащ за предмет вземането за получаване на застрахователна сума по договора за застраховка, сключен със застрахователна полица № RL710001752/ 11.10.2017 г., е 3 000 лв., а на акцесорния спрямо него иск за присъждане на обезщетение за забава, е 907, 98 лв. Цената на всеки от тези искове е под установения в закона минимален праг за достъп до касация на въззивни решения както по граждански, така и по търговски дела. Ето защо решението на Софийски апелативен съд, постановено по тях, не подлежи на касационно обжалване, без значение дали делото за тяхното разглеждане ще се определи като гражданско или като търговско. Това прави подадената касационна жалба, с която решението се обжалва в тази му част, недопустима и като такава, тя следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, подадена е в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с главен иск с правна квалификация чл. 448, ал. 7 КЗ за осъждане на „ДЗИ Животозастраховане“ ЕАД да заплати на М. С. С. сума в размер на 30 000 лв., представляваща застрахователна сума, дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., по който ищцата е трето ползващо се лице, поради настъпилo застрахователно събитие, което е смъртта на застрахованото лице С. Т. С., както и с акцесорен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „ДЗИ Животозастраховане“ ЕАД да заплати на М. С. С. сума в размер на 9 079, 79 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 30 000 лв., начислено за периода от 09.04.2020 г. до 22.03.2023 г. Счел е, че по делото се доказва, че между бащата на ищцата - С. Т. С., като застрахован, и „ДЗИ Животозастраховане“ ЕАД, като застраховател, е сключен договор за застраховка „Живот“ със застрахователна полица № RL710001751/ 11.10.2017 г., който е имал действие за периода от 10.10.2017 г. до 10.10.2022 г. По този договор застрахователната сума е 30 000 лв., а ищцата М. С. е ползващо се от застраховката лице при смърт на застрахования, което събитие е един от рисковете, които застрахователят се е задължил да покрива. Въззивният съд е приел за установено по делото, че при сключване на застрахователния договор застрахованият е изготвил предложение от 10.10.2017 г., в което е посочил, че няма диагностицирани заболявания, не е провеждал медикаментозно лечение и не е имал оплаквания, за които да е търсил лекарска помощ. Той е попълнил и декларация, в която също е направил изявление, че към посочения момент няма диагностицирано заболяване и не провежда медикаментозно лечение. Въззивният съд е направил извод, че поставените от застрахователното дружество при сключване на договора въпроси за здравословното състояние на застрахования са били достатъчно ясни, предвид това, че то е нямало информация за здравния статус на лицето, което е налагало да изисква обявяването на всякакви диагностицирани заболявания, за да може да прецени степента на застрахователния риск. Намерил е за установено по делото, че от 2011 г. С. Т. С. е страдал от артериална хипертония, което обстоятелство не е обявил пред застрахователя, както и че това лице е починало на 03.04.2018 г., което е в срока на действие на застрахователния договор. Съобразил е, че в издадения акт за смърт е вписано, че причина за настъпилата смърт е инфаркт на миокарда. Констатирал е, че в случая поради нежеланието на ищцата не е направена аутопсия на починалото лице, от която да се установи друга причина за смъртта. С оглед на това и доколкото ищцата не е представила други доказателства, въззивният съд е заключил, че причината за смъртта на застрахования С. е тази, вписана в акта за смърт. Въззивният съд е приел, че заболяването артериална хипертония е рисков фактор за сърдечен инфаркт, което означава, че премълчаното от застрахования обстоятелство, че страда от такова заболяване към датата на сключване на застрахователния договор, е оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие. Счел е, че това е основание за застрахователя да откаже да изплати застрахователно обезщетение за смъртта на застрахования както съгласно чл. 363, ал. 4 КЗ, така и съгласно уговореното в общите условия, приложими към процесния застрахователен договор. Това прави предявеният иск за главница неоснователен. Неоснователен е и акцесорният иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва. Предвид разминаването на изводите на въззивния съд с тези на съда от първата инстанция, обжалваното решение е отменено в осъдителната му част и е постановено друго, с което предявените искове са отхвърлени. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя три въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за неоснователност на предявените от него осъдителни искове, които са следните: 1) Ограничен ли е въззивният съд от заявените в жалбата оплаквания по отношение на преценката за правилността на първоинстанционното решение и какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК?; 2) Длъжен ли е въззивният да се произнесе относно неравноправния характер на клауза в потребителски договор или общите условия?; 3) Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения, като извърши задълбочен и всестранен анализ на събраните във връзка с тези доводи и възражения доказателства?. По отношение на първия и третия от въпросите се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношение на втория - допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Първият от формулираните в изложението въпроси, който ще бъде разгледан, е този, посочен като трети. Той се отнася до задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, поради което касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство. Ето защо този въпрос има характера на правен. Той е и обуславящ изхода на спора. По него е налице формирана съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че Софийски апелативен съд не се е произнесъл по въведените от двете страни във въззивното производство доводи, свързани с направеното от ищеца възражение за неравноправност на клаузата на т. 8.14. от общите условия, приложими към процесния застрахователен договор, с която е уговорен риск, който е изключен от застрахователното покритие и на която застрахователят основава отказа си да изплати застрахователната сума на лицето, ползващо се от застраховката „Живот“. От материалите по делото е видно, че в първоинстанционното производство ищецът е направил възражение за неравноправност на посочената договорна клауза, като във въззивното производство доводи за това дали възражението е основателно са развити от двете страни по спора – ответникът заявява оплакване във въззивната жалба за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че уговорката е неравноправна, а ищецът излага в отговора на въззивната жалба съображения за основателност на възражението за неравноправност на клаузата. Същевременно от мотивите на обжалвания акт е видно, че въззивният съд е приел, че за застрахователя е възникнало правото да откаже да изплати на ищеца застрахователната сума по процесния застрахователен договор, като е посочил, че това право е уредено в закона, но и в постигната между страните уговорка в приложимите към договора общи условия. В решението обаче няма конкретизация коя е клаузата от общите условия, в която е предвидено възникването на това право и произнасяне по това дали тя е неравноправна, каквото възражение има заявено за една от уговорките от съдържанието на застрахователния договор. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че постановеното от въззивния съд решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната му с допустимата касационна жалба част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по процесуалноправния въпрос, поставен от касатора и конкретизиран от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи съображения по всички защитни доводи и възражения на страните и извърши анализ на събраните във връзка с тях доказателства? Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос, не следва да бъдат разглеждани доводите на касатора за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл по още два въпроса в противоречие със съдебната практика, попадаща в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и с решения на Съда на Европейския съюз. Тези доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са развити в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид извода, че решение № 158/ 20.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 848/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 2-ри граждански състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, обжалвана с допустимата касационна жалба, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на тази жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 781, 60 лева. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение