Определение № 963 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2554/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца К. Х. М. и по касационна жалба на ответника ЗД „Бул инс“ АД срещу решение № 1541/13.12.2022 г., изменено в частта за разноските с определение № 1061/19.04.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 1316/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС).

Ищецът К. М. обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 77/14.02.2022 г. по гр. дело № 1339/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, е отхвърлен – до размера на сумата 20 000 лв. – частичният му иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ срещу ответното дружество за заплащане на сумата 50 000 лв. (при общ посочен размер от 250 000 лв.), претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на И. Х. М. в резултат на пътно-транспортно произшествие (ПТП) на 27.06.2020 г.

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановена частична отмяна на посоченото първоинстанционно решение, е осъден да заплати на ищцата М. Т. Д. сумата 20 000 лв., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ – обезщетение за неимуществени вреди – причинени болки и страдания от смъртта на И. М. в резултат на посоченото ПТП, ведно с мораторна лихва (обезщетение) за забава, считано от 29.10.2020 г. до окончателното изплащане.

Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В отговора, подаден от ЗД „Бул инс“ АД, се излагат подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ищеца К. М., а при условията на евентуалност – и съображения за неоснователност на тази жалба. Ищцата М. Д. не е подала отговор на касационната жалба на ответното застрахователно дружество.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца К. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) кои са критериите, които съдът трябва да следва, за да прецени дали е налице трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и действително претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от загубата му; 2) за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди; и 3) длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК, при постановяване на въззивното решение. По отношение на първия материалноправен въпрос жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази връзка се позовава на т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и поддържа, че съдилищата по различен начин решавали въпроса кога е налице сочената там трайна и дълбока емоционална връзка, като се ръководели от различни критерии, които рядко посочвали в актовете си. Същевременно ищецът твърди противоречие по този въпрос между въззивното решение и решение № 5/28.02.2019 г. по търг. дело № 1404/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, с което навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същата се поддържа и по отношение на останалите два правни въпроса, като се твърди, че въззивният съд разрешил втория въпрос в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и множество решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, които го доразвиват, а третия въпрос – в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. При условията на евентуалност касаторът-ищец сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като в тази връзка препраща към оплакванията си за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, изложени в касационната му жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното ЗД „Бул инс“ АД, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният материалноправен въпрос: при какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт, на други лица – извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. Касаторът-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 1 от ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 92/17.11.2020 г. по търг. дело № 1275/2019 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 17/16.03.2021 г. по търг. дело № 291/2020 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.

По така наведените от жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

В т. 1 от ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено и следното: Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.

В посоченото от кастора-ищец, решение № 5/28.02.2019 г. по търг. дело № 1404/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС са възприети горните задължителни указания и разяснения.

В посоченото от касатора-ответник, решение № 92/17.11.2020 г. по търг. дело № 1275/2019 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС е изтъкнато, че от така дадените задължителни разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., се присъжда само по изключение, както и че предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1) създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението; и 2) действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Разяснено е още, че особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина или дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина. В същия смисъл е и приетото в другото посочено от касатора-ответник – решение № 17/16.03.2021 г. по търг. дело № 291/2020 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.

В случая, за да уважи иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ на ищцата М. Д. за сумата 20 000 лв., въззивният съд е приел следното: Установил е, че тази ищца е баба на починалия при процесното ПТП И. М., както и че е била в много добри отношения със своя внук, което е и традиционно за българското общество. Апелативният съд е счел, че ищца Д. попада в изключенията, посочени в мотивите към ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, респ. – че е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния внук, като е приел, че от гласните доказателства по делото се установило, че между тях имало трайна и дълбока емоционална връзка, като ищцата търпяла продължителни болки и страдания от внезапно настъпилата смърт. За да достигне до този извод, съдът посочил, че от показанията на свидетеля А. И. се установило, че ищцата Д. била като майка за покойния И., тъй като с брат му К. израснали при нея – всяка ваканция са били на село при баба си; дори преди да настъпи процесното ПТП И. е бил при нея и оттам е тръгнал с колата да се срещне с приятел в Петрич. Съдът е посочил още, че бабата на починалия (ищцата Д.) е разчитала на И., на финансовата му подкрепа и за друга помощ, като след настъпилата смърт ищцата се затворила у себе си и тъгувала за загубата, тъй като приживе били привързани един към друг. С оглед така изложеното, въззивният съд е намерил, че съобразно критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, на ищцата Д. следва да бъде присъдено обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на И. М., в размер 20 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените съображения въззивният съд е разрешил формулирания от касатора-ответник материалноправен въпрос (при какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт, на други лица – извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г.) в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по отношение на обжалваната от ответника част от въззивното решение.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на дружеството-жалбоподател следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 400 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

