Определение № 2785 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4887/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СКМ Груп“ АД, чрез адв. И. Ц. против решение № 849/09.06.2022 г. по в.гр.д. № 1382/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 30 от 29.01.2021 г., постановено по гр.д. № 253/2017 г. по описа на Окръжен съд Видин, е уважен предявения от Й. К. В. действаща лично за себе си и като майка и законен представител на малолетната си дъщеря М. Д. Д., Г. С. А. и М. А. Й. против „СКМ Груп“ ЕАД и „СКМ Интернешънъл“ ЕАД, иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД – за обявяване за относително недействителен по отношение на ищците, сключения между „СКМ Интернешънъл“ ЕАД и „СКМ Груп“ ЕАД, договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите № 3490 от 28.06.2016 г. на нотариус Б. Т., на моторна яхта „СКМ“, регистрирана в регистъра на корабите на пристанище В. с ре.№ Вд 987, том 5, стр.463-468. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон- чл.135, ал.1 ЗЗД, нарушение на съдопроизводствените правила- чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд не е взел предвид всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и не е обсъдил доказателствата и релевантните факти, които се установяват от тях, а именно не е отчел обстоятелствата, че „СКМ Груп“ ЕАД е добросъвестен купувач на процесната моторна яхна, която не е била възбранена, че дружеството е уведомено за претенциите на ищците две години след инцидента, а сделката е сключена само 10 месеца след злополуката, сумата по нея е платена и много други факти, които са индиция за липса на знание у купувача за увреждането. Това нарушение е довело до неправилния извод за наличие на знание за увреждане у приобретателя по процесната сделка, което е необходимо условие с оглед възмездния й характер. Поддържа се, че М. С. И. не е представлявал ответните дружества едновременно нито към момента на злополуката, нито към момента на сключване на процесната сделка, нито към настоящия момент и дори формално не е свързано лице по смисъла на §1 ДР на ТЗ вр. чл.135, ал.2 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/Приложима ли е презумпцията за наличие на знание за увреждане по чл.135, ал.2 ЗЗД, когато приобретател по увреждащата сделка е представляван от лице от Съвета на директорите, което в по-ранен период е било представител на дружеството-продавач по същата сделка; 2/ В горната хипотеза, следва ли ищецът да докаже свързаност на лицата по смисъла на §1 ДР на ТЗ и намерение за увреждане у приобретателя по увреждащата сделка; 3/ По смисъла на §1 ДР на ТЗ, свързани ли са лицата по предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД, които не са представлявали и/или участвали в управлението на ответните дружества едновременно /а по различно време/ към момента на сключване на увреждащата сделка и 4/ Представлява ли индиция за добросъвестност на трето лице, което е придобило възмездно движима вещ-плавателен съд преди вписана възбрана в Изпълнителна агенция „Морска администрация“ /в случая вписана 10 месеца след увреждащата сделка/. Поддържаният допълнителен селективен критерий - че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е заявен без да е изложена конкретна обосновка. Въпреки доводите за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаторът не формулирал процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд да е действал или произнесъл в противоречие със задължителната и съдебна практика на ВКС, цитирана в изложението, която е във връзка със задълженията на въззивния съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и задължението му да се произнесе по всички доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора. Ответните страни - Й. К. В., М. Д. Д., Г. С. А. и М. А. Й., чрез адв. В. Л. в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като не е формулирал правен въпрос, който да е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС, а останалите въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нямат характер на правни въпроси, тъй като не са обусловили крайните изводи на съда за основателност на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. Евентуално, дори и да се приеме, че повдигнатите въпроси отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, то по отношения на тях не е налице сочения допълнителен критерий, тъй като по приложението на чл.135 ЗЗД е налице обилна и непротиворечива практика на ВКС. Изложени са и съображения за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен иска с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на договора за покупко-продажба на моторна яхта СКМ, въззивният съд е приел за установени следните факти: ищците са наследници на Д. В. и на А. А., загинали при трудова злополука, настъпила на 06.09.2015 г. и в това си качество са предявили искове за заплащане на обезщетение на основание чл.200 КТ срещу работодателя СКМ Интернешънъл ЕАД, като по исковете били образувани гр.д. № 231/2017 г. и гр.