Определение № 4638 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3400/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Й. Д. от [населено място] срещу определение № 1838 от 09.07.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1577/2026 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 10005 от 28.05.2026 г. по гр. д. № 1936/2026 г. на Пловдивския районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят счита определението за незаконосъобразно и необосновано, поради което иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран от С. Й. Д. с иск срещу Е. Й. Д., чийто петитум, след извършено уточнение по реда на чл. 129 ГПК, е формулиран като искане съдът да приеме за установено по отношение на ответницата, че същата, в качеството си на възложител на изграждането и съсобственик на имот с идентификатор ***, е дала съгласие да бъдат премахнати заварените строежи – сграда с идентификатор ***, с площ от 58 кв. м и сграда с идентификатор ***, с площ от 20 кв. м, разположени в поземлен имот с идентификатор *** (за който е образуван *** по регулационния план на [населено място]), с цел спазване на законовите отстояния по ЗУТ. Съдът е посочил, че предявеният иск е насочен към установяване на факт с правно значение, което извън изрично предвидените в закона хипотези е недопустимо съгласно чл. 124, ал. 4 ГПК. Защитата чрез предявяване на установителен иск е ограничена от закона до три изрични хипотези, посочени в чл. 124 ГПК - установяване съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право; установяване истинността или неистинността на един документ; установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение, но само в случаите, изрично предвидени в закон. В конкретния случай, предмет на предявения иск е обстоятелството дали ответницата е изразила воля (дала е съгласие) в рамките на административна процедура по одобрение на инвестиционни проекти и издаване на разрешение за строеж за премахване на две сгради. Изразяването на съгласие представлява юридически факт (правнорелевантно действие), който е настъпил в миналото. Този факт не съставлява нито самостоятелно субективно право, нито съществуващо към настоящия момент гражданско правоотношение между страните. Тъй като нито в ГПК, нито в ЗУТ е предвидена специална възможност за предявяване на самостоятелен установителен иск за наличие на такова съгласие, претенцията е процесуално недопустима. Историческите факти не могат да бъдат самостоятелен предмет на искова защита, те подлежат на доказване единствено като елемент от правопораждащия състав на конкретно субективно право по заведено дело с допустим предмет. В допълнение съдът е посочил, че за ищеца липсва и правен интерес от търсената защита, тъй като от извършената от първоинстанционния съд служебна справка е установено, че между същите страни е налице висящо производство за съдебна делба на същия недвижим имот и построените в него сгради. Това производство е приключило във втората си фаза с постановено съдебно решение по същество, с което съсобствеността е прекратена и обектите са разпределени в индивидуална собственост на съделителите. Изрично в дял на ответницата Е. Д. е поставена именно жилищната сграда с площ от 58 кв. м. (обект с идентификатор ***), чието премахване ищецът цели. В дял на ищеца С. Д. е поставена новопостроената сграда с идентификатор ***. След като сградата от 58 кв. м. вече е обособена като индивидуален дял и е станала собственост на ответницата, за ищеца не е налице правен интерес да иска нейното премахване или да доказва „съгласие“ за събарянето й, дадено преди години в качеството й на съсобственик. Въпросът относно поделяемостта на урегулирания поземлен имот и влиянието на съществуващите сгради върху тази поделяемост е следвало да бъде разгледан и разрешен изцяло в рамките на особеното производство за съдебна делба. Законът е предвидил ясен механизъм в чл. 201, ал. 1 – ал. 4 ЗУТ, по който съдът в производството по съдебна делба изисква становище за поделяемост от общинската администрация. Ако ищецът счита, че разпределението на дяловете във втората фаза на делбата е извършено неправилно или в нарушение на строителните правила и норми, то редът за негова защита е чрез обжалване на решението по делбата. Недопустимо е по пътя на паралелен установителен иск за факти да се ревизират или заобикалят правните последици на подлежащото на инстанционен контрол решение по съдебна делба. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се посочва, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Наличието или липсата на правото на разпореждане на собственика или съсобственика на една вещ, като елемент от правото му на собственост, факт ли е по смисъла на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК; 2. Изчерпателно ли е изброяването в ГПК на преюдициалните въпроси, които могат да бъдат решени от делбения съд; 3. Длъжен ли е въззивният съд да излага правни изводи само относно обсъдените от първата инстанция обстоятелства и факти, или може да обсъжда и други такива. Допускането на касационно обжалване е предпоставено от разрешаването с въззивното определение на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. при вероятна нищожност или недопустимост, като и очевидна неправилност на въззивния съдебен акт /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че въззивният е постановил своето определение в съответствие с практиката на ВКС относно допустимостта на исковете за установяване на факти с правно значение. Съгласно същата факт с правно значение е всеки факт, релевантен за дадено гражданско правоотношение, който може да бъде установен в производството относно това правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл. 124, ал. 4, пр. 2, при условие че това не е предвидено изрично в закон. Правното значение на факта по смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК произтича и следва да е обвързано с упражняване или защита на право на ищеца. След приключване на процеса с влязло в сила решение, фактите от съществено значение за изхода на приключилото дело не могат да бъдат предмет на нов исков процес между същите страни и за същото право. Съгласно чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК искове за съществуване на факти с правно значение са допустими само в предвидените от закона случаи. Фактът е нещо, което действително е станало, случило се е или съществува. Когато факт от действителността е предвиден в хипотезиса на правна норма и при наличието му настъпват последиците в диспозицията на правната норма, този факт е юридически. Правният интерес от предявяването на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. В съответствие с тази практика и при съобразяване на фактите, за чието установяване е предприета търсената от ищеца в случая защита, въззивният съд е приел, че в конкретния случай претендираният от ищеца за установяване факт не подлежи на самостоятелно установяване чрез иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Вторият формулиран от жалбоподателя въпрос - изчерпателно ли е изброяването в ГПК на преюдициалните въпроси, които могат да бъдат решени от делбения съд, не е обусловил решаващата воля на съда относно недопустимостта на предявения от жалбоподателя иск, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният поставен въпрос, относим към дейността на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, при разрешаването на който следва да се обсъдят всички твърдения, доводи и възражения на страните, е от значение за всяко гражданско дело и съставлява оплакване за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на страната, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, тоест съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Разрешаването на обуславящите правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, относно което никакви доводи не са изложени. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,