Определение № 3400 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3401/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. Ж. с ЕГН [ЕГН] против решение № 22 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 372/2023 г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 119 от 01.03.2023г., постановено по гр. дело № 168/2022г. на РС-Силистра, с което е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 33, ал.2 ЗС срещу З. И. Ж. с ЕГН [ЕГН] и Г. Л. П. с ЕГН [ЕГН] да се допусне изкупуване на 1/2 ид.ч. от три поземлени имота, находящи се в землището на [населено място], [община], област Силистра: ПИ с идентификатор ***в местността „М.“, с площ от 29 017 кв.м.; ПИ с идентификатор ***в местността „Л.“, с площ от 3278 кв.м. и ПИ с идентификатор ***по КККР в местността „З.“, с площ от 7687 кв.м., които имоти са предмет на договор за прехвърляне на правото на собственост вместо изпълнение, оформен с нот. акт № 150, т. 10/2021 г. по описа на СВ – Силистра, по който първият ответник е прехвърлил, а вторият – придобил същите срещу цена от 10000 лв. Със същото решение М. И. Ж. е осъден да заплати на Г. Л. П. сумата от 600 лв. деловодни разноски /адвокатски хонорар/ за въззивно производство и е отхвърлено искането му за осъждане на ответниците да му заплатят направените от него разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради това, че решението почива на предположения, не е съобразено признанието на иска от единия от двамата ответници, не са обсъдени всички доказателства и доводи на ищеца и отговора на първия ответник. Оспорва се приетото, че разпоредбата на чл. 33, ал.2 ЗС не се прилага при прехвърляне на собственост вместо изплащане на задължение, за събирането на което е образувано изпълнително производство, но не е насочено изпълнение към всички имоти, предмет на разпоредителната сделка. Твърди се неправилна преценка относно това кой е легитимиран да оспорва обстоятелството дали за прехвърлителя има значение кой ще придобие идеалната част от съсобствения имот. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и са формулирани шест въпроса, които ще се разгледан по-дол. Противоречие със съдебната практика се твърди по първите четири въпроса, а основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се твърди по последните два въпроса: Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК относно извода, че за прехвърлителя има значение кой ще придобие неговата 1/2 ид.ч. предвид паричното му задължение към преобретателя. Ответникът по касация Г. Л. П. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като решението не почина на предположения, а е установено налагането на възбрана по изпълнителното дело. Признанието на единия ответник се преценява заедно с всички доказателства, а двамата ответници са необходими другари. По третия и четвъртия въпрос счита, че решението е съобразено със съдебната практика, защото чл. 33, ал.2 ЗС е неприложим при сделки, при които има и други отношения между страните, а това, за прехвърлителя да е без значение кой ще придобие съсобствените имоти, за да се приложи чл. 33, ал.2 ЗС е само едно от условията. Оспорва се наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото пети въпрос няма да допринесе за развитие на правото, а има и съдебна практика, с която въззивния съд се е съобразил. Последния въпрос се оспорва, защото не кореспондира на установеното по делото относно вписаната възбрана. Ответникът З. И. Ж. не взема становище по касационата жалба. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено: Ищецът М. Ж. и първият ответник З. Ж. са били съсобственици по наследство при равни квоти на продадените три имота. С предварителен договор от 30.10.19г. З. Ж. се е задължил да прехвърли на Г. П., вместо изпълнение на част от задължението си към него в размер от 10 000 лв. по изп.д. № 371/19г. на ЧСИ Я. и по подписан запис на заповед от 5.02.15г. в общ размер от 50 000 лв. /чл.1/, в срок от един месец от сключването на договора /чл.4,ал.1/ своята идеална част от трите имота, свободни от каквито и да е тежести „с изключение на вписаната в полза на Купувача възбрана" /чл. 6, ал. 2/. В Преамбюла на предвадителния договор изрично е посочено, че въз основа на изпълнителен лист от 20.10.2015 г., издаден по гр.д. № 55894/2015 г., 52-ри с-в на СРС, З. Ж. е осъден да заплати на Г. П. сумата в размер на 10 000 лв., представляваща част от дължима сума по запис на заповед от 05.02.