д. № 232/2017 г. по описа на Районен съд Видин; след като злополуката била приета за трудова с разпореждане на ТП на НОИ В. от 28.12.2015 г., СКМ Интернешънъл ЕАД е прехвърлило на СКМ Груп ЕАД всички свои три плавателни съдове, между които и моторна яхта СКМ, регистрирана в регистъра на корабите на пристанище В. – с договор от 28.06.2016 г. за цена от 126 000 лв.; с решение от 19.12.2018 г. по гр.д. № 231/2017 г. на Районен съд Видин, влязло в сила на 3.07.2019 г. СКМ Интернешънъл ЕАД е осъдено за заплати на М. А. И. сумата от 150 000 лв., а на Г. С. А. сумата от 100 000 лв.-обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на А. А.; с решение от 29.07.2019 г. по гр.д. № 232/2017 г. на Районен съд Видин, влязло в сила на 1.10.2019 г., СКМ Интернешънъл ЕАД е осъдено да заплати на Й. К. В. сумата от 100 000 лв., а на М. Д. Д. сумата от 150 000 лв.- обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Д. В.; от справка в търговския регистър по партидите на СКМ Интернешънъл ЕАД и СКМ Груп ЕАД е установено, че М. С. И. е бил законен представител на първото дружество от 26.02.2013 г. до 02.06.2016 г., а от 18.05.2016 г. и до настоящия момент – на второто дружество. При тези данни, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД е основателен, тъй като по отношение на ищците – кредитори е налице фактическия състав за възникване на потестативното право да искат обявяване за недействителни по отношение на тях на действията, с които длъжникът ги увежда. Приел е, че е налице действително вземане, което не е прекратено или погасено по давност, което вземане е възникнало в деня на настъпване на трудовата злополука - 06.09.2015 г.; че е налице знание от страна на длъжника, че уврежда кредиторите с атакуваното действие – договора за продажба на моторна яхта от 28.06.2016 г., доколкото увреждащата сделка следва по време възникването на вземането към длъжника. При съобразяване на съдебната практика на ВКС, според която юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи, както и че е достатъчно да се знаят обстоятелствата, от които произтича отговорността на длъжника за вреди, съдът е приел, че доколкото законният представител на дружеството-продавач е узнал за трудовата злополука най-късно на 10.09.2015 г., когато е дал сведение за нея пред Инспекцията по труда – В., то несъмнено е налице знание от страна на длъжника, че с процесната сделка уврежда кредиторите, като ги лишава от възможността или най-малкото ги затруднява да се удовлетворят от вещта, предмет на договора за продажба. С оглед факта, че процесната сделка е възмездна, съдът е изследвал и въпроса налице ли е знание за увреждането и у третото лице, с което длъжникът е договарял към момента на сключване на увреждащ сделка. Обстоятелството, че М. С. И. е бил законен представител на „СКМ Груп“ ЕАД към 28.06.2016 г. и предвид факта, че по-рано е бил законен представител и на длъжника – продавач „СКМ Интернешънъл“ ЕАД и е узнал за злополуката и съответно за възникването на задължението на дружеството да плати обезщетение на неговите наследници на основание чл.200 КТ, са обусловили извода на съда, че към датата на сделката – 28.06.2016 г. третото лице, договаряло с длъжника, е знаело, чрез своя законен представител за задължението на длъжника към кредитора, съответно знаело е, че чрез сделката продавачът-длъжник уврежда своите кредитори, като ги лишава от възможността да се удовлетворят от част от длъжниковото имущество. Във връзка с възраженията на ответника във въззивната му жалба, съдът е посочил, че по иска с правно основание чл.135 ЗЗД не е необходимо изследване и установяване на имущественото състояние на длъжника и обстоятелството, дали същият притежава друго имущество, различно от процесното, от което кредиторът би могъл да се удовлетвори, е без значение, защото увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Както бе посочено по-горе, правни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са формулирани в изложението на касационната жалба, което е достатъчно основание да не се разглежда сочения допълнителен селективен критерий. Поставените четири въпроса, за които бланкетно се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по тях /съдът не е приемал, че в случая е приложима презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД, нито че са налице отношения, поради които длъжникът и третото лице са свързани лица по смисъла на §1 ДР на ТЗ, нито е изследвал намерението за увреждане, което изобщо не е елемент от фактическия състав на правото на чл.135, ал.1 ЗЗД, а е релевантно само в хипотезата на ал.3 на чл.135 ЗЗД/, т.е. въпросите не са обусловили решаващите му изводи, че в конкретния случай са налице елементите от фактическия състав на чл.135, ал.1 ГПК. Отделно от това, по въпросите не е налице и сочения допълнителен критерий. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна обосновка на въпросите не е изложена - касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Отделно от това по приложението на нормата на чл.135, ал.1 ЗЗД е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, с която въззивният съд е съобразил при постановяване на решението си. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,