Определение № 1524 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4165/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. В. и И. Г. В. от [населено място] срещу въззивно решение № 730 от 06.06.2022 г., поправено с решение № 1038 от 29.07.2022 г., постановени по в. гр. д. № 1212/2021 г. на Варненския окръжен съд, в уважителната му част по предявените искове с правна квалификация чл. 108 и чл. 109 ЗС, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 260918 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 18978/2019 г. на Варненския районен съд в частта, с която на основание чл. 109 ЗС касаторите са осъдени да преустановят действията си, с които пречат на „Иванов и К“ ЕООД да ползва собствените си 290/532 ид. части от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в район „П.“,[жк], м. „Св. Н.“, целият с площ от 532 кв. м, изразяващи се във влизане с автомобил и паркиране в частта от имота, която съгласно споразумение от 29.06.2007 г. е разпределена за ползване от праводателката В. А. Х., както и в частта, с която на основание чл. 108 ЗС същите са осъдени да предадат на ищцовото дружество владението на таванско складово помещение, находящо се на таванския етаж в подпокривно пространство в жилищна сграда с идентификатор ****, с полезна площ от 18,18 кв. м, като му осигурят достъп за ползване на 1/2 ид. част от него. Със същото решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 109 ЗС ответниците са осъдени да преустановят действията си, с които пречат на ищеца да ползва собствената си 1/2 ид.част от посоченото таванско складово помещение, като премахнат неоснователно изградена стена, разделяща го на две отделни помещения, като вместо това на основание чл. 109 ЗС същите са осъдени да преустановят действията си, с които пречат на ищеца да ползва собствената си 1/2 ид.част от него, като премахнат неоснователно затворената с гипсокартон съществувала врата, в отсечката В-Д на скицата на л. 75 делото, неразделна част от решението, с която се разделя таванско складово помещение на две отделни помещения. По делото е установено, че с договор № 18/26.01.2006 г. В. А. Х., Б. М. В. и Й. Б. Ш. са извършили делба на поземлен имот № *, кв. 52, находящ се в местност „С. Н.“, [населено място], целият с площ от 1600 кв. м. В дял на Й. Б. Ш. е поставен поземлен имот с площ от 532 кв. м, представляващ дял трети по скица-проект за делба, при граници: дял първи, дял втори, поземлен имот № *, поземлен имот № * и път. Останалите съделители са получили съответно дял първи и дял втори. С договор за прехвърляне на идеални части от поземлен недвижим имот срещу задължението за построяване на сграда, обективиран в нот. акт № 55/29.06.2007 г., Й. Б. Ш. и съпругата му Р. Я. Ш. са прехвърлили на В. А. Х. 290 кв. м ид. части от собствения им поземлен имот № *, в кв. 52, идентичен с нов кв. 56 по плана на м. „С. Н.“, целият с площ от 532 кв. м, идентичен с част от поземлен имот № *, в кв.52 по плана на местност „С. Н.“. Й. Б. Ш., Р. Я. Ш. и В. А. Х. са сключили споразумение на 29.06.2007 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 4210/2007 г. на нотариус Я. Н., за разпределяне ползването на съсобствения между тях поземлен имот № *. Й. Б. Ш. и Р. Я. Ш. са получили правото на изключително ползване на реално обособена част от имота с площ от 242 кв. м, така както е очертана с червен цвят върху представляващата неразделна част към споразумението скица-проект за разпределяне ползването на имота, при граници: от две страни улици, поземлен имот № *, поземлен имот № * и останалата част от поземлен имот № *. С договор за учредяване на право на строеж по реда на чл. 183 ЗУТ, обективиран в нот. акт № 46/16.10.2007 г., съсобствениците на имота взаимно си учредили безсрочно право на строеж за предвидената за изграждане, съгласно действащия ПУП-ПРЗ, триетажна жилищна сграда, като В. А. Х. учредява, а Й. Б. Ш. и Р. Я. Ш. си запазват правото на строеж на апартамент № 1, находящ се на първи етаж, с площ от 120,73 кв. м, а Й. Б. Ш. и Р. Я. Ш. учредяват, а В. А. Х. си запазва правото на строеж за апартамент № 2, находящ се на втори етаж, с площ от 125,10 кв. м, и апартамент № 3 - на трети етаж, с площ от 125,10 кв. м. С последващи поправки на нотариалния акт съсобствениците са постигнали съгласие, че към описанието на апартамент № 3 в нотариалния акт за учредяване право на строеж се добавя „ведно с принадлежащата му 1/2 ид.ч. от таванско складово помещение, находящо се на тавански етаж в подпокривното пространство, цялото с полезна площ от 18,18 кв. м, при граници на помещението: стълбищна клетка и от три страни тераса“; открита тераса на покрива на сградата, с площ от 103,14 кв. м е принадлежност към апартамент № 3, находящ се на етаж 3; към описанието на апартамент № 2 в нотариалния акт за учредяване право на строеж се добавя „ведно с принадлежащата му 1/2 ид. ч. от таванско складово помещение, находящо се на тавански етаж в подпокривното пространство, цялото с полезна площ от 18,18 кв. м, при граници на помещението: стълбищна клетка и от три страни тераса“. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 78/10.12.2009 г., В. А. Х. е прехвърлила на ищеца „Иванов и К“ ЕООД собствеността на апартамент с идентификатор *****, находящ се на втори жилищен етаж в жилищна сграда с идентификатор № ****, със застроена площ от 125,10 кв. м, ведно с 1/2 ид. част от таванското складово помещение, находящо се на тавански етаж в подпокривното пространство с полезна площ от 18,18 кв. м, както и 290 кв. м ид. части от дворното място, върху което е построена сградата, цялото с площ от 532 кв. м, представляващо имот с идентификатор ***. Ответниците Б. Н. В. и И. Г. В. са придобили от нея апартамент с идентификатор *****, находящ се на трети жилищен етаж в жилищната сграда, със застроена площ от 125,10 кв. м, ведно с 1/2 ид. част от таванско складово помещение, находящо се на тавански етаж в подпокривното пространство с полезна площ от 18,18 кв. м, открита тераса и процент от общите части на сградата и правото на строеж /нот. акт № 56/10.05.2008 г./. С договор за дарение, обективиран в нот. акт № 37/27.02.2020 г, Й. Б. Ш. и Р. Я. Ш. са дарили на ответниците И. Г. В. и Б. Н. В. 22,00 кв. м ид. части от процесния поземлен имот. По искова молба на ответниците е образувано гр. д. № 13524/2013 г. на Варненския районен съд, по което с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожността на договор за учредяване на право на ползване на паркоместа в незастроената част от УПИ, предназначени за собствениците на обекти в сградата, обективиран в договора от 10.05.2008 г., по силата на който ответниците са придобили собствеността на апартамент № 3. От показанията на св. Е. И. е установено, че още при закупуване на апартамента от „Иванов и К“ ЕООД, Й. Ш. е обяснил на представляващия дружеството (бащата на свидетеля), че мястото отпред е за него и уговорката е била това да е част за негова градина. От заключенията на съдебно-техническата експертиза и на повторната тричленна съдебно-техническата експертиза е установено, че общата квадратура на поземления имот по кадастрална карта е 532 кв. м, но при огледа на място е установено, че северната и западната граници на имота не са материализирани на място, поради което не може да се извърши заснемане. На място няма реално обособяване на площ от 242 кв. м за Й. Ш. и Р. Ш., както е уговорено в споразумението за реално разпределение на ползването на дворното място. Част от дворното място, с ориентировъчна площ от 154 кв. м, видимо е ползваема и се ползва от тях, като около 70 кв. м пред сградата от южната страна е оградено, а останалата част се ползва за навес за отоплителни и други материали и площ за паркиране. Останалата свободна част от дворното място се ползва за тротоар около сградата от 45 кв. м, ограничен от подпорни стени, а част от него /с площ от 153 кв. м/ е неизползваемо, поради значителна денивелация и е обособено място за паркиране от северната страна на сградата с площ от 26 кв. м. В свободната част от имота, зад сградата и в североизточната му част, по архитектурен проект има обособени общо четири паркоместа, които не са реализирани. По одобрения архитектурен проект не се е предвиждало отделно таванско помещение. От заключението на комплексната съдебно-техническа и съдебно-графологическа експертиза е установено, че по време на строителството е било извършено разширение на стълбищната клетка, където се намира таванското помещение, което е с площ 18 кв. м. Преградната стена оформя стълбищната клетка. Има посочена врата по екзекутивен чертеж. На място тази стена е продължена и са оформени две тавански помещения, като преградната стена е изградена от бетонови блокчета и в една част от 97 см е гипсокартон. В съдебно заседание на 05.10.2021 г. вещото лице А. е допълнила заключението, като върху скицата на л. 75 по делото е обозначила с отсечка, заключена между букви А-В частта от стената, която фигурира на всички проекти и е съществувала, а частта между букви В и С не е нанесена в нито един от екзекутивите и е изпълнена допълнително. В с. з. на 20.07.2020 г. е прието от съда за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответниците влизат с автомобили и ползват за паркиране части от поземления имот, както и че те са извършили преграждане в таванското складово помещение без съгласието на ищеца. Понастоящем таванското складово помещение е разделено на две тавански помещения – едното с площ от 7,8 кв. м и второ - с площ от 13 кв. м, което се ползва от ответниците, като общата полезна площ на двете тавански помещения според заключението на вещите лица по повторната съдебно-техническа експертиза е 20,8 кв. м. При така установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че дворното място е съсобствено между собствениците на самостоятелни обекти в сградата, но същото не представлява обща част на сградата, в съотношение съответстващо на стойностите на самостоятелните обекти в сградата. Доколкото сградата е възникнала по силата на учредено вещно право на строеж в полза на собствениците на самостоятелни обекти, то освен построяването на сграда с най-малко двама различни собственици на обекти, за да представлява обща част дворното място, върху което е построена, следва да е налице и воля на собствениците за това. След като не е налице воля дворното място да е обща част на сградата, същото се подчинява на правилата на чл. 32 ЗС, а не на режима на ЗУЕС. Съгласно споразумението с нотариална заверка на подписите от 29.06.2007 г. и скица-проект, неразделна част от него, на праводателката на ищеца е разпределено ползването на незастроени части от имота, намиращи се западно и северно от изградената сграда, а на сем. Ш. части, намиращи се източно и южно от сградата. Това разпределение е установено на място и след построяване на сградата, като ограденото от сем. Ш. пространство пред сградата, както и другата част, ползвана от тях като паркомясто и навес, се намират именно в очертаната с червен цвят на скицата част от имота. Посоченото разпределение е прието от съсобствениците и след прехвърлянето на 290 кв. м ид. части от В. Х. на ищцовото дружество, като представляващият го не е оспорил тази уговорка, не е правил искане за ново разпределяне ползването на имота, а е приел вече уредения начин на ползване на незастроената част от имота. След 27.02.2020 г. ответниците също притежават идеални части от имота и като такива имат право да го ползват съобразно предназначението му и по начин, който не пречи на останали собственици да си служат с вещта според правата им. Тъй като ответниците са придобили идеални части от имота от Й. Ш. и Р. Ш., съобразно установеното разпределение на ползване на незастроената част от имота, те разполагат с възможността да влизат с автомобили и паркират в него, но само в частта, която е разпределена за ползване на техните праводатели. Действията на ответниците по влизане с автомобил и паркиране в северната и западната част от имота, която е разпределена за ползване на праводателя на ищеца се явяват неоснователни и създават на ищеца пречки да ползва имота по предназначението му. По тези съображения исковата претенция е приета за основателна и ответниците са осъдени да преустановят неоснователните си действия по влизане с автомобил и паркиране, в частта от имота, която съгласно споразумението от 29.06.2007 г. е разпределена за ползване от В. Х.. По отношение на таванското складово помещение, разделено на две тавански помещения с различна площ, е посочено, че в означената на скицата от вещото лице отсечка В-Д е съществувала предвидената в екзекутива врата, разположена срещу стълбището, което е установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, която в момента е затворена от ответниците с гипсокартон. Съдът е приел, че щом стената е означена на съхранявания екзекутив, тя е била предвидена и като са я изградили ответниците, те само са изпълнили предвижданията на плана. В отсечката В-Д обаче е имало врата и като са я затворили с гипсокартон, ответниците са извършили действие, с което пречат на ищцовото дружество да упражнява правото си на собственост. След като е собственик на 1/2 ид. част от таванското помещение, то не следва да му бъде попречено да ползва имота си според обема права, които притежава. Възраженията на ответниците, че като е предвидено дружеството да ползва помещението № 1 от таванското складово помещение, с това не се нарушават правата, понеже ползва почти такава площ, която съответства на правата му и разликата от 7,8 кв. м, каквато е площта на помещение № 1 и половината от 18,18 кв. м или 1,29 кв. м е незначителна, са приети за неоснователни по съображения, че след като ответниците са преградили помещението и ползват по-голяма част от него, несъответна на притежаваната от тях част, те са установил и фактическа власт върху имота, надхвърляща правата им, и с това са нарушили владението на ищеца, поради което следва да премахнат преградата и му предадат владението на притежаваната от него идеална част от помещението. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно, включително като обсъди и твърдението за противоречие в свидетелските показания и съобрази доказателствената тежест в процеса; 2. Основателен ли е иск по чл. 108 ЗС срещу съсобственик за предаване на владението върху цялата притежавана от ищеца идеална част от имот, ако ищецът ползва една от двете обособени в съсобствената вещ реални части от съсобствен имот само на основание, че ползваната реална част е с 1 кв. м по-малка от правата на съсобственика в съсобствеността, при положение, че няма друга възможност за разпределение на ползването на имота; 3. Основание ли е само по себе си затварянето на съществуващ отпреди възникване на съсобствеността отвор за врата с гипсокартон за уважаване на иск по чл. 109 ЗС и връщане на отвора за врата, при наличие на разпределено ползване на съсобствения тавански етаж в реални дялове, изградени преди възникване на съсобствеността, по единствения възможен начин; 4. Обвързва ли сегашните съсобственици разпределение на ползването на дворно място, прието преди съществена промяна в съсобствеността и вида на дворното място. Ответникът по жалбата „Иванов и К“ ЕООД е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен от касатора въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По втория въпрос от изложението следва да се посочи, че не е налице твърдяното противоречие с приетото в ТР № 3/05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно приетото в това тълкувателно решение, при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Изложените от въззивния съд съображения съответстват на даденото от ОСГК на ВКС тълкуване по приложението на разпоредбата на чл. 108 ЗС в отношенията между съсобственици, като в случая е установено, че ответниците упражняват фактическата власт върху по-голямата част от процесното таванско помещение, т. е. са установили фактическа власт върху съсобствения имот, надхвърляща притежавания от тях обем от права в съсобствеността, нарушавайки с това свое действие владението на ищеца, без при това по делото да е установено предхождащо предявяването на иска разпределение на ползването. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Третият въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и по начин, непозволяващ даването на принципен отговор, тъй като той е в зависимост от установяването на конкретна фактическа обстановка. Ето защо и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по последния поставен въпрос, тъй като същият е решен в съответствие с константната практика на ВКС (решение № 299 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г., II г. о., решение № 97 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 866/2012 г., I г. о., решение № 25 от 22.04.2014 г. по гр. д. № 3985/2013 г., II г. о., решение № 21/25.03.2020 г. по гр. д. № 1144/2019 г., III г. о.), според която споразумението за разпределяне на ползването на съсобствен недвижим имот обвързва и последващите приобретатели на съответни идеални части от дворното място докато трае съсобствеността или ако не бъде преуредено уговореното разпределение поради настъпили съществени промени, с оглед на които е било постигнато съгласието. При настъпили съществени промени в обстоятелствата съсобствениците могат да сключат ново споразумение за разпределение на ползването или ако не могат да постигнат съгласие, следва да се обърнат към съда да преуреди по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС уговореното разпределение. Прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица не съставлява основание за преразпределение на ползването по реда на чл. 32, ал.2 ЗС, ако не е налице друга промяна в обстоятелствата, при които е извършено първоначалното разпределение на реалното ползване, защото то не се извършва с оглед личността на съсобственика. Липсва противоречие и с посоченото от касатора решение № 57 от 29.06.2021 г. по гр. д. № 3007/2020 г. на ВКС, II г. о., тъй като с него е разгледана различна хипотеза, при която липсва решение за разпределение на ползването на съсобствен имот. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответното дружество сумата 1000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за изготвения отговор на жалбата. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,