За да отхвърли иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ на касатора-ищец К. М., въззивният съд е приел следното: Установил е, че същият е брат на починалия при процесното ПТП И. М., както и че двамата братя са били в близки отношения и са си помагали взаимно при нужда. Доколкото обаче е установил данни, че ищецът е учил и живял в [населено място], докато брат му е живеел в [населено място], както и че през повечето време ищецът живее и работи извън България, апелативният съд е приел, че не може да се обоснове извод за наличие на трайна и дълбока връзка между двамата братя. Посочил е и че ищецът безспорно е тъгувал за загубата на брат си, но тъй като няма събрани данни и доказателства за изключително силни емоционални и духовни връзки между тях, респ. – за прекомерно големи страдания след настъпилото злощастно събитие, съдът е приел, че не следва да бъдат обезщетявани болките и страданията на ищеца по реда на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ, съобразно указанията в съобразителната част на ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира, че първият материалноправен въпрос, формулиран от страна на касатора-ищец (кои са критериите, които съдът трябва да следва, за да прецени дали е налице трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и действително претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от загубата му) е обуславящ горните правни съображения и изводи на въззивния съд. Въпросът обаче не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разрешение на същия е дадено с цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВКС, а именно – визираните във въпроса критерии за преценка са установените по делото конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Това разрешение е възприето, както в имащите задължителен характер разяснения в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, така и в сочената от страните практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, включително в решение № 5/28.02.2019 г. по търг. дело № 1404/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, на което се позовава касаторът-ищец. Със съображенията и правните си изводи, мотивирали отхвърлянето на иска на жалбоподателя К. М., апелативният съд е дал разрешение на въпроса, което не е в противоречие, а е в съответствие с практиката на ВКС. В тази връзка следва да се посочи, че крайният резултат, постановен по този иск от въззивния съд по настоящото дело, е различен от резултата, постановен с посоченото от касатора-ищец решение на ВКС, именно предвид съществената разлика между установените по двете дела конкретни житейски обстоятелства, съставляващи правно-релевантните факти за преценката, за която се отнася разискваният правен въпрос. Следователно, по отношение на същия не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Както стана ясно, искът на жалбоподателя К. М. е отхвърлен изцяло – като неоснователен, от апелативния съд, поради което той не е взел отношение на размера на претендираното с него обезщетение. При това положение, формулираният от касатора-ищец втори материалноправен въпрос (за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди) не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без никакво значение за постановения от него краен резултат, поради което този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Разрешение на поставения от касатора-ищец процесуалноправен въпрос (длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК, при постановяване на въззивното решение) е даден с разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието следното: Във въззивното производство съдът, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността `и като решаваща. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение (респ. – оплакванията във въззивните жалби на страните), а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

В случая въззивният съд, макар и да е изложил кратки мотиви за отхвърлянето на иска на касатора К. М., по никакъв начин не се е отклонил от тази актуална задължителна практика на ВКС, а сочената от жалбоподателя практика на ВС няма отношение към въззивното производство, респ. – към формулирания процесуалноправен въпрос. Поради това, и по отношение на този въпрос не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Няма основание касационното обжалване да се допуска, и поради твърдяната от касатора-ищец очевидна неправилност на обжалваната от него част от въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая, в частта му обжалвана от ищеца К. М., въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок – не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Самият касатор не сочи такъв очевиден и особено тежък порок, а препраща към общите си касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В обобщение, инициираното от ищеца К. М. касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от този жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК; съдът намира, че не са налице и хипотези по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото между ищеца К. М. и ответника, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъди осъден да заплати на ответното дружество, претендираните и направени от последното разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба на ищеца, в размер 2 640 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение