Определение № 2791 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 439/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Х. С. срещу решение № 1150 от 16.10.2023 г. по гр.д. 450/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 262742 от 18.08.2022 г. по гр.д. 8365/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Х. С. срещу „Дженерали застраховане” АД иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за горницата над присъдения размер от сумата 80 000 лева до предявения от сумата 160 000 лева - претендирано застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени вреди вследствие смъртта на П. Д. С., настъпила при ПТП на 29.10.2017 г., заедно със законната лихва, считано от 12.04.2019 г. до окончателното плащане, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968 г. Оспорва определеното обезщетение като занижено с оглед конкретните данни по делото, обществено – икономическите отношения към датата на настъпване на събитието, установените застрахователни лимити и високите нива на инфлацията. Счита, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен и при неправилно приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като съдът е обосновал извода си за съпричиняване на настъпилия резултат от починалия единствено въз основа на оспорено заключение по КСАТМЕ, работило въз основа на объркан протокол за ПТП, без да съобрази останалите събрани по делото доказателства и в частност мотивите към влязлата в сила наказателна присъда, с която е приета за доказана вината само на другия водач. Поддържа, че при процесуално нарушение съдът не е събрал друга експертиза за изясняване на спорните факти относно механизма на процесното ПТП. Оспорва като неправилен изводът на въззивния съд за начална дата, от която застрахователят дължи законни лихви върху застрахователното обезщетение. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което искът бъде уважен в пълния предявен размер за сумата 160 000 лева, или да му бъде присъдена разликата от 80 000 лева, ведно със законни лихви върху главницата, считано от 22.01.2019 г. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Прилагането на съпричиняване и намаляването с 1/3 на определеното обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 52 ЗЗД, изисква ли от въззивния съд пълно, ясно и точно мотивиране на решението, преценявайки всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, съобразно ППВС № 4/1968 г. и подлагането им на собствена адекватна преценка и подробен анализ на същите, съобразно възприето от въззивния съд, в тяхната съвкупност, при това в мотивирано изложение за оценка на приноса спрямо съдържанието на увреждането, а не единствено с изброяването им?

2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да инкорпорира в него мотиви, от които с категоричност да става ясна причината за прилагане на съпричиняване и намаляването с 1/3 на определения размер на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 52 ЗЗД, точно и ясно изложение на мотиви с цел защита правата и законните интереси на страната?

3. Обоснован ли е извод за наличие на съпричиняване и доказано ли е такова, когато съдът се е позовал на оспорено експертно заключение?

4. При изготвяне на експертно заключение от страна на вещо лице с кои материали от воденото наказателно дело същото следва да работи и допуснато ли е от съда съществено процесуално нарушение, като не е указал на вещото лице с кои материали да работи? В случай на новопостъпили по делото материали от водено пред друг съд наказателно дело, следва ли съдът да укаже на вещото лице, че са постъпили такива и да работи и с новопостъпилите материали? Незапознаването на експерт, изготвил експертно заключение, с новоприложени материали от приключило наказателно дело води ли до изготвяне на необосновано заключение? Обосновано ли е заключение по назначена съдебно-автотехническа експертиза, което е изготвено без запознаване на експерта с всички протоколи за оглед на МП, фотоалбуми, присъда и мотиви?

5. Обоснован ли е изводът за наличие на съпричиняване, който не почива на целия приет по делото доказателствен материал?

6. Следва ли установено противоправно поведение от страна на пострадалия да бъде съпоставено с причината за настъпване на вредоносния резултат, преди приемането от съда наличие на съпричиняване и съответно прилагане на процент на съпричиняване?

7. Съобразил ли е въззивният съд решението си в пълна степен с указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС 4/68г., и с критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при причинена от непозволено увреждане смърт, съгласно трайно установената съдебна практика, когато не е отчел всички обективно проявили се и установени в процеса обстоятелства като начина и момента на настъпване на смъртта, степента на родството и действителното съдържание на житейските отношения, вида на загубата като внезапна и неочаквана, възрастта на починалия и преживелия съпруг?

8. Съобразил ли е въззивният съд решението си в пълна степен с постановената трайна практика на Върховния касационен съд при сходни казуси, досежно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, търпени от загубата на съпруг?

9. Задължен ли е въззивният съд при определяне обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ, да отчете и лимити на застрахователна отговорност и социално-икономическите условия в страната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата за страната? Справедливо ли е определено обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ, чийто размер не е съобразен с лимити на застрахователна отговорност, социално-икономическите условия в страната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата и инфлационните процеси в страната?

