Определение № 265 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 60/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. А. К. от [населено място], чрез процесуалният представител адвокат К., против въззивно решение № 260005 от 9.09.2020г. по в.гр.д. № 299 по описа за 2020г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 99 от 10.04.2020г. по гр.д. № 88/2019г. на ОС Смолян като е осъден да заплати на „Д.-Х“ЕООД Смолян, на основание чл.79, във вр.с чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата от 28 900лв., от която 14 900лв. - по договор за заем от 27.01.2015г., 8 000лв. - по договор за заем от 30.01.2015г. и 6 000лв.- по договор за заем от 3.02.2015г., сключени между „Д.-Х“ЕООД като заемодател и „Мегаполис-СН“ гр.София,като заемател, по които в дълговете на заемателя е встъпил на основание чл.101 ЗЗД В. А. К., ведно със законната лихва върху главницата от 28 900лв., считано от 23.12.2019г., на основание чл.86 ЗЗД сумата от общо 8 798.46лв., от които 4 536.23лв. върху главницата от 14 900лв. и 1 826.68лв. върху главницата от 6 000лв., представляваща обезщетение за забаване плащане за периода 23.12.2016г.-23.12.2019г., както и направените разноски по делото. Към касационната жалба е приложено изложение, в което са поставени следните два въпроси, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1. Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства, които са от значение за спора?, които счита, че е разрешен в противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 5363/2015г.на ІV г.о. и гр.д.№ 1857/2010г.на ІV г.о., 2. Когато въззивният съд, при потвърждаване на първоинстанционното решение не излага самостоятелни мотиви, а препраща към тези на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК, това освобождава ли го от задължението по чл.236, ал.2 ГПК да мотивира решението си, т.е. да се произнесе по спорния предмет след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните? Позовава се на противоречие с приетото в решение по гр.д. № 5207/2013г. на ІV гр.о. Отделно касаторът твърди и очевидна неправилност на постановения въззивен акт. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Д.-Х“ ЕООД, представлявано от управителя Х., чрез процесуалният представител адвокат Х., с който изразява становище за липса на посочените предпоставки за допустимост. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 608лв., реалното заплащане на които установява с договор за правна защита и съдействие от 11.11.2020г.и фактура с № 23323 от същата дата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел, въз основа на съдържанието на представените идентични по съдържание три договора за заем, в чл.2 от които е договорено, че сумата е предадена в брой към момента на подписването и че същите служат като разписка и въз основа на чл.8 от същите, съгласно който ответникът встъпва в дълга на заемателя към заемодателя и отговаря солидарно за изпълнение на задължението, включително и при предросчна изискуемост, че ищецът е предоставил заем, в размер на исковата сума, който заемополучателят не е върнал в уговорените срокове и че същата е дължима от ответника, в качеството му на солидарен длъжник, съгласно чл.101 ЗЗД. При така изложените мотиви, по поставените въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Същите не свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора. Дори и да се приеме обратното, те не са решени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, поради което не е налице и посоченото специално основание за допустимост. Досежно първият поставен въпрос е безспорно, че въззивният съд следва да изгради своите правни изводи въз основа на ангажираните по делото релевантни да спора доказателства и това в случая е направено. Съгласно установената практика /например решения по гр.д.№ 983/2019г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 237/2019г.на ІV г.о., гр.д.№ 4345/2018г.на ІV г.о./, при предявен иск с правно основание чл.79, вр. чл.240 ЗЗД - доказателства, които са от значение за спора са тези, които установяват реалното предаването на сумата и обстоятелството, че това предаване е въз основа на сключен договор за заем, а не на друго основание. Обсъждането на тези релевантни доказателствата е достатъчно за установяване основателността на предявения иск. Видно от гореописаните мотиви, това е направено от въззивния съд. В тази връзка, несъотносим се явява и втория поставен от касатора въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да мотивира акта си. След като са обсъдени релевантните са изхода на спора обстоятелства, въззивния акт е мотивиран. Цитираната от касатора практика е несъотносима, защото в случая съдът е обсъдил защитните тези на страните, съобразно очертаните с въззивната жалба предели на производството. С оглед изхода на спора и пред вид направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК, следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1 ГПК