Определение № 50893 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2194/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 451/ 07.03.2022 г. по гр.д. № 20211100511370/ 2021 г. в частта, с която Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20124920/ 26.05.2021 г. по гр.д. № 36684/ 2020 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил исковете на Ю. В. И. срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата 4 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3, предл. 1, вр. ал. 1 НК и над сумата 2 300 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. - обезщетение за имуществени вреди от незаконното обвинение. Решението се обжалва от Ю. В. И. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Следва ли въззивната инстанция при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост да се съобрази с посочените в т. 11 от ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и ТР № 3/ 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС критерии? и 2. Подлежат ли на пълно обезщетяване в гражданския процес имуществените вреди, претърпени от наказателния процес под формата на заплатени в наказателното производство разноски за адвокатска защита? Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение по чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Претендира разноските по делото. Ответникът Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е подал отговор на касационната жалба. За да уважи частично първия иск, въззивният съд е приел, че Ю. В. И. е бил незаконно обвинен за извършването на престъпление по чл. 206, ал. 3, предл. 1, вр. ал. 1 НК. Наказателното производство е приключило с постановление за прекратяването му. Поради това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на претърпени неимуществени вреди доказва постановлението за прекратяване на досъдебно производство № 15319/2014 г. на Софийска районна прокуратура, с което е прието, че инкриминираното деяние не представлява престъпление. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези релевантни обстоятелства, които е намерил да имат отношение към незаконното обвинение: 1) тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 НК и конфискация на имущество; 2) взетата мярка за неотклонение - подписка; 3) продължителността на наказателното производство, което е протекло в разумен срок; 4) това, че производството се е развило и двете си фази – досъдебна и съдебна, а впоследствие е проведено и производство по възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК; 5) недоказаността на твърденията, е поради воденото наказателно производство лицето не е могло да придобие образователна степен “магистър“; 6) обичайните личностни тревоги, които наказателното производство поражда у лицето, срещу което се води; 7) съдебното минало на пострадалия; При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата от 4 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и е потвърдил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен в същия размер. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатия процесуално-правен въпрос обуславящ решението, но не приема да е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика, на която касаторът Ю. И. се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът се позовава в касационната си жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е разгледал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, изложил е ясни и логични аргументи кои от доказателствата кредитира и кои не и въз основа на приетите за установени факти е формирал заключение както за претърпените вреди, така и за техния размер. Съдът е приложил правилно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Несъгласието на касатора с това какво е приел съда от фактическа страна и как е приложил процесуалния закон не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По поставения материалноправен въпрос, повдигнат по другия кумулативно обективно съединен иск за обезщетяване и на имуществените вреди не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. На първо място – касаторът обвързва размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди, изразяващо се в репарация на платеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство, с неговата продължителност. Критерият за определяне на обезщетението за имуществени в вреди в случая е фактическата и правна сложност на наказателното дело, по което страната е представлявана от адвокат и за което представителство същата е заплатила възнаграждение. При извършено в хода на настоящия процес възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено в наказателното производство, съдът е бил длъжен да се произнесе по него. Така са процедирали и съдилищата по същество в настоящото дело. Произнасянето по поставения въпрос е изцяло в съответствие с ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г., ОСГК на ВКС, с което се прие, че при иск по чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. При определянето на това обезщетение съдът се ръководи от критерия за фактическа и правна сложност на наказателното дело. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, платеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е пряка и непосредствена последица от него. Платеното в повече остава в тежест на пострадалия, неположил дължимата грижа, тъй като единствената причина за разхода е в неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Изложеното е изцяло в съответствие с приетото от въззивния съд в частта, с която и този иск е уважен частично в размера от 2 300 лв. При този изход на делото и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават разноските, направени пред Върховния касационен съд. При тези мотиви, съдът