Определение № 50489 от 10.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1510/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ АД, [населено място] срещу решение № 173/01.04.2022 г. по в.т.д. № 61/2022 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260346/01.12.2021 г. по т.д. № 1326/2020 г. на Старозагорски окръжен съд за осъждане на настоящия касатор да заплати на Г. Д. У. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на нейната майка – П. С. У., настъпила при ПТП на 02.12.2019 г., за разликата над сумата 100 000 лв. до присъдените 180 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2020 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по касация Г. Д. У. от [населено място] оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, на първо място, въззивният съд е приел за неоснователно наведеното от ответника възражение за частична недопустимост на първоинстанционното решение. Констатирал е, че ищцата първоначално е претендирала обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. – частичен иск от 200 000 лв., а впоследствие с писмена молба от 05.11.2021 г., представена преди последното открито съдебно заседание от 08.11.2021 г., е заявила увеличение на размера на иска до сумата от 180 000 лв. – частичен иск от 200 000 лв. Намерил е за вярно твърдението на ответника, че увеличението на иска не е изрично докладвано в съдебното заседание, а е докладвано само подаването на молбата, съдържаща и други искания, както и че липсва изрично определение на съда, с което увеличението на размера на иска е допуснато, и не е предоставена възможност на другата страна за становище по искането. Приел е, че неизвършването на тези процесуални действия не съставлява съществено процесуално нарушение, обосноваващо недопустимост на решението в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл за размер на иска над първоначално заявената сума от 100 000 лв. Изложил е съображения, че в тази част решението би било недопустимо, ако заявеното от ищцата изменение на иска е недопустимо, но в конкретния случай се касае за допустимо и заявено в срока по чл.214, ал.1, изр.трето ГПК изменение само на размера на иска, като не е налице едновременно изменение на размера и основанието на иска. На следващо място, въззивният съд е приел за установено, че на 02.12.2019 г. е настъпило ПТП, виновно причинено от застрахования при ответника водач на лек автомобил, вследствие на което е загинала майката на ищцата – П. С. У.. По спорния въпрос относно размера на обезщетението решаващият състав е съобразил свидетелските показания на З. К. и Д. Д.. Отчел е съществувалите между ищцата и починалата хармонични, близки и непрекъснали във времето отношения, дълбоката привързаност, характерна за взаимоотношенията „родител – дете“, оказваната и непрекъсната във времето помощ и подкрепа от майката; възрастта на починалата към датата на ПТП – 70 години и тази на ищцата към същия момент – 39 години; факта, че смъртта е била внезапна и неочаквана, като е изтъкнал, че същата е допълнително угнетяваща за ищцата с оглед обстоятелствата, при които е настъпила. Отчел е още и претърпените от Г. У. психически и емоционални страдания вследствие загубата. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение възлиза на 180 000 лв. По отношение на втория спорен въпрос относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата апелативният съд е приел, че ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи твърдението му, че П. У. е предприела пресичане без да се огледа и да се съобрази с разстоянието от приближаващото МПС и неговата скорост на движение, както и че е излязла внезапно на пътното платно и се е движила по платното в тъмната част на денонощието с тъмни дрехи, без светлоотразителни такива или светлоотразителни елементи, в неосветен участък от пътя, без да съобрази поведението си с останалите участници в движението и без да се е убедила, че няма да създаде опасност за тях и за себе си. Намерил е за установено, че към момента на удара пешеходката е предприела пресичане на пътното платно за движение в посока от юг на север, мястото на удара е в северната пътна лента, в която се е движил лекият автомобил, както и че ударът е настъпил на около 5 метра преди източния край на маркирана пешеходна пътека, като е изтъкнал липсата на данни за конкретното поведение на пострадалата преди да предприеме пресичането на пътното платно и в момента на удара. Изложил е съображения, при съобразяване на заключението на вещото лице по приетата автотехническа експертиза, че обстоятелството, че пострадалата към момента на удара е пресичала пътното платно не по намиращата се в близост пешеходна пътека, а на 5 метра източно от източния й край, маркирана с пътна маркировка, не обосновава извод за съпричиняване на вредоносния резултат. В тази връзка е изтъкнал дадените от вещото лице в открито съдебно заседание обяснения, че дори и пострадалата да е пресичала по пешеходната пътека, това не би оказало значение, доколкото водачът е възприел пешеходката и е задействал спирачната система едва след като е усетил удара на тялото в предната част на автомобила, като дори и да я възприел своевременно, при движение на автомобила със скорост от 107 км/ч. отново е щял да настъпи удар, само с разликата, че мястото на удара е щяло да се измести на запад. С оглед на тези съображения апелативният съд е достигнал до извода, че релевираното от ответника възражение за съпричиняване е неоснователно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Следва ли съдът да се произнесе с нарочно определение по искането на ищеца на основание чл.214, ал.1, изр.второ ГПК и липсата на такова произнасяне представлява ли съществено процесуално нарушение?“; 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 3. „Следва ли въззивният съд при постановяване на своето решение да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?“; 4. „Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?“; 5. „Следва ли съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, като отчете броя на извършените от всеки от участниците в ПТП нарушения?“. По всички въпроси въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 1/27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 114/19.01.2017 г. по гр.д. № 1357/2016 г. на ВКС, II г.о.; въпросите относно приложението на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., а тези относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Твърди още, че по въпросите, касаещи разпоредбите на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Първият въпрос е поставен в контекста на наведеното в касационната жалба оплакване за недопустимост на въззивното решение поради липса на изрично произнасяне от първоинстанционния съд с определение относно изменението на иска чрез увеличаване на неговия размер. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване за проверка евентуалната недопустимост на въззивното решение. Една от формите на изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК е чрез увеличаване на първоначално предявения размер с предявяване на допълнителен петитум относно такава част от спорното право, която не е била предявена с първоначалния иск. Изменението на иска е процесуално действие, което може да бъде предприето единствено от ищеца по делото и отправено до съда, като съдът няма право на преценка дали да допусне изменението на петитума. То винаги е допустимо, ако не се изменя основанието. В съдебната практика се е наложило разбирането, че по допустимостта на изменението на иска, съда се произнася с определение, с цел внасянето на яснота относно предмета и страните по делото. Същевременно обаче не съществува съмнение, че пропускът на съда да постанови определение не опорочава решението по изменения иск, ако са били налице предпоставките за изменение на иска. В този смисъл е и определение № 493/13.10.2016 г. по т.д. № 1484/2016 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, в което изрично е посочено, че правните последици на изменението на предявения иск чрез увеличаване на размера му настъпват с надлежното предявяване на частта от спорното право, която първоначално не е била заявена от ищеца с исковата молба, като за настъпването на тези последици не е необходимо произнасянето на сезирания първоинстанционен съд с нарочен акт /какъвто е необходим в хипотезата, при която исканото изменение не се допуска/. В настоящия случай, са били налице предпоставките за изменение на иска, доколкото искането е заявено в срока по чл.214, ал.1, изр.трето ГПК и не касае едновременно изменение на размера и основанието на иска, поради което поставеното решение не е опорочено с оглед липсата на изрично постановено определение. Следва да се отбележи, че в тази ситуация по никакъв начин не се влошава правото на защита на ответника, доколкото ищецът не навежда ново основание и не претендира друг способ за защита. Вторият въпрос касае приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, поради което е значим за крайния изход на делото и обосновава наличието на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно обаче е позоваването на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968 г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, както и действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и лицето, което търси обезщетение, житейски отношения. Правно релевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о./. В конкретния случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил както общите критерии, установени в ППВС № 4/23.12.1968 г., така и специфичните за спора обстоятелства – дълбоката привързаност между ищцата и нейната майка, оказваната от последната непрекъсната помощ и подкрепа, обстоятелството, че до смъртта си майката е била жизнена и енергична, обстоятелството, че смъртта е била внезапна и неочаквана за ищцата, както и че загубата е допълнително угнетяваща с оглед обстоятелствата, при които е настъпила. Въззивният съд е акцентирал върху действителното съдържание на отношенията между ищцата и нейната майка, както и върху обстоятелствата, при които е причинена смъртта на последната. Следователно, при наличието на практика на ВС и ВКС, в съответствие с която въззивният съд се е произнесъл, е изключено приложното поле на въведените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Третият и четвъртият въпроси касаят задълженията на въззивния съд относно обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства и излагането на решаващи мотиви към съдебното решение. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че касаторът не сочи практика на ВКС, на която дадените от въззивния съд разрешения по правните въпроси да противоречат. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при постановяване на решението си съдът е длъжен да обсъди всички допустими доказателства, които установяват правно релевантни факти по делото, и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, които имат отношение към предмета на делото, доводите и възраженията на страните, като изгради въз основа на тях свои собствени фактически и правни изводи. На поставените въпроси е даден отговор и в постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о. и други, в които е прието, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства и подробно е мотивирал както фактическите, така и правните си изводи, като е отговорил на всички доводи и възражения на страните. Следователно обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната и постоянната практика на ВКС, поради което не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Петият въпрос не удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е хипотетично зададен и се явява неотносим към конкретния спор. Изводът, че пострадалата няма принос за настъпване на вредоносния резултат е изграден изключително върху липсата на ангажирани от ответника доказателства, установяващи наведените от него твърдения за противоправното й поведение. Поставеният въпрос изисква преценка на правилността на този извод, което е част от решаващата дейност на ВКС при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в производството по чл.288 ГПК. В допълнение, следва да се отбележи, че въпросът, на който е даден отговор в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, а именно дали е налице съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, не е разгледан от въззивния съд с обжалваното решение и е неотносим към извода му за липсата на съпричиняване. Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В хипотезата на очевидна неправилност въззивното решение трябва да страда от особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са наведените от касатора твърдения. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На основание чл.81 ГПК и според представения договор за правна защита и съдействие от 22.06.2022 г., касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 3600 лв. с ДДС, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд