Определение № 170 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 63/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците А. М. и Т. М. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените срещу „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 15600 евро, представляваща лихва по договор за банков кредит, платена без основание на ответника за периода 25.11.2011 г. - 25.10.2016 г., с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. За да намери предявените искове за неоснователни, въззивният съд е приел от правна страна, че като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП е нищожна клаузата по чл. 3.3 от процесния договор за банков кредит, с която е уговорено право на банката едностранно да променя лихвата по кредита в частта по компонента „Стойност на банковия ресурс“ - предвид липсата на ясно установени обективни критерии, механизъм и методология за това. Отхвърлил е обаче възраженията на ищците за нищожност на клаузата по чл. 3.1 от договора, съгласно която за ползвания кредит се дължи годишна лихва в размер на 6.65 % за целия срок на кредита, образувана като сбор на компонентите „Стойност на банковия ресурс“ и фиксирана надбавка от 1.25 %. Приел е, че клаузата не е неравноправна, тъй като уговорената лихва от 6.65 % се характеризира с пределна яснота и определеност. Приел е също, че не е налице и основанието „липса на предмет“, доколкото отсъства изискваната изначална (фактическа или правна) невъзможност за изпълнение. Отхвърлил е и възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави, приемайки, че не се установява нееквивалентност на насрещните престации по договора за банков кредит, нито са нарушение общи принципи на правото или произтичащи от тях нравствени правила. По-нататък въззивният съд е приел, че с оглед нищожността на клаузата по чл. 3.3 от договора ищците дължат лихва в размер на първоначално уговорения с чл. 3.3 – 6.65 %. Въз основа на това е установил, че за част от процесния период ищците са надплатили недължимо лихва в размер на 773.34 евро (на база приложен банката лихвен процент от 7.65 и 7.15 пункта), а за друга част са заплатили лихва от 4296.98 евро по-малко от дължимата (на база приложен от банката въз основа на нищожната клауза по-нисък лихвен процент). Касационно обжалване не следва да се допуска. По първия от поставените въпроси – как следва да се тълкуват договорите – не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не са изложени аргументи за допуснато от въззивния съд отклонение от цитираната практика по приложението на чл. 20 ЗЗД. Изложението вместо това се свежда до оплаквания за неправилност на извода на съда, че е уговорено заплащането на лихва в точен размер, обратно на поддържаната от жалбоподателите теза за противоречие между уговорения точен размер на лихвата и предвидената в същия член на договора възможност за едностранно изменение, които обаче остават извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Не се обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и във връзка с втория въпрос – трябва ли съдът да изложи безпротиворечиви мотиви. Изложената аргументация, според която вътрешно противоречиво съдът е приел, че клаузата на чл. 3.1 не е неравноправна, а от друга страна е приел, че нито в тази клауза, нито в останалите по договора се съдържат ясно установени обективни критерии и механизъм за изменение на компонента „Стойност на банковия ресурс“ се основава на изопачаване на мотивите на въззивния съд, доколкото изложеното в тях се отнася до въпроса за изменението на „СБР“, предмет на уговорката по чл. 3.3), а не до въпроса за дефиницията на това понятие по чл. 3.1. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът равноправна ли е разпоредба, която противоречи на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ и чл. 147 ЗЗП, доколкото с тази формулировка и направената конкретизация (че уговорката по чл. 3.1 от договора не отговаря на изискванията за яснота нито на чл. 147 ЗЗП, нито на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ) същият представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, а не основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По следващия въпрос – трябва ли съдът да тълкува разпоредбите по начин, която е благоприятен за потребителя – не се обосновава наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въпросът се основава единствено на разбирането на жалбоподателите, че фиксираният размер на лихвата от 6.65 % е икономически неблагоприятен за тях с оглед евентуални промени в икономическото положение. Последният въпрос, във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно липсата на методология за определяне на годишен лихвен процент (базов лихвен процент) основание ли е договор за ипотечен кредит, сключен преди 23.07.2014 г. да бъде прогласен за нищожен не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Този въпрос, заедно с дадената от жалбоподателите аргументация, извлечена от разпоредби на неприложими към процесния договор закони, влезли в сила след сключването му, не е обсъждан от въззивния съд, поради което не може да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите по молбата на жалбоподателите от 11.01.2021 г., като поставени след изтичане на срока за касационно обжалване, не следва да се обсъждат. При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и съобразно направеното искане следва да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв. С тези мотиви съдът