Определение № 2244 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 194/2024 г.

Производството е по чл. 288, вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1113/06.09.2023 г. по в. гр. д. № 3392/2022 г. Софийският апелативен съд е обезсилил решение № 262080/23.06.2022 г. по гр. д. № 6566/2018 г. на Софийския градски съд и е прекратил производството в частите, в които:

• признато е за установено по иска, предявен по реда на чл. 124, ал. 1, предл. 3-то ГПК от В. М. Ж., че В. Ж. Т., М. В. М. и Л. Д. М. М. (починал на 06.05.2022 г. и заместен във въззивното производство от М. В. М.) не са собственици на 1/4 ид. ч. от гараж от 21,00 кв. м. в югоизточния край на дворното място, съставляващо ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, за 1/4 ид. ч. от гаража, нотариален акт № 96, том ІІ, рег. № 05194, дело № 0269/2011 г.;

• отхвърлени са исковете, предявени по реда на чл. 124, ал. 1, предл. 3-то ГПК от В. Ж. Т., М. В. М. и Л. Д. М. М. (починал на 06.05.2022 г. и заместен във въззивното производство от М. В. М.), за установяване, че В. М. Ж. не е собственик на идеални части САМО от реалната част от 331 кв. м. от дворното място, представляващо ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място];

Първоинстанционното решение е потвърдено в частите, с които:

• признато е за установено, че В. М. Ж. е собственик на 7,35% ид. ч. от реалната част от дворното място, обозначена в скица на л. 381 от делото към заключението на вещото лице инж. Р. П., и В. Ж. Т., М. В. М. и Л. Д. М. М. (починал на 06.05.2022 г. и заместен във въззивното производство от М. В. М.) са осъдени да предадат на собственика владението върху посочените идеални части, както и да премахнат оградата, с която са оградили реалната част от 331 кв. м. в южния край на дворното място от точка 1 до точка 2 на посочената скица;

• отхвърлени са исковете, предявени по реда на чл. 124, ал. 1, предл. 3-то ГПК от В. Ж. Т., М. В. М. и Л. Д. М. М. (починал на 06.05.2022 г. и заместен във въззивното производство от М. В. М.) за признаване на установено, че В. М. Ж. не е собственик на идеални части САМО от останалата (над реалната част от 331 кв. м.) реална част от дворното място, представляващо ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място];

• отхвърлени са исковете, предявени по реда на чл. 124, ал. 1, предл. 3-то ГПК от В. Ж. Т., М. В. М. и Л. Д. М. М. (починал на 06.05.2022 г. и заместен във въззивното производство от М. В. М.) за признаване на установено, че В. М. Ж. не е собственик на магазина на приземния етаж, състоящ се от фурна, пещ - месалня, коридор и месалня на площ от около 60 кв. м. и месалня на площ от 28 кв. м. на втори полуетаж, ведно със 7,77 % ид. ч. от общите части на сградата;

• в частта по разпределената по обжалваните искове отговорност за разноските.

Делото е образувано по искова молба на В. Ж. М. като собственик на самостоятелен обект в сграда - магазин на приземния и подземния етаж, ведно с 7,77 % ид. ч. от общите ѝ части и 7,35 % ид. ч. от ПИ с идентификатор 68134.407.6 съгласно констативен нотариален акт № 77 от 05.05.1995 г.

Предявил е искове по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 108 и чл. 109 ЗС за установяване, че ответниците В. Ж. Т., М. В. М. и неговият наследодател Л. Д. М. М., като етажни собственици и собственици на идеални части от поземления имот, не са собственици на сграда - гараж с идентификатор [№] и застроена площ от 21 кв. м., съгласно издаден в тяхна полза констативен нотариален акт № 96 от 11.04.2011 г. за право на собственост на основание покупка, възстановяване по ЗВСОНИ и наследство; за ревандикация на 7,35% ид. ч. от описана в исковата молба реална част от поземления имот и за осъждане на ответниците да премахнат изградената от тях през 1995 г. ограда, отделяща реалната част от останалото дворно място.

Ищецът е обосновал правния си интерес от отрицателния установителен иск с качеството си на съсобственик в дворното място и твърдения, че ползването от ответниците на оградената реална част е без основание и му пречи да упражнява правото си на съсобственик в двора.

В отговора на основната искова молба ответниците са оспорили първия иск като недопустим, а втория - като неоснователен. Твърдели са, че от техните наследодатели е одържавено на основание ЗОЕГНПС (отм.) „цялото дворно място“ и с влизане в сила на ЗВСОНИ то е реституирано изцяло, ведно с одържавените части от четириетажната сграда. В съдебното заседание от 30.10.2020 г. са поддържали, че по наследствено правоприемство се легитимират като настоящи собственици на магазина и дворното място.

Ответниците са предявили насрещни искове, от които предмет на обжалваното първоинстанционно решение са исковете за установяване, че първоначалният ищец не е собственик на посочената идеална част от поземления имот и на самостоятелен обект в сградата - магазин, при твърдения за опорочаване на придобивните му основания - съдебно решение в производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД по гр. д. № 505/1994 г. на Софийския районен съд и съдебна спогодба по гр. д. № 2295/1994 г. на същия съд, поради липса на изискуемото от действалия тогава чл. 23, б. „а“ вр. чл. 5 ЗСВЦВК (отм.) разрешение от Министерството на финансите за разпореждане с дела на наследодателката С. М. - британска гражданка от 1947 г. до смъртта ѝ, произнасяне от съда извън предмета на предварителния договор, с който наследодателите поели задължения за прехвърляне на идеална част само от магазина (не и от дворното място) при условие, че им бъде реституиран.

В частите, с които насрещните искове за собственост върху гаража на основание придобивна давност са уважени до размер на 3/4 ид. ч. и са отхвърлени за 1/4 ид. ч., и насрещните искове за собственост върху реалната част с площ от 331 кв. м. от дворното място на основание придобивна давност са отхвърлени изцяло, първоинстанционното решение е влязло в сила.

Въззивният съд е приел, че първоначалният ищец няма правен интерес да отрича правото на собственост на ответниците върху постройка, за която твърди, че е била изградена в общото дворно място, но не съществува към подаването на исковата молба. Ако ответниците претендират право на строеж (с оглед възможност за изграждането ѝ наново в бъдеще), ищецът има правен интерес да отрича правото на строеж. Ако сградата реално съществува, той има правен интерес да отрича вещните им права върху нея, защото те ограничават правото му като съсобственик в дворното място. С влязлото в сила решение обаче по насрещните положителни установителни искове относно гаража са отречени правата им върху 1/4 ид. ч. от гаража. Произнасянето по същите права - предмет на основните отрицателни установителни искове, е прието за недопустимо. Поради това въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството в частта по отрицателния установителен иск на Ж. за право на собственост на ответниците върху 1/4 ид. ч. от гаража.

Въззивният съд е приел, че предмет на ревандикационния иск на Ж. е правото му на собственост върху 7,35 % ид. ч. от заградената от ответниците реална част от дворното място. Предмет на насрещните отрицателни установителни искове е правото на собственост на Ж. върху 7,35 % ид. ч. от цялото дворно място. Насрещните искове поглъщат основния иск в установителната му част и са недопустими в частта относно отричането на правото на Ж. върху 7,35 % ид. ч. от реалната част съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. Ето защо въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по насрещните искове за тази част от спорното право.

Въззивният съд е приел, че насрещните искове в частта относно отричането на правото на собственост на Ж. върху 7,35 % ид. ч. от останалата част от дворното място са процесуално допустими.

По така очертания спорен предмет въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че след възражения на съсобствениците - майка Б., сестри В., Е. и Е. и брат Г., с решения по пет преписки от 1948 г. на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.), изменени на 22.07.1948 г., и утвърдени с ПМС № 54/04.08.1949 г. (неправилно записано № 54 вместо № 154), е одържавена притежаваната от всеки един от тях 1/5 ид. ч. от партерния и третия надпартерен (четвърти) етаж от четириетажната сграда, построена в собственото им дворно място, което по н. а. № 140 от 05.03.1928 г. е с площ от 1 000 кв. м., а по скица - 1 066 кв. м. Не са одържавени първият и вторият надпартерен етаж и вътрешната къща със застроена площ от 30 кв. м. съгласно съставените актове за завземане на недвижими имоти за държавни. С 5 бр. допълнителни решения от 1951 г. комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.) е определила, че за всеки отчужден от съответния съсобственик дял от сградата се припадат по 10/100 ид. ч. от общите ѝ части и от мястото.