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 15.09.2015 г. до изплащане на вземането, и 1 100 лв. - разноски по делото, че въз основа на така издадения изп. лист е образувано изп. дело N° 371/2019 г. по описа на ЧСИ С. Я.. Въззивният съд се е позовал на вписаното в договора, за да приеме, че цитираната в чл. 6, ал. 2 вписана възбрана в полза на купувача касае процесните имоти и съответно е наложена именно по изп. дело № 371/2019 г. по описа на ЧСИ С. Я.. По повод сключения предварителен договор от 30.10.2019 г., същия ден е заверено нотариално пълномощно с което З. Ж. упълномощава Г. П. да го представлява при осъществяване на сделката, включително да договаря със себе си, както и при набавянето на всички необходими за нея документи, и да преупълномощава трети лица с горните права. По делото е представена покана до ищеца М. Ж., изходяща от адв. Н. П., действаща като пълномощник на З. Ж., с която го уведомява, че другият съсобственик З. Ж. възнамерява да прехвърли идеалните си части от общите им имоти за сумата от 10 000 лв. вместо изпълнение на задължение по изп.д. № 371/2019 г. по описа на ЧСИ С. Я. и адресатът М. Ж. е поканен да се яви след три дни пред нотариус В. И. с рег. № 271, за да изрази желанието си за закупуване на идеалните части от имотите на посочената цена, като е предупреден, че неявяването му ще бъде счетено за отказ от закупуването на имотите. В покана е посочена дата 20.06.2020 г., но са представени доказателства от куриерска фирма, че от адв. Н. П. е изпратена пратка на 18.06.2020 г., която е връчена на следващия ден – 19.06.20г. По делото е представена декларация от М. Ж., нотариално заверена на 24.06.2020 г., с която той заявява, че му е предложено от З. Ж. да закупи идеалните части от процесните имоти, но че той не желае да ги придобие при каквито и да е условия и цена и няма претенции трето лице да ги придобие и да влезе в съсобствеността по отношение на посочените имоти. С нот. акт № 150, т. 10 от 23.07.2021г. по описа на СВп - Силистра е оформена сделката, по която се иска допускане на изкупуване. Правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от трите имота е прехвърлено от З. Ж., чрез пълномощника му Г. П. на пълномощника вместо изпълнение при условията, уговорени в предварителния договор. Въззивната инстанция, позовавайки се на съдебната практика /Решение № 111 от 30.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3807/2017 г., I г. о., Решение № 413 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2636/2008 г., III г.о./ е приела, че нормата на чл. 33, ал.2 ЗС се прилага не само при продажба, а и при други сделки, които се доближават до продажбата, ако сделката предвижда прехвърляне на идеална част от съсобствен недвижим имот срещу пари или друга родово определена вещ, която може да бъде оценена в пари и ако за съсобственика - прехвърлител по тази сделка, е без правно значение кой ще е приобретателят на притежаваната от него идеална част от съсобствения недвижим имот /другият съсобственик или трето лице/ и ако от самата сделка може да се определи цената, срещу която се прехвърля идеалната част от съсобствения недвижим имот, защото само в този случай изкупвачът по чл. 33 ЗС може да предложи изкупуване при "действително уговорените условия", както изисква законът. Въззивният съд обаче се е позовал на Решение № 35 от 8.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3072/2021 г. на ВКС, II г. о. по което е прието, че когато третото лице преобретател е взискател по изпълнително дело с длъжник - прехвърлителят по сделката, и изпълнението е насочено върху идеалната част от съсобствения имот, прехвърлена вместо изпълнение, е от значение кой ще е приобретателят на притежаваната от съсобственика - прехвърлител идеална част от съсобствения недвижим имот. Това правно значение е обусловено от възникването на допълнителни задължения за приобретателя - взискател, свързани с прекратяване на изпълнителното производство, с погасяване правото на принудително изпълнение в резултат на пълното му удовлетворяване, както и от възможността взискателят да поиска заличаване на възбраната по изпълнителното дело. В съответствие с даденият отговор от ВКС по чл. 290 ГПК в това цитирано решение, възивният съд е приел, че длъжникът при всички случаи има интерес да удовлетвори своя взискател и от прекратяване на образуваното изпълнително дело, защото длъжникът трудно би могъл да осъществи продажба без съдействието на кредитор, чиято воля е от съществено значение за всякакви бъдещи сделки с възбранените от него имоти. Въз основа на предварителния договор и отразеното в него за висящо изпълнително дело № 371/2019 г. по описа на ЧСИ С. Я. с взискател Г. П. и З. Ж. и чл. 6, ал.2 от него, възивният съд е приел, че изпълнението е насочено върху прехвърлените три имота и че е наложена възбрана върху тях в полза на взискателя и прилагайки Решение № 35 от 8.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3072/2021 г. на ВКС, II г. о. е приел, че е неприложима разпоредбата на чл. 33, ал.2 ЗС към сделката, по която се иска допускане на изкупуване. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. По приложение на това основание са формулирани първите четири въпроса. Първия въпрос е: Може ли съдебното решение да почива на предположения, или трябва да почива на събраните доказателства? Съдебната практика - Решение № 107 от 2.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2461/2019 г., IV г. о. и Решение № 156 от 24.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 1214/2015 г., II т. о. и др., дава отрицатеен отговор на този въпрос. В случая обаче това, че има образувано изпълнително дело и наложена възбрана в полза на поемателя по предварителния договор е доказано със съдържанието на предварителния договор. Дали само върху един от прехвърляните имоти или и върху трите имота е насочено изпълнение и е наложена възбрана е друг въпрос. Цитираното решение на ВКС, на което се е позовал въззивния съд е по казус, по който е прехвърлен един имот, върху който е насочено изпълнение. По настоящото дело е доказано, че поне върху един от имотите е насочено изпълнение и е наложена възбрана, затова съдът приема, че първия въпрос не е определящ за изхода от спора. Втория въпрос е: Признанието на иска от ответника или от част от ответниците обвързва ли съда и същото следва ли да бъде обсъдено и ценено от съда при постановяване на решението по чл. 235 ГПК? Съдебната практика изисква признанието на иска от един от ответниците да се преценява ведно с всички доказателства по делото. Двамата ответници – страни по сделката имат различни позиции по предявения иск, което налага съдът да преценява признанието на иска в съответствие с всички доказателства. Затова като не е уважил иска само поради признанието му от първия ответник, съдът не е постановил решение в противоречие със съдебната практика, поради което по този въпрос не се допуска касационно обжалване. По третия въпрос – „относно задължението на възивния съд да обсъди в мотивите към решението всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните“, следва да се отбележи, че доказателствата са обсъдени, видно от изложените по-горе мотиви, но жалбоподателя излага несъгласие с извода, който е направил въззивня съд, а иска е отхвърлен с други мотиви. Като необсъдени се сочат: съдържанието на пълномощното от З. Ж., в което изразява незаинтересованост на кого ще се прехвърли имота – на взискателя или на трето лице, като избора е предоставен на упълномощения. Като необсъдено се сочи и оплакването във въззивната жалба, че не е имало указания от РС за установяване дали и по отношение на трите имота е насочено изпълнение и този факт не е посочен в доклада, като относим, по който не са ангажирани доказателства. Счита, че не са обсъдени разликите между процесния казус и разрешения в Решение № 35 от 8.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3072/2021 г. на ВКС, II г. о., който въззивният съд е приложил. Според касатора, разликата се състои в това, че по настоящия спор първия ответник е признал иска, а по посоченото дело иска е оспорван от ответниците. Не било обсъдено и това, че и при допускане на изкупуване, задължението на взискателя ще бъде погасено, защото той ще получи продажната цена. На четвъртия въпрос: „разпоредбата на чл. 33, ал.2 ЗС приложима ли е при договор за даване вместо изпълнение, чрез прехвъряне право на собственост, когато се погасява парично задължение, чрез прехвърляне на част от съсобствен недвижим имот“, съдебната практика / решение № 413/26.05.2010 г. по гр. д. № 2636/2008 г. на ВКС, III г. о. решение № 111 от 30.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3807/2017 г., I г. о. решение № 35 от 8.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3072/2021 г., II г. о. е дава положителен отговор. В изпълнение на задължението по чл. 235 ГПК обаче съдът е обсъдил и другите относими към настоящия спор доказани факти – че е образувано изпълнително дело и че е насочено изпълнението и е наложена възбрана поне върху един от продадените имоти при обща цена за всичките – погасяване на задължение на стойност 10 000 лв. Затова съдът не може да приложи цитираната съдебна практика без да съобрази тези установени по делото факти, както и изложените по-горе. По пети и шести въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че следва да допусне касационно обжалване по шести въпрос, който е включен в предмета на спора и извода по него е мотивирал съда да формира крайният извод. Шестият въпрос е: Приложимо ли е разрешението, че при договор за даване вместо изпълнение чрез прехвърляне на право на собственост за погасяване на парично задължение, когато върху прехвърлните имоти са предприети изпълнителни действия, разпоредбата на чл. 33, ал.2 ЗС не намира приложение? Отнася ли се това разрешение и в хипотезата при която прехвърлителната сделка е за множество имоти, но не върху всички имоти е насочено принудително изпълнение, а само върху част от тях? Касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК доколкото по така зададения въпрос, включително в посочената хипотеза, няма съдебна практика. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение