Определение № 50480 от 12.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1742/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6060/07.03.2022 г. на А. А. Д., подадена чрез адвокат Д. И. Д., срещу въззивно решение № 712/14.12.2021 г. по гр. д. № 2728/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. А. Д. срещу Н. Ф. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на основание наследство по закон и по дарение на 26/48 идеални части от сграда с идентификатор № ****, с площ от 53 кв. м. и сграда с идентификатор № ****, с площ от 26 кв. м., находящи се в УПИ *, както и за осъждане на Н. М. да предаде на А. Д. владението върху 26/48 идеални части от всяка от посочените сгради. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При съсобственост, възникнала от наследяване, необходимо ли е наследникът, претендиращ да е придобил по давност наследствена идеална част на друг сънаследник, да докаже, че е извършил действия, доведени до знанието на последния, обективиращи намерение за своене на неговата идеална част, или е достатъчно всеки от съсобствениците да установи самостоятелна власт върху конкретен имот, да живее постоянно в него със знанието на другия съсобственик и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисването на имотите; 2. С какви действия - фактически и правни, може да бъде прекъсната придобивната давност на сънаследник, който е установил самостоятелна фактическа власт върху съсобствения имот; 3. С какви действия следва да бъде манифестирано пред съсобствениците намерението за своене на общата вещ; 4. Кога се счита за отблъснато владението на невладеещия съсобственик и недопускането му в имота представлява ли такова отблъскване; 5. Следва ли при формиране на изводите си по възражение за придобивна давност съдът да обсъди всички свидетелски показания. Твърди се, че е налице противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК; решение № 302/24.06.2011 г. по гр. д. № 1168/2010 г. на ВКС и решение № 1/08.05.2019 г. по гр. д. № 231/2018 г. на ВКС, I г.о. Ответникът по касационната жалба Н. Ф. М. е подала писмен отговор, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация, като оспорва жалбата и по същество. Претендира сторените по делото разноски. Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е отменено решение № 262249/05.09.2021 г. по гр. д. № 12019/2019 г. на Районен съд – Пловдив. Постановено е друго, с което е признато за установено по отношение на Н. Ф. М., че А. А. Д. е собственик на основание покупко-продажба на 26/48 идеални части от реална част от УПИ * по действащия регулационен план на [населено място] от 1982 г., заключена между точките 1,2,3 и 4 от ПИ с идентификатор № ***, с административен адрес: [населено място], обл. П., [улица], с площ от 221 кв. м., Н. Ф. М. е осъдена да предаде на ищеца владението върху 26/48 идеални части от тази реална част, разположена в югозападната част на ПИ с идентификатор № ***; Признато е за установено по отношение на Н. Ф. М., че А. А. Д. е собственик на основание наследство по закон и по дарение на 26/48 идеални части от реална част от УПИ * по действащия регулационен план на [населено място] от 1982 г., заключена между точките 3,5,6,7,8 и 4 от ПИ с идентификатор № ***, като Н. Ф. М. е осъдена да предаде на ищеца владението върху 26/48 идеални части от тази реална част от ПИ с идентификатор № ***. Отхвърлен е предявеният от А. А. Д. против Н. Ф. М. иск за признаване за установено по отношение на нея, че ищецът е собственик на основание наследство по закон и по дарение на 26/48 идеални части от сграда с идентификатор № ****, с площ от 53 кв. м. и сграда с идентификатор № ****, с площ от 26 кв. м., находящи се в УПИ *, както и за осъждане на Н. Ф. М. да предаде на А. А. Д. владението върху 26/48 идеални части от всяка от посочените сгради. Въззивният съд е приел, че по отношение на находящите се в поземления имот две сгради въззивната жалба е основателна. В приетата по делото съдебно-техническа експертиза е изследвано застрояването в самостоятелно обособените от имот пл. № * два парцела. По план от 1958 г. са заснети като съществуващи сграда - МЖ приблизително по средата на двора, навес и клозет; по план от 1982 г., като съществуващи към 1982 г. са заснети сграда - МЖ приблизително в средата на двора /пристроена старата сграда от 1958 г./, навес, клозет, ПС, сграда в строеж и сграда МЖ по северната граница на имот № *; по план от 2002 г. сградата МЖ по средата на двора е разделена на две отделни сгради МЖ, като южната сграда МЖ попада в имот № * /сега имот с идентификатор № ***/, а северната сграда МЖ в имот № * / сега имот с идентификатор № ***/. В имота са изградени и нови сгради. Ищецът А. и брат му С. - наследодател на праводателя на Н. М., са разпределили помежду си фактически съсобствената къща, реално са обособили същата в две самостоятелни жилища и са осъществявали необезпокоявано фактическа власт всеки върху определената му част. Всеки от двамата е възприемал този факт и не се е противопоставял на владението на другия. Посочените действия са такива на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, изявени са пред другия съсобственик по начин, че да може да разбере, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Действията са упражнявани приживе от брата на А. Д., а след неговата смърт на 12.02.2007 г. са продължени от сина му А. С. Д. - праводател на жалбоподателката. Съдът е приел, че считано от 2007 г. до датата на предявяване на исковата молба е изминал период по - дълъг от 10 години, поради което праводателят на жалбоподателката е придобил правото на собственост върху двете процесни сгради в резултат на давностно владение, присъединено към владението на неговия наследодател, което право на собственост през 2017 г. жалбоподателката е придобила по силата на сключения помежду им договор за покупко-продажба. Ето защо предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен по отношение на сграда с идентификатор № **** и сграда с идентификатор № ****. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Така поставените въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на решението. Четирите въпроса относно необходимостта владелецът да манифестира пред останалите съсобствениците намерението си за своене на общата вещ, не са обусловящи решаващите изводи на съда. Той е приел, че ищецът А. Д. и брат му С. са разпределили съсобствената къща, обособили са две отделни жилища. Всеки от тях като съсобственик е осъществявал необезпокоявано фактическа власт с намерение за своене върху определената му част със знанието и без противопоставянето от страна на другия съсобственик. Тези изводи на въззивния съд не са в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Те са съобразени с нея. В нея се приема, че придобивният способ, уреден с разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, е осъществим и когато владението е предадено по съгласие, постигнато от всички сънаследници на имота. Само и доколкото е налице хипотеза на предварително разпределено владение от различни съсобственици на отделни сънаследствени имоти помежду им, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл. 79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение само за него и само по отношение на разпределения в дял имот. Предаването на фактическата власт при съгласие на сънаследниците не предполага специална форма, предвидена в обективното ни материално право, за разлика на разпоредителните действия с право на собственост. Доказването на твърдения в тази насока е допустимо с помощта на всички доказателствени средства, като събраните доказателства съдът безусловно следва да цени в рамките на събрания доказателствен материал /в този смисъл - решение № 144/11.01.2018 г. по гр. д. № 4736/2016 г. на ВКС, І г.о./. Предвид изложеното, по посочените въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът относно действията, с които може да бъде прекъсната придобивната давност на сънаследник, който е установил самостоятелна фактическа власт върху съсобствения имот, не е обсъждан от въззивния съд, поради което е ирелевантен за правния спор. По отношение на петия въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил приетите по делото доказателства /вкл. дадените от свидетелите показания/ относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, в т. ч. ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото касаторът А. А. Д. следва да заплати на ответника по касация Н. Ф. М. 600 лева - разноски в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.