Определение № 2836 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2023 г.

ВКСIII гражданско отделение04.10.2023 г.докладчик Емил Томов

Диспозитив

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1399 от 02.06.2023 г. по гр. д. № 118/2023 г. по описа на IV г. о. на ВКС. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Б. Н. М., чрез адв. Д. С., срещу постановеното от състав на IV г. о. на ВКС определение № 1399 от 02.06.2023 г. по гр. д. № 118/2023 г., с което се оставя без разглеждане касационната му жалба против решение № 2849 от 20.10.2022 г. по в. гр. д. № 5415/2022 г. на Софийски градски съд. Жалбоподателят счита определението за невалидно, недопустимо и неправилно. Поддържа, че разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК противоречи на чл. 124 КРБ. Процесуалната норма не следвало да намери приложение в случая, тъй като се касаело за „предявен иск за нищожност в институционалното производство“ а практиката на ВАС и ВКС била, че „нищожните искове“ са неоценяеми. Счита, че определението следва да се отмени, а касационната му жалба да се разгледа по същество. Частната жалба е допустима, постъпила в срок срещу преграждащо определение на ВКС. По същество е неоснователна. Обжалваното определение на Върховен касационен съд не е постановено в отклонение от правилата, гарантиращи валидност и допустимост на съдебните актове и по същество е правилно и законосъобразно. В разглежданата хипотеза не се касае до предявен иск за нищожност на съдебен акт, в който случай същият би бил действително неоценяем, а до предявени обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК. По аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК цената на исковете за парични вземания се определя от търсената сума. В случая претенциите са за главница в размер на 330,66 лв., 48,04 лв. – мораторна лихва върху нея и главница 24,15 лв. Очевидно е, че така предявените искове не покриват установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ред. ДВ, бр. 86 от 2017 г.) селективен критерий за достъп до касационно обжалване. Неоснователно е и релевираното възражение на жалбоподателя за наличие на предпоставки за „служебно“ и „задължително“ допускане на касационното обжалване съобразно разясненията на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Както е прието в определение № 146 от 22.03.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1062/2013 г., II г. о., Върховният касационен съд може да се произнесе по допускане на искано касационно обжалване само и доколкото самото касационно обжалване е допустимо. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, приложена с обжалваното определение, касае приложимостта на въведено от законодателя ограничение относно принципната възможност за упражняване правото на касационна жалба срещу въззивното решение. След като законодателят изключва тази възможност относно определена категория дела – „граждански дела с цена на иска под 5 000 лв.“, то този праг не може да бъде преодолян с довод, че обжалваното решение е процесуално недопустимо /дори нищожно/ и при наличие на този порок касационното обжалване се допуска служебно. Проверката по допустимостта на касационното обжалване /цена на иска, липса на правен интерес, липса на процесуална легитимация и др./ е предхождаща всяка проверка на основанията за допускане на касационното обжалване. Изложените съображения налагат извода за законосъобразност на обжалваното определение. Оставяйки без разглеждане касационната жалба срещу горепосоченото въззивно решение съставът на ВКС, IV г. о., е приложил закона според точния му смисъл и съобразно задължителната съдебна практика. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, III – то г. о.,

Цитирани разпоредби

7