Въззивният съд е приел, че допълнителните решения не съставляват актове за одържавяване на нови обекти. Те са постановени от компетентен орган - комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.), по приложение на правилото на чл. 2 от Закона за етажната собственост (отм.), според което етажните собственици съпритежават земята, двора и общите части на сградата. Уточняват дела от дворното място, одържавено в 1949 г., ведно с двата етажа от сградата. По силата на отчуждаването държавата е придобила самостоятелни обекти в сградата, а одържавените съсобственици са запазили друга част от самостоятелните обекти. Припадащите се на самостоятелните обекти дялове от дворното място са определени с актовете по одържавяването в размер на 1/2 ид. ч. за държавата и 1/2 ид. ч. за петимата, а не според съотношението на стойностите на самостоятелните обекти. При това положение въззивният съд е счел за правилно приетото от първоинстанционния съд, че принудителното отчуждаване на реални и идеални части от притежаваните от физическите лица сграда и дворно място е основание за възникване на етажна собственост относно сградата и съсобственост относно дворното място в дялове според допълнителните решения на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.).

По-нататък въззивният съд е приел, че с влизане в сила на ЗВСОНИ в полза на наследодателите на насрещните ищци - одържавените съсобственици, са реституирани партерният етаж и 40,75 % ид. ч. от дворното място (съставляващи разликата между 50 % и 9,25 % - отчужден от държавата дял в двора в полза на трето лице - проф. М. Х., с противопоставим договор за продажба от 01.08.1965 г.).

Придобивни основания за първоначалния ищец са решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД по гр. д. № 505/1994 г. и съдебна спогодба по гр. д. № 2295/1994 г., двете на Софийския районен съд.

С влязлото в сила на 22.02.1994 г. решение е обявен за окончателен сключеният на 11.12.1991 г., под условието за настъпване на реституция, между В. М. Ж., действащ като ЕТ „Х. - В. Ж.“, от една страна, и С. В. Г.-М. - британска гражданка, и Е. В. Г. - наследодателки на ответниците, от друга, предварителен договор за продажба на 1/10 ид. ч. (от обещана 1/5) от магазин. В диспозитива на решението е посочено, че договорът се обявява за окончателен за 1/10 ид. ч. от самостоятелен обект в сградата - магазин на приземния етаж, състоящ се от фурна, пещ - месалня, коридор и месалня на площ от около 60 кв. м. и месалня на площ от 28 кв. м. на втори полуетаж, ведно със 7,77 % ид. ч. от общите части на сградата и 7,35 % ид. ч. от дворното място, изчислени от назначено по делото вещо лице според съотношението на оценките на самостоятелните обекти по НБПЦНИ от 1992 г.

С одобрената на 01.03.1994 г. спогодба в делбеното производство имотът е разпределен в дял на В. М. Ж., действащ като ЕТ „Х.-В. Ж.“, въз основа на разпореждане на реституираните собственици с по 9/20 ид. ч. от магазина, дела от общите части на сградата и от поземления имот, срещу парични уравнения.

Въззивният съд е посочил, че решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и определението за одобряване на съдебната спогодба са постановени от съд правни актове, към които са неприложими правилата по ЗЗД за недействителност на правните сделки. Допуснати при постановяването им нарушения на процесуалния и материалния закон (в т. ч. чл. 23, б. „а“ вр. чл. 5 ЗСВЦВК - отм.) са могли да бъдат релевирани по способите и в сроковете, предвидени в ГПК за тяхното обезсилване или отмяна. С оглед липсата на проведена от заинтересованите лица защита срещу тях те са стабилизирани. Постановената със съдебните актове правна промяна е настъпила. Правото на собственост върху магазина, ведно със 7,77 % ид. ч. от общите части на сградата и 7,35 % ид. ч. от дворното място, е преминало от наследодателките на въззивниците С. М. и Е. Г., към ищеца Ж..

Въззивният съд е посочил, че след 01.03.1994 г. не са настъпили правопрекратяващи факти. Не е такъв решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по вещноправен спор между третото лице А. Х., подпомаган от В. Т. и В. Ж., относно друг обект - „вътрешната къща“. Не са такива и строителните дейности в магазина. От заключенията на вещите лица инж. Е. Ц. и инж. А. Б., съдържащи еднопосочни и съответни едни на други констатации и експертни изводи, е установено, че за процесния магазин има издадени три разрешения за строеж № 75/10.07.1992 г.; № 245/28.12.2004 г. и № 55/13.09.2018 г. Въз основа на първото разрешение е предприето преустройство на част от магазина - „бивша фурна“, в приемна, офис и санитарен възел; то е в отклонение от проектите (съгласно констативен акт от 23.06.1993 г.), тъй като е променено местоположението на стълбите, вместо един санитарен възел са изградени два с преддверие и умивалня, преустроена свръх проекта е площ от 19 кв. м. - обект на спор за собственост, но след преработката на проектите е издаден акт за узаконяване № 33/17.11.1995 г. от главния архитект на ТОА „О.“. Второто разрешение е за промяна на предназначението на магазина и офиса във видеотека, без преустройства, а третото - за промяна на предназначението (съгласно одобрени проекти от 29.08.2018 г.) в офис на куриерска фирма, също без преустройства. Вещите лица са заключили, че преустройствата до 1993 г. са извършени при спазване на действащите норми за проектиране в строителството и допуснатите отклонения са отстранени. Въззивният съд е приел, че те са в обема на самостоятелния обект и не са довели до промяна във вещноправния му статут. Заключил е, че ищецът Ж. се легитимира за собственик на магазина, ведно със 7,77 % ид. ч. от общите части на сградата и за съсобственик на 7,35 % ид. ч. от дворното място.

Въззивният съд е приел, че със заключението на вещото лице инж. Р. П. от 30.12.2019 г. и скицата към него (на л. 381 от том І на делото) е установено, че ответниците са поставили вътрешна ограда и така са заградили реална част от дворното място с площ от 331 кв. м. В тази реална част попада гаражът, за чиито собственици с общ дял от 3/4 ид. ч. те са признати с влязлото в сила решение. В дворното място са съсобственици с общ дял от 58,4 % (33,4 % + 25 % като сбор от реституирания на праводателките им дял и от останалия на съсобственика Г., придобит от В. Т. по завещание, дял). Установената от тях чрез заграждането фактическа власт върху реалната част от незастроеното дворно място надхвърля правата им в съсобствеността и лишава ищеца, също като съсобственик, от правната възможност да си служи с нея според приетото в ТР № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Той има право да получи владението върху 7,35 % ид. ч. от нея и да иска премахването на оградата. Предявените от него искове по чл. 108 ЗС за тази реална част и по чл. 109 ЗС за премахването на оградата са приети за основателни.

В обобщение въззивният съд е заключил, че първоинстанционният съд правилно е уважил посочените два иска и е отхвърлил частично допустимите насрещни искове за установяване, че В. Ж. не е собственик на 7,35 % ид. ч. от останалата част от поземления имот, и насрещните допустими искове, че той не е собственик на магазина, поради което е потвърдил тези обжалвани части от решението.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от В. Ж. Т. и М. В. М. с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация В. М. Ж. - ищец по делото, е подал отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В писмена молба вх. № 16592 от 02.10.2024 г. моли за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представени списък, фактура и касов бон.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Поставят въпросите:

1. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила конституирането на наследниците на починала страна в това качество едва в първото (и последно) открито съдебно заседание по разглеждане на делото пред въззивния съд, при условие, че настъпването на смъртта на страната е установено по делото преди постановяване на съдебното решение в първата инстанция - по този въпрос се поддържа противоречие със следната практика на ВКС: решение № 39/19.03.2019 г. по гр. д. № 4526/2018 г. на III-то г. о., решение № 129/02.06.2021 г. по гр. д. № 3158/2020 г. на III-то г. о., и решение № 158/30.10.2017 г. по гр. д. № 2469/2017 г. на I-во г. о.;

2. Очевидно неправилно ли е или е недопустимо съдебно решение, при което волята на съда не може да бъде установена нито от изложеното в диспозитива, нито от посоченото в мотивите - по този въпрос се поддържа противоречие със следната практика на ВКС: решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на I-во г. о., решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на I-во г. о., решение № 60272/08.12.2021 г. по гр. д. № 953/2021 г. на IV-то г. о., и решение № 79/08.07.2020 г. по т. д. № 625/2019 г. на II-ро т. о.;

3. Влязло в сила съдебно решение, постановено при участието на касатора в качеството му на трето лице-помагач и на ответника по касация в качеството му на насрещна страна, има ли установително действие в отношенията между тях; длъжен ли е съдът да приложи установителното действие на влязло в сила съдебно решение, при което е прието за установено, че ответникът по касация- насрещна страна по смисъла на чл. 223, ал. 1 ГПК, не е собственик на идеални части от недвижимия имот - дворно място, предмет на делото, при условие, че искът по чл. 108 ЗС за идеални части от същото това дворно място между същата насрещна страна и същото трето лице е предявен по-късно - по този въпрос се твърди противоречие със следните решения на ВКС: решение № 60167/02.02.2022 г. по т. д. № 2490/2020 г. на I-во т. о., определение № 590/20.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5381/2013 г. на IV-то г. о., и решение № 131/25.07.2019 г. по гр. д. № 3102/2018 г. на III-то г. о.

4. Има ли каквото и да било правно действие допълнително решение на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС, неодобрено по надлежния законов ред, при положение, че е постановено след като е издадено основно решение за отчуждаване по реда на ЗОЕГПНС, одобрено и влязло в сила по надлежния ред, и три години след като е издаден акт за държавна собственост - твърди се, че решението на въззивния съд по този въпрос е противоположно на определение № 156/27.03.2019 г. по гр. д. № 4603/2018 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 36/02.02.2010 г. по гр. д. № 1134/2009 г. на ВКС, I-во г. о.;

5. За да породят правно действие тези актове (са), издадени с основание чл. 2 НЗЕС, според който дворното място съставлява обща част към сграда, изградена в режим на етажна собственост, и в този смисъл: длъжен ли е съдът да приеме, че дворното място, в което е изграден процесният имот, заедно с още два други (видно от доказателствата по делото, и при отчуждаването през 1949 г., и при реституцията, в дворното място има 4-етажна сграда, вътрешна къща и гаражи), представлява обща част към единствената сграда в имота, която е в режим на етажна собственост, само въз основа препратка към чл. 2 НЗЕС, посочена в допълнителни решения на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС, неодобрени по надлежния ред с решение на Министерския съвет - възприетата от въззивния съд практика по този въпрос била в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 481/25.05.2011 г. по гр. д. № 979/2009 г. на I-во г. о., решение № 124/24.10.2010 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на II-ро г. о., и решение № 181/07.07.2011 г. по гр. д. № 1159/2010 г. на II-ро г. о.;

6. Трябва ли идеалните части от дворното място, ако то бъде прието за обща част към сграда в режим на етажна собственост, да бъдат определени в размер съгласно стойностите на обектите, към които принадлежат - чл. 38 ЗС, или се определят въз основа на броя на обектите в етажната собственост - по този въпрос се поддържа противоречие с определение № 156/27.03.2019 г. по гр. д. № 4603/2018 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 158/04.10.2013 г. по гр. д. № 262/2012 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 81/23.12.2020 г. по гр. д. № 3017/ 2019 г. на ВКС, I-во г. о.;

7. Длъжен ли е съдът да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за правния спор, при наличие на възражения и представени доказателства за това - според касаторите е налице противоречие с ТР № 1/ 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите се позовават още на Постановление № 1 от 29.03.1965 г. по гр. д. № 7/1964 г. на Пленума на ВС, на следните решения на ВКС: решение № 47 от 12.03.2019 г. по гр. д. № 2322/2018 г. на IV-то г. о., решение № 21 от 16.03.2022 г. по гр. д. № 2061/2021 г. на II-ро г. о., решение № 315 от 07.12.2010 г. по гр. д. № 3555/2008 г. на IV-то г. о., решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III-то г. о., решение № 73/21.08.2015 г. по гр. д. № 4704/2014 г. на IV-то г. о., решение № 79/25.07.2013 г. по гр. д. № 538/2012 г. на III-то г. о., решение № 537 от 08.07.2010 г. по гр. д. № 349/2009 г. на III-то г. о., решение № 233 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 2036/2015 г. на III-то г. о., както и на решение № 26/09.01.1970 г. по гр. д. № 2654/1970 г. на ВС.

Без да поставят правен въпрос, касаторите се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, считат въззивното решение за очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

По поставените въпроси настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

По първия поставен въпрос:

В цитираната от касаторите съдебна практика е прието, че участието на правосубектни и процесуално правоспособни страни в исковото производство е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, за процесуалната допустимост на предявения иск, на образуваното по него производство и на постановеното по него съдебно решение. Поради това, в случай на смърт на някоя от страните по делото, настъпила след подаването на исковата молба в съда и преди влизането в сила на съдебното решение, съдът спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК и предприема процесуалните действия по чл. 230 ГПК, за да конституира на мястото на починалата страна нейните процесуални правоприемници. Целта е по този начин да се обезпечи тяхното по-нататъшно реално участие в процеса, макар това универсално процесуално правоприемство, уредено в чл. 227 ГПК, поначало да следва материалното такова и да настъпва по силата на закона (ex lege). В хипотеза, когато страната е починала след приключването на съдебното дирене пред съответната съдебна инстанция, съгласно изричната разпоредба на чл. 229, ал. 2, изр. 2-ро ГПК съдът най-напред постановява решението си и едва след това, ако решението му подлежи на обжалване, спира производството по делото и предприема процесуалните действия по чл. 230 ГПК.

В случая последното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд е проведено на 22.10.2021 г., а ответникът Л. Д. М. М. (съгласно удостоверение за наследници на л. 26 от въззивното дело) е починал на 06.05.2022 г. и като свой единствен законен наследник е оставил вече конституирания на самостоятелно основание, като ответник по делото, негов син М.-В. М.. Изрично определение за конституирането му въззивният съд е постановил в проведеното пред въззивната инстанция първо и единствено открито съдебно заседание на 10.04.2023 г. С това не е допуснато поддържаното от касаторите съществено процесуално нарушение, нито поставеният въпрос е разрешен в противоречие с цитираните решения на ВКС. Това е така, именно защото правоприемството между страните вече е било настъпило по силата на закона и наследникът М.-В. М. надлежно е упражнил правото си на въззивна жалба в качеството си на вече конституирана страна по делото. Ето защо, по така поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория въпрос, който е поставен във връзка с оплакванията в р. I, т.т. 2, 3 и 4 от касационната жалба:

По смисъла на цитираната от касаторите съдебна практика, нищожност на съдебното решение ще е налице, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост - т. е. нищожно е онова решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Евентуални пропуски и противоречия в мотивираността на съдебния акт не водят до неговата нищожност, а могат единствено да послужат като основание за отмяната му поради неправилност. В случая не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят вероятен извод за нищожност или недопустимост на оспорваното въззивно решение. Същото е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда; разгледаният спор е подведомствен и подсъден на въззивния съд, разгледани са именно предявените искове, а правото на иск е било надлежно упражнено. Затова следва да се приеме, че обжалваното решение е валиден и допустим съдебен акт. Не е налице и порокът очевидна неправилност, тъй като при прочита на мотивите не се установяват основания за това. В случай, че на страните не им е ясен формулираният диспозитив, те разполагат с правото да искат тълкуване на съдебния акт по реда на чл. 251 ГПК.

По третия въпрос:

Според касаторите съдът не се е съобразил с влязло в сила съдебно решение по друго дело, касаещо идеалните части върху дворното място, за което се сочи, че е представено с въззивната жалба. Позовават се на решение № 459 от 13.01.2016 г. по гр. д. № 3254/2015 г. на ВКС, IV-то г. о., постановено в производство по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, с което в една част е оставена без уважение, а в друга - без разглеждане, молбата за отмяна на влязло в сила решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, II-ро г. о. С него е признато за установено по отношение на В. М. Ж., че А. М. Х. е собственик на 9,25/100 ид. ч. от едноетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], застроена на 88,80 кв. м. и разположена в дъното на дворното място. Така постановеното решение няма силата на пресъдено нещо, която навеждат касаторите, а именно да отрича наличието на каквито и да било права на собственост на В. Ж. върху процесното дворно място. С него са установени правата на ищеца Х. спрямо ответника Ж. по отношение на посочените 9,25/100 ид. ч. от едноетажна сграда в дворното място, без да е налице произнасяне по въпроса за останалите 90,75/100 ид. ч. от правата в съсобствеността.

Не съответстват на действителните данни по делото и доводите за противоречие с определение № 166 от 25.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2026/2022 г. на ВКС, I-во г. о., с което не е допуснато до касационно обжалване въззивно определение № 1040 от 15.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 847/2022 г. на Софийски апелативен съд и като краен резултат е отказано главно встъпване на В. Ж. по друго съдебно производство относно дворното място - гр. д. № 14398/2016 г. на Софийския градски съд. Противно на твърденията на касаторите, мотивът на съдилищата за оставяне без уважение молбата на Ж. за главно встъпване не е свързан с извод за отчуждаване на всички притежавани от него в ПИ с идентификатор 68134.407.6 и изградените в него постройки вещни права на собственост, а с констатацията за това, че между него и ищеца в това друго съдебно производство („Х.“ ЕООД) липсва правен спор относно принадлежността върху прехвърлените права върху едноетажна жилищна сграда от жалбоподателя на „Х.“ ЕООД. Посочено е, че претендираните 7,35 % ид. ч. от правото на собственост върху сградата са извън обема на прехвърлените от В. Ж. права. Отделен е въпросът, че дори и да бе налице поддържаната от касаторите хипотеза, то така постановените съдебни определения не биха имали силата на пресъдено нещо и не биха представлявали пречка за пререшаване на въпроса в хода на настоящото производство. Ето защо не може да бъдат споделени доводите за произнасяне в противоречие с практиката на ВКС относно установителното действие на горепосочените съдебни актове.

По четвъртия въпрос:

Този въпрос не е решаващ за изхода на настоящия спор, поставен в контекста на твърдението, че дворното място е отчуждено изцяло. Фактът, че е отчуждена само идеална част от мястото, и то в размер на 1/2 именно според допълнителните решения, се установява от данните по делото, според които на 25.04.1962 г. Г., С. и Е. Г., които са и наследници по закон на Е. Г. и Б. Г., са сключили договор за доброволна делба, по силата на който Г. и Е. са получили, освен друго, и по 1/8 ид. ч. от дворното място, а С. е получила, освен друго, и 1/4 ид. ч. от мястото. Своята 1/8 ид. ч. Г. е завещал на жалбоподателката В. Ж. Т.- дъщеря на Е. В. Г. Т., а с получената 1/4 ид. ч. С. се е разпоредила в полза на РНС „В. Л.“ чрез договор от 27.09.1982 г. за продажба на недвижим имот от реда на чл. 73 НДИ (отм.). Въпросът не е определящ и в контекста на чл. 40 ЗС, постановяващ как следва да се определят дяловете на отделните собственици в общите части, предвид довода на касаторите, които считат за правилно становището на първоинстанционния съд, че дворното място няма характеристики на обща част - извод, който е възприет от въззивния съд, видно от мотивите към обжалваното решение. С оглед изложеното, въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, без да се преценява наличието на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По петия въпрос:

Въпросът, доколкото е разбираем, не кореспондира на действително изложените от въззивния съд мотиви във връзка с правния статут на процесното дворно място, в което се установява по делото, че са изградени общо три самостоятелни сгради, една от които (четириетажната) в режим на етажна собственост. Съгласно цитираната в мотивите към обжалваното решение разпоредба на чл. 2 НЗЕС (отм.) при здания, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построено зданието, дворът, основите, дебелите стени, разделящите отделните части вътрешни стени, стълбите, площадките, сводовете на магазините, покривът, комините, пералните, кладенците, изкачвателите (асансьорите), приспособленията за общо отопление, осветление, канализация и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване на всички отделно притежавани етажи и части от етажи или на няколко от тях. Изхождайки от конкретната специфика на процесния имот и съдържанието на актовете за отчуждаване по ЗОЕГПНС (отм.), съдът в случая е достигнал до извода, че дворното място има самостоятелен характер, като точно поради тази причина в допълнителните решения на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.) дяловете върху него са определени в размери, които не съответстват на съотношението на стойностите на самостоятелните обекти в четириетажната сграда. В този смисъл, съдът изрично е подчертал, че върху дворното място е възникнала обикновена съсобственост - правен извод, който е напълно съобразен и застъпен и в цитираната от касаторите съдебна практика, съгласно която: земята, върху която е построена сградата, винаги е обща част, тъй като без нея сградата не може да съществува, за разлика от двора, чийто статут може да бъде различен - когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, дворът е обща част; когато обаче дворното място, в което е построена сградата етажна собственост, не принадлежи на всички етажни собственици, той няма да бъде обща част на сградата.

По шестия въпрос:

С оглед изложените съображения във връзка с предходния правен въпрос, изцяло ирелевантен за изхода на конкретния правен спор се явява въпросът дали трябва идеалните части от дворното място да бъдат определени в размер съгласно стойностите на обектите, към които принадлежат, или да се определят въз основа на броя на обектите в етажната собственост, в хипотеза, която е прието, че по предназначението си то представлява обща част към сградата - хипотеза, противоположна на приетата за установена по делото.

По седмия въпрос:

Противоречието с ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за задължението на съда да следи за нищожността на правни сделки (както и с посочените в т.т. 8 и 9 на касационната жалба задължителна практика на ВС и практика на ВКС и ВС) е мотивирано от касаторите с оплакването, че съдът неправилно е отказал да обсъди наведените от тях доводи за нищожност на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и на съдебната спогодба, които според касаторите нямат по-силно действие от един нотариален акт, който те имат за задача да заместят, и поради това неправилно съдът е приел, че те не могат да бъдат оспорвани по общия ред, предвиден в ЗЗД, а единствено чрез способите и в сроковете, предвидени в ГПК за тяхното обезсилване или отмяна.

Тълкувателният акт не намира приложение по отношение на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като същото не е правна сделка, а съдебен акт, поради което и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Не може да послужи като такова основание и другата съдебна практика, на която касаторите се позовават - една част от решенията касае задължението за съда да съдейства на страните при съблюдаване на установените в гл. II-ра на ГПК основни начала в гражданското съдопроизводство; друга част дава отговор на въпроса за предпоставките, при които следва да се уважи иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; трета част разглежда изискванията към процесуалните действия, които съдът следва да предприеме при произнасяне по правния спор, и изискванията към съдържанието на мотивите към неговото решение; постановлението на Пленума на ВС разглежда отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. Както е посочено в определение № 339 от 25.01.2024 г. по гр. д. № 2286/2023 г. на ВКС, III-то г. о., и в определение № 3322 от 28.06.2024 г. по гр. д. № 5242/2023 г. на ВКС, III-то г. о., нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването. Нищожността на съдебното решение е единственият порок, който, освен по пътя на обжалването, може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно (чл. 270, ал. 2 ГПК). За разлика от това, недопустимостта на съдебното решение, както и неговата неправилност, са пороци, които подлежат на отстраняване по реда на обжалването, а не чрез иск. Следователно, по тях съдът не може да се произнася преюдициално при разглеждането на последващи правни спорове. В случая доводите на касаторите по съдържание са такива за неправилно уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което в съответствие с установената съдебна практика съдът е отказал да ги разгледа.

Що се отнася до доводите на касаторите за нищожност на съдебната спогодба (която, според приетото в т. 8, б. „а“ на Постановление № 7 от 28.11.1973 г. по гр. д. № 6/1973 г. на Пленума на ВС, подлежи на преценка за валидност в случаите на чл. 26 ЗЗД), въпросът не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, тъй като правата на първоначалния ищец произтичат от влязлото в сила решение за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и именно то, а не съдебната спогодба, е от значение за разрешаване на правния спор между страните.

При липсата на формулиран правен въпрос, по отношение на който да се съотнесат предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационното обжалване няма как да се допусне на това основание. То е неприложимо и по отношение на поставените при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси, тъй като част от тях не обуславят изхода на правния спор, а разрешенията на другата част, дадени от въззивния съд, е в съответствие със съдебната практика, и не са налице предпоставките, посочени в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за нейната промяна или за осъвременяване на тълкуването й.

Не е налице и поддържаната очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Изложените към обжалвания съдебен акт мотиви не разкриват признаците на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон, нито явна необоснованост. Не се установява законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, съдът да е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито се обосновава поддържаната теза за допуснато нарушение на основни правила на съдопроизводствения ред или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Противно на твърденията в касационната жалба, въззивният съд не е квалифицирал извършените строителни дейности като правопрекратяващи факти, нито се е произнасял по придобивна давност като придобивно основание.

В заключение, въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол.

Преди датата на настоящото закрито заседание, на 02.10.2024 г., ответникът по касация с писмена молба е поискал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение. Приложил е списък, фактура и касов бон, които съгласно установената съдебна практика (определение № 1694/20.06.2024 г. по ч. т. д. № 1134/2024 г. на ВКС, II-ро т. о., и цитираните в него) установяват надлежно извършването на разноски за адвокатско възнаграждение и без да е представен изричен писмен договор за правна защита и съдействие, след като процесуалният представител е надлежно упълномощен (л. 281 по гр. д. № 6566/2018 г. на Софийския градски съд). Ето защо искането следва да бъде уважено за сумата 1 200 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,