10. Липсата на обоснован убедителен оценъчен извод за значението на формално обсъдените факти, основание ли е за отмяната на въззивното решение като неправилно?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Дженерали застраховане“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че предвид влизането в сила на първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за сумата 50 000 лева, то като безспорно установени следва да приеме наличието на деликт, валидно застрахователно правоотношение, обвързващо ответника и делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и осъществен фактически състав на прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Счел е за спорни между страните размерът на справедливото обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди и има ли съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и ако да - в какъв обем.

Досежно справедливия размер на дължимото обезщетение за търпените от ищцата вреди от настъпилото застрахователно събитие е приел, че от представените писмени и гласни доказателства се установява, че ищцата и починалият С. са сключили граждански брак на 22.11.1987 г., прекратен чрез развод впоследствие. Кредитирал е показанията на свидетеля В. И. Г. - семеен приятел, че преди десет години /около 2010 г./ ищцата и починалият се разделили и развели, като за период от около 3-4 до 6 месеца са живеели отделно - той е отишъл да живее в [населено място], а ищцата е останала в София, но след това се събрали отново и оттогава не са се разделяли - живеели са заедно в едно домакинство в [населено място],[жк], а през последните две-три години - в [населено място], както и че след смъртта на П., ищцата е била разстроена, често плачела, затворила се. Обобщил е, че от доказателствата в тяхната съвкупност се установява, че между ищцата и починалия са били налице отношения на фактическо съпружеско съжителство, като между двамата е имало трайна и дълбока емоционална връзка, вследствие на което ищцата търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обосновал е извода си с позоваване на задължителната съдебна практика по ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ТР № 1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС.

При определяне на справедливия размер на обезщетението е зачел разясненията, дадени с т. 11 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт увреждания трябва да е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии - момент на настъпване на уврежданията, възраст на пострадалия и т.н. Отчел е обективно доказаните по делото факти - възрастта на пострадалия (58 г.), възрастта на ищцата (51 г.); обстоятелството, че съвместното съжителство на пострадалия и ищцата е продължило 30 години към датата на инцидента, с прекъсване от около половин година, когато са се развели и са живели разделени през 2010 г., като след повторното им събиране няма данни отношенията им да са били прекъсвани, нито семейните отношения да са били влошени, напротив-отношенията им са били на обич, разбирателство и грижа за семейството; същността на връзката между съпрузи, създали семейство и отглеждали заедно общите си деца. Обобщил е, че при съобразяване на описаните отношения между ищцата и починалия и икономическите условия към момента на настъпване на произшествието /2017 г./ намира, че справедливото обезщетение е в размер на 120 000 лева. Добавил е, че споделя виждането, че неимуществените вреди от загубата на съпруг са неизмерими с пари - какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата, но е подчертал, че размерът на обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищцата. Изтъкнал е, че за целите на реализиране на отговорността следва да се определи размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика към датата на настъпване на произшествието /2017 г./ като ориентир за размерите на обезщетенията. Обобщил е, че сумата от 120 000 лева в пълна степен отговаря на така посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените от ищцата неимуществени вреди.

По спорните между страните обстоятелства досежно наличието на поведение на починалият С., което да се намира в причинна връзка и да е допринесло за настъпилия резултат – смъртта на този водач, въззивният съд е приел, че от събраните от първоинстанционния съд медицински документи и заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява, че пострадалият П. С., който е участвал в произшествието като водач на лек автомобил „Пежо” - насрещно движещ се на управлявания от делинквента лек автомобил „Тойота“, е бил без поставен колан и под въздействие на алкохол - концентрация 3,64 %, което отговаря на тежка степен на алкохолно опиване. Позовал се е на заключението по приетата комплексна експертиза, че произшествието е настъпило на прав пътен участък, двамата участници са се движели насрещно в средата на платното за движение, като всеки е бил навлязъл с около 0,5 м. в насрещната пътна лента и ударът им е бил челен, ексцентричен и с припокриване около 1 м. Кредитирал е изводите на експертите, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието и пострадалият е имал възможност да вижда излъчената светлина от фаровете на л.а. „Тойота“ от разстояние по-голямо от 200 м., но въпреки това липсвали спирачни следи, които да са оставени от лекия автомобил „Пежо“ преди удара с автомобила „Тойота“. Позовал се на дадения отговор със заключението, че водачът на лекия автомобил „Пежо“ е имал възможност да предотврати настъпване на удара и ПТП, като се движи в средата на пътната лента в неговата посока, можел е да забележи движещият се срещу него автомобил от достатъчно разстояние и да се отклони вдясно преди момента на контакт на двата автомобила. Зачел е изводите на експертите, че състоянието на тежко алкохолно опиване повлиява възприятието, паметта и разбирането, води до загуба на критична преценка, намалена зрителна острота и промени в акомодацията и сензорно-моторна некоординираност, както и че при тези стойности на алкохол има загуба на мускулна координация, изразени промени в съзнанието и дезориентация. Кредитирал е приетото заключение и в частта, че тежестта на алкохолно повлияване при водача категорично е довело до закъсняло възприемане на автомобила „Тойота“, неадекватно преосмисляне и възприемане на опасността и забавени реакции за предприемане на спасителна маневра. Обобщил е, че при така установената обстановка приема, че е налице противоправно поведение на пострадалия, изразяващо се в движение частично в насрещната лента и шофиране след употреба на алкохол, което е допринесло за настъпване на произшествието - с оглед местоположението на управлявания от него автомобил и отсъствието на спасителна маневра, която е била възможна, и за отсъствието на която има значение състоянието му на алкохолно опиване, в което сам се е поставил. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че така установеното съпричиняване на вредите от пострадалия следва да бъде определено на 1/3.

По тези мотиви е потвърдил като правилно първоинстанционното решение в тази му обжалвана част.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи, втори и десети процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори на същите, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема, че справедливият размер на обезщетението е 120 000 лева, както и защо приема, че е налице поведение на починалия водач С., което е допринесло за настъпване на вредата – неговата смърт, в какво се изразява последното и защо определя съпричиняването в размер на 1/3, с която част намалява дължимото от ответника обезщетение, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Третият и четвъртият въпроси касаят оплакванията на касатора за необосновано кредитиране от въззивния съд на събраната от първоинстанционния съд комплексна автотехническа и медицинска експертиза. Въпросите са некоректно формулирани, доколкото съдържат фактически твърдения, невъзприети от въззивния съд, но дори да бъдат прецизирани като въпрос за задълженията на съда във връзка с чл. 202 ГПК, то по отношение на тях не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото съдът не се е отклонил от цитираната от касатора, а и от служебно известната на настоящия състав на съда практика във връзка задълженията на съда да обсъди и извърши преценка дали да кредитира или не събрано по делото заключение на СЕ. С решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г., ТК, І ТО на ВКС, е извършено позоваване на задължителните разяснения в ППВС № 5/1979 г., че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. Посочена е като относима практиката по постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, ГК, І ГО, решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, ГК, І ГО, решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО, решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, ІI ГО и прието, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Доколкото съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /дори и когато страната не е направила възражение срещу него/ и на база изходни данни от него сам формира други крайни изводи, той трябва да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати, като получаването им трябва да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване. Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика, като е изложил мотиви защо възприема заключението по приетата от първоинстанционния съд комплексна експертиза, включително като е съобразил притежаваните от експертите специални знания, обосноваността на изводите им и съответствието им на останалите събрани по делото доказателства, включително изследваните от вещите лица документи – протокол за ПТП, медицинска документация и др.

Поставеният от касатора пети въпрос представлява искане до съда да провери правилността на въззивното решение, каквато дейност касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селектиране на касационните жалби. Дори да бъде прецизиран в смисъл за предпоставките за намаляване на обезщетението по заявено възражение за допринасяне от пострадалия на настъпването на търпените неимуществени вреди, в какъвто смисъл е и формулираният шести въпрос, то по въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е съобразил и поведението на застрахования водач. Съдът е определил процента на съпричиняване, като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения и от двамата участници в процесното ПТП и как последните се намират във връзка с настъпилите вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставените от касатора въпроси от седми до девети, макар формулирани по начин да изискват оценка правилността на въззивното решение, каквато касационният съд не може да извърши на етапа на селектиране на жалбите, могат да бъдат прецизирани и обобщени като такива досежно критериите за определяне на справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, и в този смисъл като обуславящи изводите на въззивния съд, но по отношение на тях не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тези правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от касатора ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др., включително цитираните от касатора.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, възрастта на близкия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетението въззивният съд, противно твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на починалия, на общественото му положение, възрастта на претендиращия обезщетение, както и на особеностите на техните отношения – взаимопомощ, обич, съвместен живот. Обезщетението е съобразено и с обществено - икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, като съдът изрично е посочил, че съобразява, датата на която е настъпила смъртта като релевантен фактор при определяне размера на справедливото обезщетение.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последното представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Дженерали застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв., която ще му бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение