Определение № 2067 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4061/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. С. К., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат Г. Г., срещу въззивно решение № 260223 от 13.06.2025 г. по в.гр.д. № 16008/2018 г. на Софийския градски съд, с което първоинстанционното решение № 457782 от 25.07.2018 г. по гр.д. № 19006/2017 г. на Софийски районен съд е обезсилено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Н. А. К. (починала в хода на производството и заместена от жалбоподателката) срещу М. П. Х. иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарение от 14.04.2003 г. на идеални части от недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], извършено с нотариален акт № ..., том II, рег. № 9180, дело № 262/2003 г. на нотариус А. Ч., до размер на 1/6 ид.ч. от имота, а в останалата му част, с която искът е отхвърлен за 2/6 ид.ч. от имота решението е потвърдено. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и че е необосновано.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от М. П. Х., [населено място], чрез адвокат Т. Я.-С., с който оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество счита същата за неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 09.09.2025 г. и преводно нареждане от 10.09.2025 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че e сезиран с иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарение, обективирано в нотариален акт № ..., том II, рег. № 9180, дело № 263/14.04.2003 г. на нотариус А. Ч., с който ищцата Н. А. К., впоследствие починала на 01.05.2023 г., прехвърлила на ответницата нейна внучка – М. П. Х. 4/6 ид.ч. от апартамент № ..., находящ се на трети етаж във вход „..“ на [улица], [населено място], поради отказ от страна на надарената да даде издръжка, от която дарителката се нуждае. От представеното удостоверение за наследници съдът е констатирал, че Н. К. е оставила за наследници едната си дъщеря Л. С. К. и две внучки – ответницата М. П. Х. и сестра ѝ Ю. П. Х. – Д.. Съдът е прекратил производството по отношение на 1/6 ид.ч. от имота поради сливане на качеството ищец и ответник на М. П. Х.. Предвид направения от Ю. Х.-Д. отказ от иск по отношение на придобитата от нея 1/6 ид.ч., съдът е приел, че производството е останало висящо за 2/6 ид.ч. от апартамента, като по отношение на тях на ищцовата страна е конституирана Л. К..

Фактическият състав за възникването на потестативното право за отмяна на дарение на соченото основание включва наличието на следните предпоставки: 1) валидно сключен договор за дарение; 2) пораждане на трайна нужда от дарителя за издръжка, съобразена с нормалния му социален и жизнен статус, с оглед доходите, здравословно състояние; 3) покана от дарителя към надарения за даване на издръжка в парично изражение, като с оглед на конкретните нужди на дарения обаче издръжката би могла да се предоставя и в натура. Наличието на първата предпоставка е безспорна между страните, като въззивният съд е определил, че спорът пред втората инстанция предвид наведените във въззивната жалба и насрещния отговор оплаквания касае обстоятелствата за възможността на надарената да дава поисканата издръжка и дали изобщо е налице трайна нужда от такава. Относно възможността на ответницата да дава издръжка съдът се е позовал на приетото в ТР № 1 от 21.10.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, че право на отмяна на дарението следва да се признае на дарителя само тогава, когато дареният отказва да даде поисканата от него издръжка, от която той трайно се нуждае и за което дареният има материална възможност, освен в случаите, при които поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя, той би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В тази връзка е посочил, че в отговора на исковата молба липсва изрично възражение ответницата да няма достатъчно средства за издръжка. Възможността на дарения да дава издръжка, респ. невъзможността му, представлява правопрепятстващо възражение, за което съдът не следи служебно, доколкото се намира извън основанието на иска. Предвид липсата на надлежното му въвеждане в процеса от страна на ответницата с отговора на исковата молба, то възможността да бъде противопоставено на ищцата е преклудирана. На следващо място е разгледан въпросът за изпадането на дарителката в трайна нужда. Нуждата от издръжка трябва да е трайна и да съществува към датата на поканата или поне към датата на формиране на сила на присъдено нещо по делото, като съдът е посочил, че право на издръжка има лице, което е неработоспособно и не може да се издържа от имуществото си. Съдът се е позовал съдебната практика, според която, за да се установи, че дарителят не може да се издържа е необходимо да се направи съпоставка между средствата, с които лицето разполага или може да ползва за съответните месеци/определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. Сумата, съставляваща месечните средства, се формира от пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др. подобни, както и допълнителните доходи, които реално лицето е могло да реализира - наеми или цена на друго имущество. В конкретния случай релевантният период за преценка относно наличието на трайна нужда от издръжка е в периода от датата на поканата, отправена до надареното лице, до датата на смъртта на дарителката. За определянето на месечната издръжка съдът е кредитирал заключението на приетата икономическа експертиза, като е изключил разходите за транспорт и данъци, които е установено, че са заплащани от ответницата. Направил е извод, че средномесечната издръжка на дарителката за процесния период според статистиката за 2017 г. е 375,42 лв. (при линия на бедност 314 лв.), за 2018 г. – 397,83 лв. (при линия на бедност 321 лв.), за 2019 г. – 420,58 лв. (при линия на бедност 348 лв.), като от 10.07.2020 г. дарителката не е ползвала жилището, предвид настаняването ѝ в център за възрастни хора, видно от представения договор за ползване на социална услуга, и средномесечната ѝ издръжка след тази дата е определена в размера на цената на услугата – 675 лв. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че през релевантния период дарителката е била в напреднала възраст, трудно подвижна, до м. юли 2020 г. е живеела в дареното жилище, получавала е доходи от пенсии и добавки, които са били единствените средства формиращи средствата по банковите ѝ сметки, като включително е могла да реализира доходи от отдаване под наем на ид. ч. от притежаваните имоти в [населено място], съобразно кредитираната от съда оценителна експертиза. От показанията на свидетелката М. Х., преценени от съда съобразно чл. 172 ГПК, и подкрепени от представените писмени доказателства, е установено, че към приключване на устните състезания пред първата инстанция спрямо дарителката е престирана издръжка под формата на набавени продукти, лекарства, перилни препарати. Съдът се е аргументирал, че изводът за полагана в натура грижа следва и от обстоятелствата, че въпреки ниските ѝ доходи видно от извлеченията от банковите ѝ сметки, по тях са се трупали парични средства, така че крайните салда по сметките са в размери на 4781,41 лв. в „Банка ДСК“ АД, 4585,85 лв. в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, а по сметката в „Обединена българска банка“ АД е имало натрупан доход от пенсии в размер на 9056,18 лв. Съдът е взел предвид и обстоятелството, че след настаняване на дарителката в дом за възрастни хора, апартаментът, спрямо който е имала учредено право на ползване, е отдаван под наем от 13.07.2020 г. срещу месечен наем от 420 лв., от 04.03.2021 г. срещу месечен наем от 400 лв., от 01.06.2021 г. срещу месечен наем 380 лв. и от 11.10.2022 г. срещу месечен наем от 500 лв. Ето защо при съпоставка между средствата, с които дарителката е разполагала или могла да ползва за съответните месеци, и конкретна сума, която ѝ е била необходима за покриване на специфичните ѝ нужди, въззивният съд е приел, че по делото не се установено безспорно, че същата не е имала материални възможности да покрива битовите си нужди и потребности, респ. да посрещне извънредните разходи във връзка със здравословното ѝ състояние. С тези аргументи е уважено възражението, че ищцата не е имала трайна нужда от издръжка. Като неоснователно е отхвърлено и възражението за отвод на съдията, постановил прекратяване на производството, което впоследствие е отменено, като е посочил, че дори и да е допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с неприемане на искане за отвод, ако крайният резултат по спора е правилен, не е налице основание за отмяна на обжалваното решение. В заключение съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърлянето на иска.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационното обжалване на основанията чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът при спор по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД да изследва и нуждата от грижи, а не само от парична издръжка, когато е установено тежко/влошено здравословно състояние на дарителя, включително поставянето му под запрещение и експертна констатация за пълна недееспособност? Когато е установено значително влошаване на здравословното състояние на дарителя, включително загуба на дееспособност, необходимо ли е да се доказва нужда от парична издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, или е достатъчно да е налице нужда от грижи, поради обективна неспособност на дарителя сам да се погрижи за себе си, съответно отказ от страна на дарения да организира и/или осъществи лично такава?“.

2. „Какво е значението на влязъл в сила административен акт, с който се признава нужда от социално подпомагане в производството по чл. 227, б. „в“ ЗЗД – следва ли съдът да зачете установеното с него обстоятелство за нужда от издръжка в релевантния период и следва ли да извършва проверка на имуществото на дарителя, ако дареният не е оспорил административния акт в производството по чл. 227 ЗЗД?“.

3. „Приложим ли е в спор по чл. 227, б. „в“ ЗЗД извод за липса на нужда от издръжка, когато дарителят е в тежко здравословно състояние, но има имущество, от което обективно не може да се ползва? Следва ли при доказана обективна невъзможност да управлява имуществото си дарителят да доказва нужда от издръжка, евентуално и грижа, или самият факт на обективно състояние е достатъчен да обоснове тази нужда?“.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички релевантни доводи и доказателства, включително и по довода за съмнение в безпристрастността на първоинстанционния съд?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 260223 от 13.06.2025 г. по в.гр.д. № 16008/2018 г. на Софийския градски съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първите два въпроса са изведени от собственото на жалбоподателката разбиране за релевантните по делото факти, които обаче не отговарят на действително установените съобразно правните изводи на съда във връзка с фактическия състав на специфичните основания за отмяна на дарението и в общ смисъл с характера на сделката като едностранен договор, по силата на който дарителят безвъзмездно, веднага и безвъзвратно отстъпва в собственост на дарения подареното. По приложението на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД относно доказването на „трайната нужда“ е налице последователна съдебна практика, която няма необходимост от изоставяне или осъвременяване. Според нея нуждата от издръжка се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци /определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средномесечната издръжка на едно лице за процесния период /статистически/, съотнесено към специфичните нужди на дарителя, след преценка кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани повишени или намалени; трябва ли да се прибавят и нови пера, напр. за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т. н. Съдът съобразява и обстоятелството дали доходите на дарителя са по-ниски от определения от държавата размер на линията на бедност. Аргументация в изложението за необходимостта от „издръжка в натура“ са относими към неизпълнението и респ. развалянето на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, какъвто в случая не е налице. Допълнително съдът след анализ на доказателствения материал е приел, че ищцата е получавала издръжка и в натура, което именно е позволявало от минималните си доходи на трупа парични спестявания, поради което е имала възможност да покрива битовите си нужди и потребности. Вторият въпрос касае обсъждането на събраните по делото доказателства, което съобразно изложеното по-горе е невъзможно на този етап от производството пред ВКС. В заключение въпросите не обосновава допускането на касационното обжалване.

Противно на твърденията в третия въпрос, съдът въз основа на събраните по делото доказателства – експертно заключение и банкови извлечения – е направил извод, че дарителката притежава както спестявания, така и възможност за реализиране на допълнителни доходи от наем от недвижимия имот в [населено място]. Следователно въпросът е относим към правилността на решението по същество, която обаче не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Четвъртият въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото видно от мотивите на обжалваното решение съдът изрично се е произнесъл по възражението за отвод. Несъгласието на страната с изложените от съда доводи не е основание за допускане на касационното обжалване, още повече, че по въпроса не се сочи конкретно основание по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК, а единствено се прави оплакване относно неправилността на извода на съда за неоснователност на възражението.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в изложението липсва конкретна аргументация за наличието му. Относно първите три въпроса изрично се сочи и аргументира единствено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като никъде не се твърди наличието на противоречие на дадените от въззивния съд разрешения на въпросите с практиката на ВКС, като съответно такава и не е цитирана. Предвид посоченото, съдът не дължи проверка за наличието на това основание.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 766,94 евро – заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд